излапваше препълнена чиния. Както и да го погледнеш, Ричард Хънидю получаваше повече от тях във всяко отношение.
— Иде ми да го убия! — заяви Джон Талис.
— Наистина! — побърза да потвърди Стийвън Джуд. — И най-лошото е, че все гледа да ни се подмаже, искал да се сприятели с нас, като че изобщо може да става дума за приятелство! Особено пък сега.
— Направо не е честно! — каза Мартин Йоу.
Качиха се в стаята си и веднага зашепнаха като съзаклятници. Тримата често се караха помежду си, но сега се бяха съюзили срещу общия враг. Талис бе пребледнял от злоба, Джуд изгаряше от завист, а Йоу се държеше така, като че е лично обиден. Общото унижение ги свързваше.
Имаше театрални сдружения, които даваха на стажантите си редовна заплата, но в трупата на лорд Уестфийлд не бе така. Като възнаграждение за работата, която вършеха, младите стажанти получаваха храна и квартира, дрехи и редовно обучение по различни умения, необходими в професията. Всички бяха доволни от този ред. Но само докато не се появи Ричард Хънидю. Без сам да знае това, Ричард наруши равновесието в домакинството на Лорънс Файърторн, а и в самата трупа. Сега трябваше да си плати!
— Какво мислите да правим? — запита Талис.
— Ако изобщо можем да направим нещо — каза Джуд. — Сега вече на негова страна са Никълъс Брейсуел и Семюъл Ръф.
— Но и те няма да могат да го опазят — обади се ехидно Йоу.
— Тази роля беше само за тебе, Мартин — каза Талис.
— Зная. И ще видиш, че пак ще я взема.
— И как? — обърна се светкавично Джуд към него.
— Ей сега ще измислим как.
— Не е ли възможно изобщо да го… отстраним? — запита Талис.
— Защо не?
Заговорниците се захилиха самодоволно. Ричард Хънидю витаеше някъде из висините, но ще го накарат да тупне на земята, когато най-малко очаква това… Трябваше да се измисли нещо…
Никълъс Брейсуел издърпа изпод леглото си голям, поожулен вече, облицован с кожа сандък. Като импресарио той трябваше да съхранява ръкописите на всички пиеси, били те стари, нови, поставяни или преработени. Сандъкът с ръкописите беше безценен. При тези кражби на пиеси, дето се ширеха напоследък, всяка трупа знаеше колко е важно да си пази сандъка.
Никълъс го отключи и вдигна капака. Разбъркани пергаменти, рола, разкъсани листове — цялата история на неговия труд за трупата на лорд Уестфийлд, изписана с най-различни почерци, с неговите собствени бележки… Докато се вглеждаше в безбройните суфльорски книги, го връхлетяха десетки спомени, Той бързо избра ръкописа, оставен най-отгоре на купа, и отново затвори сандъка. Внимателно заключи и го бутна отново на мястото му под леглото.
Никълъс се сбогува с Ан и забърза към най-близкия пристан, за да вземе лодка за отвъдния бряг. По Темза, този най-стар и най-оживен път на Лондон, се носеха рояци кораби от всякакъв вид и големина. Никълъс обичаше да гледа това гъмжило, трескавото бързане, плясъка на платната, ярките багри, типичната миризма и вечните подвиквания на лодкарите, които направляваха своите черупки с неизменните викове „Уестуърд хо“ и „Ийстуърд хо“.
Всеки път когато прекосяваше Темза, той виждаше какви ли не интересни и дори невероятни неща, ала гледката към единствения мост, прехвърлен над реката, винаги го изпълваше с възторг. Подпиран от двадесет дъги, мостът представляваше някакъв миниатюрен самостоятелен град, едно невероятно струпване от паянтови къщи с гредоред, надвиснал опасно току над реката. Огромно колело за вадене на вода, от онези, които се строят в Холандия, бе издигнато до първата дъга на моста. То препречваше пътя на водата, тя образуваше тук гневен бързей, но не успяваше да избяга и преливаше в кофите му, които я изкачваха към най-близката сграда. Върху самия мост се открояваше Нонзух Хаус — голяма дървена, богато украсена и скъпа постройка, която бяха докарали с кораби чак от Холандия и я бяха издигнали тук част по част, върху каменните основи.
Една не съвсем приятна гледка се разкриваше над къщата на пазачите на моста — там излагаха на показ главите на екзекутираните предатели, набучени на прътове. Сега Никълъс изброи близо двадесет, очертаващи се срещу утринните слънчеви лъчи. Лешояди кръжеха и се спускаха плавно, да кълват изгнилата вече плът. Лондонският мост бе една от прочутите забележителности в Европа, предизвикващ едновременно възхищение и ужас.
На отвъдния бряг Ник плати на лодкаря, даде му и бакшиш и се отправи към оживената Грейсчърч стрийт. Пред „Главата на кралицата“ го очакваше Роджър Бартолъмю, целият трескаво нетърпение.
— Получих вашето известие, Никълъс.
— Много добре.
— Прочете ли той пиесата ми?
— Да, мастър Бартолъмю. Аз също.
— И какво? — Роджър се въртеше неспокойно, сякаш седеше на разпалени въглени.
— Добра пиеса — похвали го Никълъс в стремежа си да каже нещо добро и да смекчи разочарованието, което щеше да последва. — Има забележителни реплики и много интересни моменти… Морската битка е предадена много сполучливо…
— Много ви благодаря. А какво каза Лорънс Файърторн?
От неговата тежка дума зависеше всичко. За Роджър Бартолъмю това бе последната надежда за кариерата му на драматург. Приемането на пиесата щеше да означава за него живот, отхвърлянето — край.
Никълъс съзнаваше това и се чувстваше отвратително, задето трябваше да нанесе такъв удар на автора. Но единственото нещо, което можеше да направи, бе да посмекчи присъдата на Файърторн.
— Мисля, че и той е видял… възможностите на пиесата.
— А главната роля? — настоя нетърпеливо Бартолъмю. — Успя ли тя да го плени, както предполагах?
— В известен смисъл, сър. Той почувства колко голям е вашият талант.
— Значи ще я постави? — запита поетът с грейнали очи. — Ще ми предложи ли трупата на Уестфийлд нов договор?
— За съжаление, не.
— Какво?!
— Пиесата не е подходяща за нашите намерения, сър.
Роджър Бартолъмю онемя. За него тази пиеса се бе превърнала в някакъв постоянен кошмар, вече не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за деня на първото представление… Бе вложил в творбата самия себе си. Да я отхвърлят означаваше всъщност да отхвърлят самия него.
— Сигурен ли сте, че я е чел? — попита той отчаяно.
— Мога да го потвърдя.
— Направете така, че той да премисли решението си!
— Няма да го направи, сър.
— Но той е длъжен!
— Няма никакъв смисъл, мастър Бартолъмю.
— Напротив, има смисъл! Има смисъл… — изплака Бартолъмю. — Та той няма представа за какво става дума всъщност. Моята пиеса е шедьовър! Негов свещен дълг е да я предложи на публиката.
Никълъс бръкна в кожения мех, който носеше, и извади един от ръкописите.
— Съжалявам! — каза той твърдо и подаде листовете на поета. — Благодаря ви, че ни я предоставихте, но ми е поръчано да ви я върна.
— Оставете ме аз да говоря с мастър Файърторн!
— Това не би било много разумно.
— Защо? Да не би този човек да се страхува от мене?!
— Какво говорите, сър!
— Тогава искам да го чуя от собствената му уста.
