— Ходи ли пак в „Шапката на кардинала“?
— Да — каза Никълъс и се оживи. — Там новините бяха по-окуражителни. Алис ще излезе скоро от болницата. Пооправила се е и се връща. Вярвам, че ще може да ми разкаже повече за Червенобрадия.
— А Семюъл Ръф?
— Ами и той търси и рови като мене. Все някой ден ще открием нашия човек.
По лицето й пробягна загриженост, тя пристъпи и го прегърна. Желанието й най-сетне да хванат убиеца и да го предадат на съда се примесваше с естествено чувство на страх.
— Ако изобщо го намериш, Ник…
— Не бери грижа, ще го намерим!
— … да бъдеш особено предпазлив, чу ли? — примоли се Ан.
— Не се тревожи, Ан! Въоръжен съм. Червенобрадия няма да ме свари неподготвен.
Той я взе в прегръдките си и я целуна за успокоение.
Сюзън Фаулър вече не живееше в неговата стая, ала той и сега не се прибра веднага там. Отидоха с Ан горе, при нея. Спалнята й беше откъм предната страна на къщата, голяма, ниска стая със солидни мебели, окачени с вкус завеси пред вратите и малък килим върху лъснатия като огледало дъбов под. По стените имаше картини на холандски майстори — спомени от родината на покойния й мъж. И тук, както и в цялата къща, всичко светеше от чистота.
Голямото тежко легло бе меко и удобно и те се любиха дълго със спокойна нежност под чаршафите. Никълъс и Ан рядко оставаха да спят заедно. Нито един от двамата не бе готов за трайна връзка. За такова нещо той бе прекалено независим, а тя пък все още живееше със спомените за щастливия си брак с Джейкъб Хендрик. И двамата се радваха на момента близост и нежност като на някаква рядка наслада, а не като на нещо обичайно и принудително. Така успяваха да съхранят прекрасното чувство за изключителност.
— Ник…
— Спиш ли?
— Да.
Двамата се разсмяха. Тя го сръга закачливо в ребрата.
— Знаеш ли, мислех си за Уил Фаулър… — продължи тя.
— И аз.
— Може би тази е била причината да дойде в театъра…
— Причината?
— Търсил е да се скрие — каза Ан. — Актьорите не са като останалите хора… Разбираш ли какво искам да кажа? Уил Фаулър е отишъл в театъра, за да се прикрие. И той като тебе.
— И аз ли съм направил така?
— Ами разкажете ми, най-сетне, сър!
Ала тя знаеше, че той няма да го направи. Ан Хендрик неведнъж го бе подпитвала за живота му, но той бе споменавал само разни незначителни неща. Бил син на заможен търговец от западните графства получил добро образование, работел в канторите на баща си и така имал възможността да пътува из цяла Европа… След това скъсал със семейството си. Постъпил на служба при Дрейк и участвал в неговото околосветско пътешествие. Това променило целия му светоглед, превърнал се повече или по-малко във философ. И когато се завърнал в Англия, приключил и с мореплавателството. Преместил се в Лондон и заработил в театъра…
— Какво си правил всъщност, Ник?
— Кога?
— Ами след като си се завърнал и преди да дойдеш в трупата на лорд Уестфийлд. Все трябва да си правил нещо.
— Точно така. Преживявах.
— Но как?
Вместо отговор Ан получи целувка. Годините, които се губеха в живота му, бяха оставили своята следа, ала Никълъс никога не разказваш какво е преживял. Ан трябваше да го приеме такъв какъвто е — спокоен, волеви, сдържан, скрит зад маската на мълчанието. Положително не знаеше всичко за него, но все пак знаеше достатъчно, за да го обича.
— Кажи ми — прошепна тя.
— Какво да ти кажа?
— Смяташ ли, че съм права? За Уил Фаулър…
— Може би.
— А за Никълъс Брейсуел?
— Може би не.
— О, Ник! — изпъшка тя и го притисна в обятията си. — Обичам тази близост, но има моменти, когато се питам кой е човекът, когото прегръщам.
— Това се питам и аз понякога — призна той.
Той я целуна леко по устните и започна да гали нежно тъмната й лъскава коса. Тя се гушна на гърдите му, изпълнена с покой и топлота.
Изминаха дълги минути, преди Ан да наруши мълчанието.
— За какво мислиш?
— За нищо съществено, Ан. — Гласът му прозвуча тъй сякаш той беше вече някъде далече от нея.
— Кажи ми, моля те!
— Не е нещо особено приятно.
— И все пак бих искала да го чуя.
— Добре — отстъпи той. — Мислех си за един провал.
— Провал?
— За големи очаквания, завършили в нищото. За надежди, изпарили се от самосебе си…
— За твоите очаквания и надежди ли става дума?
— Продължаваш да настояваш! — засмя се той за миг, но веднага стана отново сериозен. — Не, мислех си за Сюзън Фаулър, горкичката. Всичките й планове са рухнали. А и за Семюъл Ръф. И той е претърпял провал, който го е повлякъл надолу и все по-надолу… И досега от него лъха някаква тъга, която не може да заличи.
Последва дълго мълчание.
— Ник?… — Гласът й прозвуча като лек шепот във възглавницата.
— Зная какво ще кажеш.
— Защо не се върнеш в стаята си чак утре сутрин?…
— Така и ще направя, Ан.
Но не заспаха дълго още. Трябваха им часове, за да се насладят на близостта си.
Ричард Хънидю бе поразен, като разбра, че ще изпълнява централната роля в новата пиеса. Не стига, че щеше да играе за първи път в „Завесата“, ами и дебютът му там щеше да е в ролята на Глориана, кралицата на Англия! Бе изпълнен със странна смесица от радост и страх. Явно беше — гласуваха му пълно доверие и само мисълта за това му помагаше да овладее нервите си и да се пребори с цялата си неувереност.
Останалите стажанти побесняха от яд. Наложи се Файърторн да смаже безкрайните им протести с желязната си ръка. Най-силно засегнат се чувстваше Мартин Йоу. Той бе високо, стройно момче на четиринадесет години, беше играл повечето женски роли през последните две години и гледаше на това едва ли не като на свое право. Да го измести някакъв новак, и то за такава важна роля, бе повече, отколкото наранената му гордост можеше да понесе. Той се затвори в себе си в мълчалива, дебнеща съпротива.
Така се държаха и Джон Талис и Стийвън Джуд. Те и по-рано не обичаха Дик, ала сега вече го мразеха с пламенна жажда за мъст. Сутрин на закуска те го гледаха с такава нескрита омраза, че само присъствието на Марджъри Файърторн ги възпираше да не се нахвърлят върху му. За наказание, че бяха затворили Ричард в шкафа тя ги бе оставила на половин порция и те седяха с полупразен стомах, докато най-малкото хлапе
