Тя свъси чело замислена, след това изведнъж хвана Дарт за ръка и го задърпа нагоре по стълбата.
— Ей сега ще видим тази работа! — закани се Марджъри.
— Обикновено Дик никога не закъснява…
— Сега ще трябва да ни обясни защо го е направил. Тя стигна до първата площадка и се насочи към едно стълбище. Когато на времето Ричард Хънидю се нанесе при тях, делеше обща стая с останалите стажанти. Но понеже ставаше по няколко пъти през нощта, Марджъри го бе настанила в отделна стая горе на тавана. Именно нататък тръгна тя сега.
— Дик!
Тя бутна в вратата, но в стаята нямаше никой.
— Дики! — провикна се тя звънко.
— Къде ли може да е, госпожо?
— Във всеки случай не тук, както забелязвам. Дики!
Чак третото повикване се дочу някакъв отговор — някъде наблизо се чу глухо тропане. Лицето на Дарт, което напомняше лице на джудже, цялото се сбръчка.
— Чухте ли?
— Чакай!
— Това беше…
— Шт!
Те се вслушваха безмълвни, докато отново чуха ударите. Маржъри излезе в коридора и скоро разбра откъде идва звукът. Под стряхата имаше малък долап, грубо рендосаните врати на който потреперваха при всяко почукване. Джордж Дарт строеше като вцепенен от страх, но Марджъри и Файрторн се втурна, хвана дръжката на вратичката и я дръпна, поруменяла от вълнение.
— Дик! — ахна тя.
— Велики боже! — прошепна Дарт.
Ричард Хънидю не можеше да им отговори. Напълно гол, завързан и със запушена уста, той лежеше в шкафа. Очите му заплашваха да изскочат от страх, лицето му бе станало тъмночервено от срам и обида. И двете му пети бяха разкървавени от нерендосаните дъски.
Марджъри Файърторн го притегли към гърдите си в майчинска прегръдка.
Докато в мислите си търсеше ядосано наказание за тази нова зла шега на стажантите, тя изведнъж изтръпна от друга мисъл: какво ли би станало, ако Барнаби Гил бе намерил момчето?!
Александър Маруд и не мислеше, че следва да се разкайва. Като собственик на процъфтяваща страноприемница той трябваше да се грижи за хиляди неща, все нещо имаше да се върши, времето за нищо не стигаше… Да не говорим за това как го командваше и разиграваше нагоре-надолу онази кавгаджийка, жена му. Александър Маруд изобщо не смяташе, че на всичко отгоре е длъжен и да бъде тактичен, когато има да се съобщят на някого лоши новини. Когато Съзън Фаулър дойде при него, той просто я информира — направо и без разни там преструвки.
— Е, и какво толкова съм сбъркал? — опери се той.
— Това вече би трябвало да ви подскаже здравият човешки разум — отвърна Никълъс примирено.
— Човекът е мъртъв, нали така? Нищо не може да се направи.
— Дори да е така, бихте могъл поне да пожалите вдовицата му.
— Казах истината.
— Не, вие не сте я казали, а сте я зашлевили с тази ваша истина.
— Кой казва такова нещо?
— Аз ви го казвам — изпъчи се Никълъс като обвинител.
По физиономията на Маруд бе изписано обичайното изражение на изтерзан от страхове човек, ала от съжаление нямаше и следа. Безсмислено беше да му се търси сметка за това, че се е отнесъл зле със Сюзън Фоулър. Той беше просто черногледец, за когото е едва ли не наслада да съобщи някому лоша новина, премлясквайки от удоволствие.
С едно последно предупреждение Никълъс Брейсуел му обърна гръб и се запъти към вратата. Не бе направил и няколко крачки, когато пред очите му се изправи позната фигура.
— Добро утро, мастър Бартолъмю!
— Здравейте, Никълъс.
— Не очаквах да ви видя отново в „Главата на кралицата“.
— Времената се менят — отвърна поетът. — Бих искал да ви помоля за една услуга. Убеден съм, че ще ми помогнете.
— Ще сторя всичко, което мога, сър.
Роджър Бартолъмю измъкна изпод мишницата си навит на руло ръкопис. Държеше го внимателно, като някаква скъпоценност. На лицето му се бореха гордост и тъга, без нито едно от тези чувства да вземе връх. Никълъс разбра колко усилия трябва да му е коствало да стъпи отново на мястото, където съвсем наскоро бе претърпял неуспех. Младият човек пое дълбоко въздух, преди да изрече молбата си.
— Бих искал да покажете това на мастър Файърторн.
— Нова пиеса?
— Значително по-добра от предишната.
— О, не се съмнявам.
— Ако можете да го убедите да я прочете. Сигурен съм, че ще я оцени.
— В момента не търсим нова пиеса.
— Ще видите, че положително няма да отхвърли творба като „Победеният враг“.
— Виждате ли, ние не купуваме много нови пиеси — започна да обяснява Никълъс. — Повечето неща, които играем, са от постоянния ни репертоар. Трупата на лорд Уестфийлд поставя годишно не повече от шест-седем нови пиеси.
— Помолете го да я прочете — настоя Бартолъмю и му подаде скъпоценни ръкопис. — Става дума за испанската Армада…
— О!
— Възхвала на тази величава епопея…
— Възможно е, мастър Бартолъмю, но… — Никълъс внимателно обмисляше думите си, за да не го засегне. — Това е твърде популярна тема в наши дни. Не са малко авторите, които са вдъхновени от победата и изпитват просто вътрешна нужда да пишат за триумфа на флотата ни… Едмънд Худ също пише пиеса на тази тема.
— Моята пиеса е по-добра — увери го Бартолъмю.
— Възможно е, сър, ала за „Глориана триумфант“ вече е сключен договор.
— Това е пиеса с нетленна значимост.
— Не сте ли мислили да я предложите и на друга трупа?
— Исках да я предложа най-първо на вас.
— Другаде може да я приемат по-охотно.
— Главната роля е написана за Лорънс Файърторн. Това ще е ролята на неговия живот!
— Защо не опитате при трупата на Нейно величество? Те купуват повече пиеси, ние не можем да си позволим толкова. Същото се отнася и за трупата на Уорчестър. Но, разбира се, най-подходяща в случая ще е Трупата на адмирала.
Лицето на Роджър Бартолъмю се издължаваше все повече и повече. В Оксфорд бе изучавал гръцки, латински, поезия и реторика, ала никой не го бе учил на притворство — лицето му бе като отворена книга и Никълъс просто четеше мислите му.
„Победеният враг“ вече бе обиколила всички театрални трупи в Лондон и навсякъде я бяха отхвърлили, дори и в детските театри. Трупата на лорд Уестфийлд бе всъщност последният отчаян опит на младия поет, дълбоко убеден в значимостта на творбата си.
Никълъс знаеше, че няма никакъв шанс неговата трупа да купи пиесата. Но изпитваше искрено съчувствие и не искаше да убие изведнъж надеждите на автора.
— Ще видя какво мога да сторя, мастър Бартолъмю.
— Благодаря ви, благодаря ви.
