Изненадата отстъпи място на размисъл. Никълъс се питаше дали прекомерно шумното държане на Уил не е било само маска, чрез която е държал другите на разстояние. След като бе успял да скрие така умело религията си и брака си, какви ли други тайни бяха погребани с него?!…
Най-сетне, останала без сили, Сюзън Фаулър млъкна. Тежкият удар я бе сломил, очите й просто се затваряха, Никлъс й каза да остане да си лежи и бързо слезе долу. Ан Хендрик го очакваше, опитвайки се да изглежда безучастна. Продължаваше да шие усърдно, явно не на себе си от възмущение и любопитство.
— Дължа ти извинение — започна той.
— Не си правете труда, сър! — отвърна тя кисело.
— Момичето ще трябва да прекара нощта в моята стая.
— О, не! — възкликна Ан и най-сетне го погледна. — Протестирам, Никълъс! Това не е кръчма, да дава под наем стаи на всяка уличница.
— Сюзън Фаулър не е уличница.
— Махни я от моя дом, имай добрината веднага да я изведеш!
— Не чу ли какво ти казах?
— Не ме интересува какво си казал.
— Казах името й. Сюзън Фаулър.
— Все едно как се казва, под моя покрив тя няма да остане!
— Момичето е вдовицата на Уил Фаулър.
Ан зяпна. Това бе последното, което би предположила. Цялата пламна от смущение. Остави ръкоделието си и стана, сега вече нищо не можеше да спре водопада от състрадание.
— Господи! Клетото същество! Разбира се, че трябва да остане… Да си седи, колкото пожелае! Разбира се! Тя не може да пътува сама в това състояние!… — Ан се обърна към Никълъс, цялата в гневно обвинение: — Защо не си ми казал, че Уил е женен?
— Самият аз току-що го научих — усмихна й се топло той. — Променя ли това нещата?
На лицето й се разля усмивка и тя бързо го целуна по бузата. Но сега нямаше време за нежности.
— Ако тя ще спи в твоята стая, трябва да донеса чаршафи. Аз ще й помогна да се разсъблече… — Ан бързо вдигна ръка към устата си в уплаха: — Мили боже! Какво ли си е помислила за мене задето я посрещнах така ледено, като почука на вратата ми!…
— О, тя дори не го е забелязала, Ан.
— Това е непростимо!
— Сюзън Фаулър има да мисли сега за много по-важни неща.
— Кога са й казали?
— Днес.
— Не е чудно, че момичето беше толкова объркано. По-добре ще е да ида да видя с какво да й помогна.
— Ще ти бъда страшно благодарен за това.
Ан тръгна уверено, но изведнъж се спря насред стаята и се завъртя на токовете си.
— Щом момичето ще спи в твоето легло…
— Да?
— Ти къде смяташ да спиш?
Той се ухили до ушите. Ан се усмихна съвсем леко. Ще може да му покаже колко много съжалява за своята грешка…
5
Едмънд Худ хвърли много труд в „Глориана триумфант“, преписва я няколко пъти. По начало бе решил действието да се развива в далечното минало. Цензурата бе много строга към съвременните пиеси и сър Едмънд Тилни, шефът на висшето ведомство по цензурата, следеше особено строго за политическите нюанси във всяка пиеса. Би било твърде рисковано победата над Армадата да се представи в драма с действителни случки и личности, даже и ако представляваше апотеоз от начало до край.
И главните герои трябваше някак да се завоалират. Най-простото решение бе едно изместване във времето. Така Елизабет се превърна в прославената Глориана, кралица на древното кралство Албион. Дрейк, Хоукинс, Хауърд, Фробишър и останалите морски герои бяха представени с други имена. Испания се превърна в някаква тиранична държава на име Иберия…
За някои автори творчеството бе може би лека задача, ала Едмънд Худ не спадаше към този тип автори. Той непрекъснато коригираше, и внасяше подобрения, шлифоваше всеки стих. А това водеше до забавяне и до безкрайно напрежение.
— Кога ще сте готов? — попита Файърторн.
— Дайте ми време! — сопна се Худ.
— От седмици все това повтаряте.
— Полека-лека придобива форма, но иска време…
— Време е вече да започнем репетициите? — настоя Лорънс. — Премиерата е следващия месец в „Завесата“.
— Точно от това се притеснявам, Лорънс.
— Пфу!
„Завесата“ бе един от малкото специално построени за целта театри в Лондон. Файърторн бе въодушевен от мисълта, че първото представление на „Глориана триумфант“ ще бъде именно там. Освен предимството, че театърът бе близо до собствения му дом в Шордич, той предлагаше и по-добри възможности, и повече място за зрителите, отколкото "Главата на кралицата". А и „Завесата“ се посещаваше предимно от благородници, в това число и от лейди Розамунд Варли, което разбира се, го вдъхновяваше най-силно. Ала Едмънд Худ продължаваше да се терзае от съмнения.
— „Завесата“ не ми харесва.
— За нашите цели театърът е просто идеален.
— Публиката е много безучастна.
— Но не и когато аз съм на сцената — изпъчи се Файърторн.
— Хората там искат само смешки и убийства…
— Ами да им ги дадем тогава, сър! Вмъкнете една такава интермедия, два Галиарда и един Коранто. Да видим тогава къде ще идат! А що се отнася до баталните сцени, през цялото време ще им навираме в носа най-голямата морска битка.
— Не съм убеден, че ще се получи точно така.
— Оставете това на Никълъс! Той ще има грижата да се получи.
— Да, но досега никога не сме изкарвали на сцената кораб.
— О, зашеметяващ трик е! Като гръмнат топовете, публиката ще започне да вярва, че вижда с очите си как вълните поглъщат Армадата. — Файърторн потърка брадата си. — И още една дреболия, Едмънд…
— Какво пък?! — изпъшка авторът. — Вашите „дреболии“ досега означаваха да се напише наново цялата пиеса.
— Не и този път. Но няколко редчета тук-таме ще са напълно достатъчни.
— И с каква цел?
— Необходима ни е малко любов, малко романтика…
— Романтика?!
— Да, романтика — повтаря Файърторн и удари с юмрук по масата, за да подчертае казаното. — Представяте ме като славен герой, добре. Но развийте характера и с още една черта. Покажете ме и като славен любовник.
— По време на морската битка, така ли?
— Вмъкнете сцена, в която действието се разиграва на сушата. Може и две сцени дори.
Ясно, отново лейди Розамунд Варли… Откакто бе показала интерес към него, Файърторн мислеше само за това как да й се покаже в най-романтична светлина. Една любовна сцена в пиесата за него щеше да бъде репетиция за любовта му с дамата. Ето на, Файрторн бе готов да обезобрази пиесата със съвършено
