и сякаш сърдито — плата в ръката й.
Никълъс Брейсуел се изненада. Обикновено Ан го посрещаше с мила усмивка, с няколко весели думи за поздрав… Сега не попита дори как е минал денят му. Просто продължаваше да шие.
— Имате посещение — каза тя сдържано.
— Посред нощ?
— Младата дама много настояваше да се види с вас.
— Младата дама? — Той се ококори. — Каза ли някакво име?
— Не — отвърна Ан кратко. — Не благоволи да ми каже каква работа има с вас. Заведох я в стаята ви. — Гласът и стана по-остър, когато той направи крачка към нея да я погали. — Не оставяйте посетителката си да ви чака, сър!
Той вдигна ръце в знак на пълна изненада, сви рамене и тръгна нагоре. Почука на вратата, преди да влезе. Една жена скочи от стола.
— Никълъс Брейсуел?
— Да.
— Слава богу, че ви намерих!
Тя сграбчи ръката му, от сините й очи бликнаха сълзи — изглеждаха зачервени, явно дълго бе плакала. Жената бе дребна и спретната, много хубавка, надали имаше и двадесет. Беше облечена простичко — и роклята, и палтото отгоре бяха съвсем семпли. От нея лъхна като че ли неградски въздух. Един бегъл поглед му показа защо Ан Хендрик бе станала изведнъж толкова недружелюбна към него — момичето беше бременно, съвсем ясно личеше. Ан бе зърнала една разтревожена млада жена, търсеща Никълъс, и бе решила, че той е бащата на детето.
Ник я побутна леко да седне обратно в креслото и се отпусна на коляно до нея. Стаичката бе изящно мебелирана и светеше от чистота. Момичето изглеждаше съвсем не на място в тази обстановка.
— Коя сте вие? — попита той.
— Сюзън Фаулър.
— Фаулър?… Но не сте негова дъщеря, нали?
— Не — отвърна тя, леко засегната. — Уил беше мой съпруг.
От очите й отново рукнаха сълзи и обляха зачервените й страни, Никълъс я прегърна, за да я утеши. Остави я да поплаче.
— Съжалявам — каза той тихо. — Нямах представа, че е женен.
— Да, вече ще станат две години…
— Но защо нищо не е споменавал?
— Той така искаше — прошепна момичето. — Уил казваше, че театърът си е друг един свят… А държеше да си има място, където да се прибира след представление…
Никълъс добре разбираше едно такова желание, но му бе трудно да свърже в представите си тази млада, сладка млада жена с грубия, необуздан Уил Фаулър. От нея се излъчваше някакво детско покорство, което надали би могло да привлече с нещо актьора, който като своите събратя, търсеше удоволствие при далеч по-опитни дами.
— Къде живеете? — запита той.
— В Сейнт Олбанс. При родителите ми.
— Та две години, казвате?
— Приблизително, сър.
Нещата започнаха да се изясняват. Преди две години трупата бе на турне в Херфърдшир, дадоха дори няколко представления в селското имение на лорд Уестфийлд, Сейнт Олбанс. Явно че работата е започнала оттогава и се е стигнало до женитба… Бяха заровили Уил Фаулър, без дори да помислят, че има жена!…
— Как разбрахте? — попита той виновно.
— Аз си знаех, че му се е случило нещо… Иначе той винаги ми се обажда.
— Кога пристигнахте в Лондон?
— Днес. Уил ми е разправял за „Главата на кралицата“.
— Ходихте ли вече там? Тя кимна.
— Стопанинът… той ми каза.
Никълъс се ядоса. От всички хора, които биха могли да съобщят на една крехка млада жена за смъртта на мъжа й, Александър Маруд беше най-неподходящият! Дори и добрите вести той успяваше да предаде така сякаш е станало нещастие. А когато опреше до действителна трагедия, Маруд бе в стихията си…
Болката и огромното съчувствие, което изпита, го накараха да притисне още по-силно Сюзън Фаулър в обятията си. Чувстваше се още по виновен… Момичето усети вълнението му и стисна леко рамото му.
— Нямало е как да научите.
— Смятахме, че няма родственици.
— О, през септември ще са вече двама.
Той отпусна ръце и се облегна назад. Бяха казали на Сюзън Фаулър, че той е човекът, който може да й разкаже какво точно е станало. Никълъс се опита да бъде колкото се може по-деликатен, премълча някои работи, наблегна само на това, че Уил е станал невинна жертва на опасен престъпник. Тя го слушаше невероятно тиха и внимателна, но когато той свърши разказа си, припадна в ръцете му.
Никълъс я сложи на леглото, смъкна палтото от раменете й и развърза яката й. Наля вода в една чаша и намокри челото й. Когато момичето се свести, той й помогна да глътне малко вода.
— Много съжалявам, сър.
— Няма защо. Трябва да се щадите… във вашето положение…
— Уил толкова ми липсва!
— Разбирам ви. Това е естествено.
— Онзи човек… в кръчмата…
— Ще го намерим — обеща Никълъс.
Скоро Сюзън Фаулър бе в състояние да седне в леглото, подпряна на възглавниците. Сега, след като бе изповядала тайната си, тя преливаше от желание да говори още и още. Никълъс се чувстваше поласкан, че изпитва желание да сподели с него своите проблеми. Беше наистина вълнуваща история. Невероятната любов между застаряващия артист и селското момиче бе започнала със случайна среща в Сент Олбанс и бе продължила…
Пред очите му изникна образът на Уил Фаулър, но сега той беше съвършено различен от онзи, който Никълъс познаваше. Неговата вдовица го описа като любящ и нежен мъж, нито думичка за онази невъздържаност и буйност, които го бяха вкарвали в толкова неприятности и накрая го бяха изправили пред смъртта. Излизаше, че Сюзън Фаулър е била омъжена за образец на всички добродетели…
Ала и друга изненада очакваше Никълъс.
— Венчахме се в селската църква.
— Наистина?
— Уил твърдеше, че божията милост ни е осенила…
— Така е с всички бракове — промълви Никълъс.
— Не, не ме разбрахте. Уил се закле никога повече да не стъпи в католическа църква. Той е бил католик, знаете ли?
Никлъс остана като гръмнат. Мислеше си, че познава добре Уил, но сега той му се представяше в напълно непозната светлина. Актьорът винаги се правеше, че религията изобщо не го интересува… Религията просто не се връзваше с образа на един разпилян човек, свързал изцяло живота си с театъра.
— Той се отказа — каза Сюзън с гордост. — Заради мен.
— Напълно ли сте сигурна в това?
— О, да.
— Уил и старата религия! Да не повярва човек.
— Той е бил много набожен.
— Но разговаряли ли сте по тези въпроси с него?
— През цялото време. Той ми показа даже своята библия и разпятието си.
