убийството. Той премисляше отново и отново всичко, което се бе случило онази вечер в „Надежда и котва“.
— Казвате, че Червенобрадия е държал бутилка в ръка?
— Да, Никълъс — каза Самюъл Ръф.
— Напълно ли сте сигурен?
— Абсолютно. Още като се приближи, ме лъхна биреният му дъх. Човекът беше пил и продължаваше да пие.
— И какво точно стана?
Ръф много пъти вече бе разказвал всички подробности, но не протестираше. Самият той желаеше не по-малко да намерят убиеца.
— Тогава Червенобрадия залитна към пейката, на която седеше Уил, и го бутна силно назад. Бирата му плисна върху Уил.
— И Уил избухна?
— За секунда се счепкаха.
Импресариото изпъшка. Горещият темперамент на Уил Фаулър най-сетне го бе победил. Никълъс си представяше познатата гледка — възбуден, винаги спорещ, с блеснали очи и зачервени страни, с гневен глас и яки ръце, които само чакаха да ударят… Изпаднеше ли в типичното си холерично настроение, бе трудно да го удържиш. И ето че светкавичното намушкване с един меч бе източило за миг гнева от тялото на Уил ведно с буйната му кръв…
— Никога няма да си го простя — заяви Ръф тъжно.
— Вие се опитахте да го защитите.
— Дадох възможност на онзи мръсник — призна Ръф. — Да беше улучил мене вместо бедния Уил.
— Всъщност той успя и вас да рани.
Двамата мъже излизаха от „Главата на кралицата“ след един тежък ден. Но мислите им се въртяха все около Червенобрадия. Никълъс повтаряше, че един мъж, който посещава проститутките в квартала, няма да им избяга. Затова усърдно обикаляше вертепите един след друг. Носеше със себе си голяма скица на непознатия, бяха я рисували заедно с Ръф. Смятаха, че са уловили приликата, ала досега никой не го разпозна.
Семюъл Ръф бе готов да поеме част от работата и да обходи със скицата бордеите по Ийстчип. Никълъс насочи вниманието си към безбройните свърталища на Банксайд. Бе убеден, че човекът рано или късно отново ще се появи.
— Предполагам, че се крие някъде — каза Ръф.
— И изпълзява само нощем от дупката си — добави Никълъс. — Подуши ли курва и изпълзява…
— Все си мисля за тези рани по гърба му.
— За белезите?
— Може те да са коствали живота на Уил.
— Какво искате да кажете?
— Червенобрадия сигурно е бил бит с тояги и раните още са го болели. Търсел е да си отмъсти някому. Най-напред е пребил онова клето момиче, а след това в пиянската си ярост е слязъл долу. Тези рани сигурно са го подлудили.
— Но нима Уил го удари по гърба?
— Блъсна го, като посегна да го отпъди. Не е чудно, че Червенобрадия измъкна меча си. Сигурно го е докоснал по жива рана.
— И все пак това не е причина за убийство, Семюъл!
— Разбира се, така е, но нали разбирате какво се опитвам да изразя? Ако този човек не е бил бит толкова жестоко, Уил можеше да е жив…
Никълъс се замисли, преди да отговори.
— Прав сте, така е. Но за тези рани на гърба аз си мисля друго нещо. Те не са от побой.
— А от какво?
— Предполагам, че е бил бит с камшици. Нали знаете това наказание, шибат човека, докато минава…
— Мислите, че е престъпник? — възкликна Ръф.
— Ще го открием и ще разберем.
Никълъс отклони предложението на Ръф да го придружи и тръгна сам в нощта. Прекоси моста и навлезе в Банксайд. Късно беше, но си бе наумил да направи три посещения. Първите две не дадоха резултат, но той не се отчая. Запъти се към третия адрес в списъка си.
„Шапката на кардинала“ се намираше в тясна, крива и мръсна уличка, по средата на която течеше открит отходен канал. Името на кръчмата нямаше нищо общо с папата. За да е ясно предназначението на къщата, кардиналската шапка на табелата отвън бе нарисувана така, че по форма и по цвят хитроумно напомняше мъжки полов орган.
Когато Никълъс свърна в тъмната уличка, от стената се отдели тъмна фигура и се люшна към него с пиянска стъпка. Мъжът изгрухтя някакво извинение и понечи да се отдалечи, но Никълъс го пипна за яката, пъхна ръка под дрехата на скитника, извади откраднатата си кесия и блъсна силно джебчията в стената. Проклинайки и ръмжейки, мъжът изчезна в тъмното.
„Шапката на кардинала“ беше толкова мръсна и западнала, че в сравнение с нея „Надежда и котва“ изглеждаше като църковен олтар. Жени с разголени гърди се влачеха наоколо, пияници и пушачи, струпани около масите, вдигаха такава невероятна врява, като че всички отрепки от лондонските улици си бяха дали среща тук. Масите бяха наслагани съвсем близо една до друга и между тях почти не можеше да се мине. И вонеше — толкова гадно, че на човек можеше направо да му прилошее.
Никълъс се приведе, за да не удари главата си в гредата. Една от проститутките скочи и го млясна по устните. Той я отпъди и се огледа за стопанина. Човекът бе дребен и жилест, приличаше на дебнещо, вонящо животно, което крие острите си нокти. Мълчеше упорито, докато Никълъс не му подаде скицата. Кръчмарят подържа листа пред свещта, попремигна и изврещя:
— Зная го! Той е!
— Кой, казахте?
— Миналата седмица. В понеделник, а може да беше и вторник…
— Сигурен ли сте, че същият този човек е бил тук?
— Това не е човек! — изхриптя другият и върна рисунката. — Чудовище! Звяр носите вие на тази ваша картинка…
— Какво е направил?
— Алис можеше да ви каже, ако беше тука. Господ да й е на помощ!…
— Алис?
— Да, точно тя — изръмжа собственикът. — Като го завела в стаята си, бил кротък като агънце. А само след пет минутки зарева за помощ, щото я беше насинил цялата. Горката жена, лежи сега със счупени ръце в болницата… Но това не е всичко, сър!
— Какво още?
— Кучият му син строши един от горните прозорци, надвеси се навън и ми разцепи табелата с меча си…
— Вашата табела?
— Щеше да я направи на трески, ако не го бяхме погнали. — Кръчмарят се закашля и се изплю на пода. — Това е вашият човек от картинката. Само да ми стъпи пак тука, ще го изнесат с краката напред!
Възбудата у Никълъс бе бореше със съчувствие — ето, и друго момиче си бе изпатило… И все пак се радваше, че хвана най-сетне дирята на убиеца.
Червенобрадия бе изпълзял от бърлогата си. Сега вече Никълъс нямаше да изпусне следата му.
Ан Хендрик седеше в любимото си кресло и шиеше усърдно на светлината на свещта. Иглата проблясваше в равномерен ритъм. Тя не спря и за секунда дори, когато вратата се отвори и влезе нейният наемател. Да, Ан бе изцяло погълната от работата си. Ала сега иглата започна да боде още по-енергично —
