средата на изречението. Семюъл явно бе опитен актьор, кален през дългите години на сцената, която му бе обърнала толкова неблагодарно гръб. Играеше така всеотдайно, че никой не би могъл да долови дълбоката тъга, която тегнеше на сърцето му.
„Любов и щастие“ се оказа особено подходяща за този драматичен момент. Смъртта на Уил Фаулър разтърси цялата трупа, дори и тази сутрин на репетицията цареше погребално настроение. Но след като пиесата тръгна, актьорите се увлякоха в жизнерадостния ритъм и сполучливите остроумия и не остана време за тъжни мисли. От една потресаваща трагедия те почерпиха сили за бляскав триумф.
Никълъс Брейсуел дърпаше умело конците — подаваше реплики, следеше за ритъма, командваше актьорите. Негова задача бе да изгради цялостно действието — сцена по сцена, картина по картина, реплика по реплика.
Всеки актьор получаваше само препис на своите реплики, така че всички разчитаха на импресариото. Той държеше единствения екземпляр от ръкописа, той бе съставил схемата на действието, която висеше окачена в гардеробиерната. Актьорите бяха благодарни на Никълъс за четливия му почерк и за неговата желязна точност. Всичко вървеше като по часовник.
Никълъс бе възхитен от племенността, с която Семюъл се вживя в ролята на своя приятел, виждаше въодушевлението в очите на актьора, когато Излизаше от сцената. Как би живял такъв човек във ферма? Как би могъл да прекара живота си в сивота и тъпа селска безпросветност!… Театърът бе неговият истински дом. И той както Фаулър не би могъл да намери щастие извън театъра. Никълъс реши да поговори с Файърторн още веднъж.
Главният изпълнител бе в приповдигнато настроение — усмихваше се на всички с унесен поглед, заливан от вълните на всеобщия възторг. Преди следващото си излизане той се огледа изпитателно в огледалото на гримьорната, поприглади — за кой ли път — брадата си, подреди къдрите си, костюма и шапката си. Не беше само успехът на пиесата, който го правеше толкова щастлив днес. Нито дори фактът, че сам лорд Уестфийлд бе дошъл лично да види пиесата. Не, друго нещо днес придаваше на стъпката му тази младежка лекота…
Само Барнаби Гил се досещаше за причината.
— В средата на долната галерия — прецеди през зъби той.
— И аз така предположих — каза Никълъс, без да вдига очи от книгата с текста. — Долових признаците.
— Той отправя към нея всяко изречено стихче.
— А получава ли ответ?
— Ответ! — повтори като ехо Гил с хаплив тон. — Тя час по час сваля маската си и му хвърля такива пламенни погледи. Не го ли виждате как е наперил гребена?! Помнете ми думата, Никълъс, тази жена умее да ласкае славолюбието му.
— Коя е тя?
— Хванете се за нещо, да не паднете.
— Защо?
— Лейди Розамунд Варли.
— Охо-о!
Никълъс даде знак с ръка на актьорите, чийто ред беше да излязат на сцената. Не смееше и да мисли за това, което току-що чу. Една евентуална любовна афера между Лорънс Файърторн и лейди Розамунд би могла да доведе до страхотни усложнения, направо не му се мислеше. Той се съсредоточи изцяло в работата си с текста — властно даде знак на флейтиста да се готви.
— Няма що, наистина „Любов и щастие“ — продължи Гил ехидно.
— Не забравяйте, че трябва да смените костюма!
— Или по-скоро „Разврат и падение“…
Никълъс продължаваше да се прави, че не чува думите му.
— Бен! — подвикна той. — Внимание, вие сте!
— Готово! — откликна един дебеланко.
— Такъв разгонен бик може да спре само като го кастрират…
Бенжамен Крийч мина покрай тях с поднос, отрупан с чаши.
— Помнете, че първо поднасяте на Лоренцо! — напомни Никълъс.
— Разбрано.
— Хей, да не вземете да си пийнете и вие! — пошегува се Гил заядливо.
— Няма! — изръмжа Крийч.
Когато дойде очакваната реплика, актьорът изправи гръб и излезе на сцената. Никълъс обърна следващата страница. Барнаби Гил облекчи душата си с още няколко жлъчни забележки, след това плъзна поглед наоколо и остана втренчен в един от стажантите. Ричард Хънидю бе застанал в профил и разбухваше с ръце фустите си. Имаше нежно и красиво лице, младежката руменина под кожата му я правеше да прилича на кадифе. Барнаби Гил се прехласна.
— Какъв глупак е този Лорънс! — промълви той. — Седнал да се мотае с жени, когато истината е под носа му!…
Този следобед бе за Лорънс Файърторн истински опияняващ успех. Завладя публиката със своята магия, очарова благодетеля си и се влюби. Страхотно преживяване! Бе толкова не на себе си, че дори плати на Маруд наема. След като заплахата от испанско нахлуване се бе изпарила и сега се видя най-неочаквано с добри пари в джоба, собственикът на „Главата на кралицата“ успя дори да се усмихне. Файърторн го трупна дружески по гърба и го освободи. Следващата му работа бе да дръпне Семюъл Ръф настрани и да му предложи работа. Ръф се показа подобаващо развълнуван.
— Считам това за голям комплимент.
— Значи приемате?
— Боя се, че не. Моят път води към една ферма в Норуич.
— Ферма?! — Думата бе изречена с безкрайно отвращение.
— Да, сър.
— Но защо, човече божи?!
— Решил съм да се откажа от професията.
— Един актьор не може да се откаже! — обяви тържествено Файърторн. — Актьорът играе до последния си дъх.
— Не и аз — каза Ръф мрачно.
— Значи наистина предпочитате да пасете овци в Норуич?
— Крави. Брат ми има ферма за крави.
— Трябва непременно да ви попречим, драги! Да затънете до пояс в кравешки лайна и мухите да се вият на облаци около вас! Не това е пътят на един истински артист. Не бива да позволим на един актьор да се самоунищожи по този начин! — С фамилиарен жест Файърторн го прегърна през рамо. — Кога трябва да заминете?
— Още днес, сър. Ако не беше онова нещастие в кръчмата, вече да съм на път. Но сега ще остана в Лондон за погребението. Дължа това на Уил.
— Дължите му много повече! — натърти Файърторн. — Да тръгнете по неговите стъпки и да продължите делото му. Не извършвайте такова грозно предателство спрямо него, сър!
— Вече изпратих вест на брат си.
— Изпратете втора! Кажете му, че ще трябва сам да си дои кравите.
Семюъл Ръф започна да отстъпва мъчително и бавно пред изкушението. Файърторн го отведе до прозореца към двора на страноприемницата. Долу кипеше трескав живот — точно разваляха сцената. Беше впечатляваща гледка — Ръф също усети въздействието й и бързо се отдръпна от прозореца.
— Не мога да остана, сър.
— Само така ще запазим жив спомена за Уил Фаулър. Ръф прокара ръка през посивялата си коса и се замисли. Решението не беше лесно. Бе дал съгласието си на брат си, а не бе човек, който с лека ръка променя веднъж взетите решения. От прозореца продължаваха да нахлуват познатите подвиквания и закачки и той хвърли отново поглед навън. Досегашният му живот му махаше изкусително с ръка.
— Колко ви плащаха при Банбари?
