— Осем шилинга на седмица.
— Ах! — Файърторн млъкна. Беше решил да предложи заплата от седем шилинга, но нещо му подсказваше, че този човек може би заслужаваше и нещо отгоре… — Добре, много добре. Ще спазя това.
— Лондон не беше много дружелюбен с мене — каза Ръф тихо.
— Дайте на този град още един шанс!
— Ще си помисля, сър.
Файърторн се усмихна. Току-що бе назначил нов човек.
В „Надежда и котва“ убийството наруши съвсем за кратко нормалния ритъм. Още на следващата вечер всичко си беше по старому. Само на пода бяха постлани нови рогозки, метнати върху старите, които бяха напоени с кръвта на Уил Фаулър. Бирата и виното отмиха спомена от главите на постоянните посетители и те подхванаха отново вечните игри, шегички и забавления. Схлупеното помещение отново тътнеше от глъчка и смехове.
Никълъс Брейсуел се закашля, щом влезе в задимената кръчма. Сърцето му се сви, когато спря очи на мястото, където бе издъхнал Уил Фаулър. Той се запъти бързо към стопанката, която точеше вино от бъчвата. Жената беше дребна, мургава и закръглена, някъде към четиридесетте, с надупчено от едра шарка и начервосано лице, с големи, бързи и кръвясали очи. Деколтето й беше дълбоко изрязано, за да разкрие пищната й гръд, на която тъмнееше — като украса — тъмен белег по рождение.
Тя отиде най-напред да обслужи гостите и тогава се обърна към Никълъс.
— Какво ще желаете, сър? — Лицето й помръкна, като го позна. И без това дрезгавият й глас стана по- хриплив: — Не е желателно да идвате тук.
— Необходима ми е вашата помощ.
— Казах ви всичко, което зная. Моите клиенти също…
— Миналата нощ тук бе убит човек! — възкликна Никълъс възмутено.
— Да не мислите, че не знаем? — сопна се тя. — Да ти се довлекат тук и стражарите, и констаблерите, и не знам кой още!… Не щем ядове! Не са ни потрябвали да се навъртат и да душат…
— Отговорете ми само на един въпрос — каза Никълъс примирително.
— Оставете ни на мира, сър!
— Вижте, аз ще ви заплатя затова… — Той остави на тезгяха няколко монети. — Този мъж с червената брада… Мастър Ръф ми каза, че го е видял да слиза по стълбите…
— Не е живял тук! — отсече кръчмарката. — Непознат човек беше.
— Значи е ходил горе по друга работа? Кръвясалите очи го гледаха, без да мигнат. Никълъс извади още монети от джоба си и ги пусна да издрънчат. Жената се наведе напред върху тезгяха и доближи лице до неговото:
— Искам да ви няма след пет минути.
— Имате думата ми.
— Честна дума?
— Честна дума — повтори той. — Е, при кого е бил?
— Джоан. Стаята в края на коридора.
Без да губи време, Никълъс се втурна нагоре по стълбата. Коридорът бе тесен, толкова тесен, че раменете му опираха у двете срещуположни стени. До ушите му долитаха неприятните звуци на продажната любов — проститутките се стараеха да припечелят хляба си. Никълъс отново се закашля, задушен от вонята. Семюъл Ръф трябва да е бил твърде зле с парите, за да е принуден да живее в такива мизерни условия.
В края на коридора спря и се ослуша. Не се чуваше нищо. Той почука леко на вратата, не получи отговор и повтори чукането малко по-силно.
— Влезте — каза слаб гласец.
Никълъс отвори вратата и огледа малката стаичка, осветена от лоена свещ. На дюшек, проснат направо върху пода, лежеше жена. Беше май по нощна риза, полузавита с някаква мръсна покривка. Той се взря в нея, но виждаше само силуета й.
— Джоан? — попита той.
— Мене ли търсите? — прошепна тя.
— Да.
— Влезте и затворете вратата — каза тя с детски гласец и седна на матрака. — Обичам посетители.
Никълъс пристъпи и затвори вратата. Джоан взе свещта и я вдигна така, че светлинката да пада върху него. Тя въздъхна доволно.
— Как се казвате, сър?
— Никълъс.
— Такъв изискан, хубав господин… Седнете до мене.
— Дойдох да поговорим.
— Разбира се — заговори тя успокоително. — Разбира се, ще има да си говорим, колкото желаете…
— Миналата нощ при тебе е бил един човек, Джоан.
— Не, трима… четирима, ако не бяха и пет… Не помня вече.
— Говоря за един едър, с червена брада.
Джоан потръпна и изписка. Тя остави свещта настрани, сви ръце пред себе си като да се предпази и се отдръпна към стената.
— Вървете си! — гласът й трепереше. — Махайте се оттук!
— Каза ли ти той името си?
— Нищо, нищичко няма да кажа!
— Този човек е много важен за мене.
— Махайте си! Да ви няма! — изскимтя тя и избухна в истеричен плач.
Никълъс се наведе да я успокои, но тя го отблъсна и пропълзя още по-навътре в тъмния ъгъл. Той остана вгледан в това жалко същество, докато страхът й попремина. След това отново заговори меко:
— Трябва да намеря този човек, Джоан.
— Оставете ме, сър!
— Той уби моя приятел. Трябва да го намеря.
Тя цялата се сви — един жалък вързоп от страх — и поклати трескаво глава.
Никълъс извади кесията си.
— Приберете си парите! — извика тя.
Остана в сянката, вперила в него изпитателни очи. След това се поизправи и седна. Ник се опита отново:
— Положително има нещо, което можеш да ми кажеш. Виждала ли си го преди това?
— Никога. А и не искам да го видя повече.
— Не ти ли каза някакво име?
— Нищо не каза, сър. Само зли думи. Само едно-едничко нещо съм запомнила… Завинаги… — Тя цялата потръпна. — Гърба му.
— Какво?
— Той каза да не се допирам до гърба му. И аз отначало внимавах, ама аз обичам да прегръщам мъжете. И когато ръцете ми пипнаха гърба му…
— Какво имаше на гърба му?!
— Белези… Целият беше в белези от рани… Пресни рани, още незаздравели. Умрях от ужас, като ги пипнах… Той ме беше предупредил…
— Какво ти стори той, Джоан?
— Ето, това тук.
Тя свали през глава ризата си и я захвърли настрани, след което взе свещта и освети тялото си. Ник побледня. Сякаш някой го ритна в корема. Тъничкото голо момичешко тяло бе цялото в синини и рани. Чак сега той видя, че на лицето й има дебел слой пудра, която едва скриваше подпухналите пукнати устни и
