— Не ви съветвам, ама никак!…
— Този път няма да оставя вие да ми препречвате пътя! — дръпна се Бартолъмю разпалено. — Определете ми ден и час! Искам да говоря лично с него и не ще позволя на нищо и на никого да ме спре!
Никълъс разбра, че само истината може да го възпре. Опитът му да спести на автора най-лошото се оказа напразен. Сега вече трябваше да говори направо.
— Пиесата ви изобщо не се хареса на мастър Файърторн, сър.
— Това не е възможно! — заяви надменно авторът.
— Забележките му не бяха много ласкави…
— Тук вече аз просто не ви вярвам, Никълъс!
— Мастър Файърторн се насили и прочете няколко сцени, но ги намери напълно безинтересни. Изказа се особено критично за стъпката на стиховете ви. Добре, можете да поговорите с него, щом желаете. Но той ще ви каже същото с много по-остри думи.
Роджър Бартолъмю стоеше като замаян. Отказът сам по себе си бе вече беда, но тези директни оценки на неговата личност и на произведението му бяха далеч по-страшни. Лицето му стана сиво като пепел, устните му затрепериха. Той грабна ръкописа и изведнъж цялата му омраза се насочи към Никълъс.
— Вие ме излъгахте, сър!
— Намерението ми бе само да ви спестя някои неща.
— Вие долно ме заблудихте!
— Изобщо не е имало и най-малък шанс да приемат пиесата ви.
— Естествено, с приятел като вас!
— Ние вече имаме една пиеса за Армадата — каза Никълъс и посочи кожената торба. — Бях ви предупредил.
— Ще ми платите за това! — закани се Бартолъмю. Беше като обезумял от гняв и отчаяние. — Никому няма да позволя да ме унижава по такъв начин, нито на вас, нито на мастър Файърторн, нито на който и да било друг от вашата мошеническа професия. Искам удовлетворение! Бог ми е свидетел, зная как да го получа!
Разтреперан от гняв, той притисна ръкописа към гърдите си, шмугна се край Никълъс и побягна. Импресариото остана загледан след него, докато се отдалечи, а след това погледна към кожения мех, в който носеше текста на „Глориана триумфант“. Ето, две пиеси на една и съща тема се бяха отплатили на своите автори по различен начин… Той отново се почувства дълбоко благодарен за това, че не е автор в един така коварен свят, какъвто е театърът.
Барнаби Гил отначало бе недоволен от решението централната роля в новата драма да се възложи на Ричард Хънидю. Имаше добри впечатления от изкуството на Мартин Йо и смяташе, че по-голямото момче би придало на ролята по-царствено звучене. Едновременно с това той разбираше и желанието на Стийвън Джуд да играе Глориана. Техниката на Джуд се бе подобрила през последните месеци и той направи великолепно ролята на главната героиня в „Любов и щастие“ — една жизнерадостна млада жена. Скулестото възгрубо лице на Джон Талис изключваше неговата кандидатура, ала първите двама бяха сериозни претенденти.
За статута на един станажант-артист нямаше никакви твърди правила. Всяка трупа действаше по своему, но Барнаби Гил възприемаше общовалидния принцип на предимството по възраст. Дори и само по тази причина Ричард Хънидю би трябвало да отпадне. Тримата други младежи имаха право да бъдат избрани преди него. Гил бе изтъкнал този аргумент на срещата с колегите си.
Лорънс Файърторн изкара тежката си артилерия. Бе успял вече да спечели на своя страна Едмънд Худ и останалите участници, така че всъщност решението бе взето. Гил можеше само да поиска неговото несъгласие да се запише в протокола и да засипе другите с мрачни предсказания, че това е грешка, за която скъпо ще платят…
— Чудесно, Дик!
— Благодаря, сър.
— Ти имаш вродена грация.
— Просто искам да ме харесат, сър.
— И успяваш, момчето ми. Не се опитвай да ме убедиш в противното…
Колкото повече наблюдаваше Ричард, толкова повече Гил се убеждаваше в необикновената му актьорска дарба. Момчето имаше звънък глас, добра стойка, използваше умело жестовете си. С очите на танцьор Гил се удивляваше на добре премерените му изящни движения. Ала най-важното от всичко бе, че момчето бързо свикна да се движи и съвършено естествено в пищните женски тоалети, един изключителен успех. Може би щеше да се окаже, че избирането на Ричард Хънидю е истинска сполука. А Гил беше последният човек, който би се въздържал да признае, ако е така.
Трупата на лорд Уестфийлд бе наела една от големите зали в „Главата на кралицата“, за да могат да започнат своевременно репетициите. Барнаби Гил уреди работата така, че да размени няколко думи с момчето в една от паузите.
— Харесва ли ти, Дик?
— Много, сър.
— Играл ли си досега кралица?
— Никога, мастър Гил. Това е голяма чест за мене.
— Знае ли човек! — подразни го Гил дружелюбно. — Ти май си по-красив дори и от нашата велика Глориана…
— О, не! — възкликна момчето сериозно. — Никой не е по-красив от нея сър. Мисля, че нашата кралица е най-прекрасната жена в целия свят.
Гил съзря възможност да блесне пред момчето и веднага се хвана за думите му:
— Така е — каза той нехайно. — Нейно величество неведнъж е благоволявала да одобри моето актьорско майсторство…
Ричард зяпна.
— Вие сте се срещали с нея?
— Играл съм много пъти пред двора.
В действителност представленията в двореца бяха само две, и то преди много години, но Гил спести тези подробности. Той не спомена за истинските си чувства към кралица Елизабет. В повечето случаи жените предизвикваха у него някаква неловкост, ала Нейно величество го бе притеснила много повече.
Както повечето й поданици Ричард Хънидю мислеше за нея с нямо възхищение, ала Гил — по- взискателен и безкрайно наблюдателен — се бе доближил до кралицата достатъчно, за да разбере, че тя не е нищо друго, освен една жена на средна възраст с червеникавожълта перука, черни зъби и навика да плеска с дебел пласт червена креда всички части на тялото си, които не са скрити от дрехите. Кралица Елизабет беше един движещ се гардероб. Под пищните ярки рокли беше скрит цял арсенал от телове, банели и подплънки, които създаваха царствената й фигура. Джил признаваше, че тя е впечатляваща гледка, но посърналата вече красота не бе в състояние да грабне сърцето му.
— Ще играе ли нашата трупа пак някога в двореца? — попита прехласнато Ричард.
— Да се надяваме. Трябва само да ни поканят.
— Сигурно е ужасно вълнуващо да играеш пред Нейно величество…
— Разбира се. Аз бях като зашеметен, Дик.
— Вие представихте вашето танцово интермецо, така ли, мастър Гил?
— О, и фехтовка. Учил съм при голям майстор. Разбирам от фехтовка много повече от мастър Брейсуел. За тебе няма да е зле да идваш да се упражняваш с мене отсега нататък.
— Но Никълъс ме научи на страшно много неща.
Момчето се колебаеше. Тази усмивка на любящ чичо го притесняваше. А и все пак дължеше лоялност на Никълъс.
— Можеш да дойдеш довечера при мене — покани го Гил. — Ще опитаме.
— Това няма да е възможно! — прекъсна го рязък глас.
— Вас никой не ви пита, сър! — отвърна гневно актьорът.
