ти възстановяване! И нощеска имаше пак толкова клиенти, както обикновено.
На пътя им се изпречи проснатото тяло на хъркащ старец. Ханджията го срита да го разбуди, след като го прекрачи и отиде към една от вратите.
— Алис! — почука той силно.
От стаята не се чу никакъв звук, та той приклекна да погледне през ключалката. След това заблъска с юмрук по вратата.
— Сама ли си вътре, Алис?
Той сви рамене, след това натисна силно дръжката. Никълъс бе въведен в малко, мръсно стайче, цялото в паяжини. Тапетите висяха по стените, миришеше толкова лошо, че му се пригади. На пода имаше дюшек, а под скъсаната завивка се очертаваше някаква глава. Стопанинът побутна тялото леко с обувката си.
— Събуди се, момиче! Имаш посетител.
— Май не е време за посещение — каза бързо Никълъс. — Вижда се, че трябва да си отспи.
— О, ще я разбудя аз, сър, нямайте грижа!
След като я побутна силно за рамото, собственикът дръпна завивката и я отметна настрани. Гледката накара Никълъс да изтръпне. Върху дюшека лежеше в неестествена поза трупът на млада жена, съвсем гола. Едната й ръка беше с дебела превръзка, а глезенът бе увит в някакви намазнени парцали. Невиждащит очи се взираха в тавана… Устата… устата зееше широко, като че ли ей сега ще изкрещи, молейки пощада.
Алис вече не бе в състояние да разкаже много нещо на Брейсуел. Бяха прерязали гърлото й, цялото тяло бе в кръв. Във въздуха вече тегнеше миризмата на смъртта.
7
В борбата с домашната тирания Лорънс напредваше мъчително бавно и безкрайно трудно. Като стоокия Аргус от митологията Марджъри продължаваше да го следи и дебне всеки миг, но той се бе въоръжил със стоическо спокойствие. Дори ужасът на брачното легло не можеше да го сломи. Желязното му търпение най-сетне даде плод. Сега вече Марджъри благоволяваше да изслуша протестите му, макар и да не му вярваше. Не допускаше никакъв жест на грижовност или любвеобилност. Но поне вече не говореше за раздяла.
Подозренията й не бяха изчезнали, но благодарение на неговите усилия попритъпиха своята острота. Файърторн се усмихваше, ласкаеше, обещаваше, преструваше се, докато най-сетне успя да се докопа до крайчеца на нейното благоразположение. Сега вече, с придобития през годините опит, той умело подбра следващата си стъпка.
— Лорънс?
— Отвори, скъпа!
— Подарък, сър? Защо сте ми го купили?!
— И още питаш, ангел мой! За да ти покажа, че те обичам.
Марджъри Файърторн едва сдържаше момичешкото си любопитство. С треперещи от вълнение ръце тя отвори малката кутийка и изпищя от изненада. Мъжът й бе донесъл медалион със златна верижка.
— За мене ли е?
— Исках да го запазя за рождения ти ден, гълъбче — замърка изкусно той, — но реших, че сега е най- подходящият момент. Исках само да ти покажа колко дълбоки са чувствата ми към тебе, въпреки че си толкова жестока…
— Нима съм била жестока? — изви тя очи най-невино.
— Непоносимо жестока.
— И още несправедлива, така ли?
— Ужасно несправедлива.
— Мисля, че имах основание, Лорънс.
— Назови го най-сетне!
— Имаше… Беше ми подшушнато…
— Хайде, играй с открити карти! — настоя гневно той. — Някой е искал да ми напакости, да те настрои срещу мене. Срещу мен, който винаги съм бил олицетворение на верността!… Подаръкът ми го доказва.
Тя докосна устните му с целувка на благодарност и се взря отново в съдържанието на кутйката. Висулката беше малка, овална, обсипана с полускъпоценни камъни. Слънчевите лъчи, падащи през прозореца, ги караха да искрят.
— Може ли да го сложа, сър?
— Той е за тебе, Марджъри.
— Ще върви на тафтяната рокля…
— Ще ти стои добре, каквото и да облечеш. — Той си спечели още една целува. — Стой мирна да закопчая верижката…
Марджъри Файърторн застана пред огледалото, докато той сложи накита около шията й. Бе възхитена от подаръка, изненадана, трогната — не го бе очаквала, а вече мислеше, че не го и заслужава. Никой съпруг, който е бил измъчван от жена си, както тя го бе измъчвала, не би направил такъв скъп подарък, освен ако не е луд от любов…
Той се притисна към гърба й и потърка брада в косите й. Очите им се срещнаха в огледалото.
— Харесва ли ви, мадам?
— Чудесен е, сър.
— Просто дреболия — извини се той. — Ако бях по-богат, щяха да са перли и диаманти. — Той отново я притисна към себе си. — Значи ви харесва?
— О, ще го пазя и ще си го гледам.
— Третата целувка беше по-пламенна. Именно тя му даде време да измисли някаква причина подаръкът да не остане у Марджъри. В неговата пиеса този медальон трябваше да краси шията на Глориана, кралицата на Албион.
— Закопчай ми верижката, Лорънс. Искам да го понося още сега!
— Боя се, че няма да стане.
— Защо?
— Закопчалката заяжда. Ще трябва да се поправи. Но ти не се безпокой… — Той свали накита. — Ще я взема още сега и ще я занеса на поправка.
— О, никак не ми се иска да се разделям с медальона!…
— Ще стане много скоро.
— Вземете верижката, сър, но ми оставете поне висулката.
— Съжалявам — отсече той и хлопна капачето на кутийката. — Не е възможно. Медальонът е така прикачен към верижката, че не може да се сваля. За сигурност, нали разбираш.
Едно последно, много леко облаче засенчи погледа й:
— Лорънс…
— Да, съкровище?
— За мене ли си купил подаръка?
При това убийствено подозрение той придоби той сломен вид, че тя веднага оттегли въпроса си и го обсипа с извинения. В техния напълно непредсказуем брак моментите на сдобряване винаги бяха най- сладкото нещо. Мина цял час, преди той да стане, да се облече и да тръгне. Идеята с този медальон се оказа безценна!
Марджъри му помаха през прозореца и се хвърли с удвоени сили в домакинската работа. След бурята бе настъпил слънчев покой. Беше прекарала черни дни, за да получи сега един любвеобилен, просто преобразен съпруг!…
А преобразеният съпруг в това време бързаше към дома на Едмънд Худ, за да провери дали е готов друг един подарък, за друга една дама. Разтреперан от вълнение, той зачете поръчаните четиринадесет стихчета.
— Реших, че най-добре да е сонет — каза Худ.
— Вие сте надминали себе си, Едмънд!
— Наистина ли?
