— Прочетохте ли пиесата, Лоръс?
— Толкова, колкото беше необходимо — излая събеседникът му.
— О!
— Само няколко сцени, сър. Не можах повече.
— И не ви хареса? — Худ ставаше все по-предпазлив.
— Смятам, че това е най-некадърната и жалка пиеса, написана някога! Скучна, плитка и обстоятелствена, без капчица хумор или поезия. Казвам ви, Едмънд, ако имах под ръка запалена свещ, щях да я изгоря.
— Аз мислех, че все пак има няколко действително сполучливи места…
— Навярно съм ги пропуснал. Едно е да описваш победата над Армадата, съвсем друго е да преминеш през иглените уши на цензурата. Тази пиеса би провалила всекиго! Няма да мине!
— Но наистина ли е толкова лоша?! — попита съсипаният автор.
— Какво можете да очаквате от един префърцунен драскач като Бартолъмю!
— Бартолъмю?
— На кого другиго ще му хрумне такова бездарно заглавие? „Победеният враг“! Самият той е враг, мене слушайте! Враг на всеки добър театър! Трябва да бъде унищожен! Как е имал куража да даде пиесата на Никълъс! Отвратително стихоплетство!
За втори път Едмънд Худ бе спасен. Марджъри Файрторн и Роджър Бартолъмю бяха поели върху себе си острието на атаката!… Но не би искал да подлага за трети път щастието си на изпитание. Сега вече ще чака. Търпението е неговата сила. Нека Файрторн да излее цялата си жлъч върху клетата глава на оксфордския възпитаник.
Сервираха яденето, хапнаха и тогава бе произнесена присъдата. Файърторн вдигна ръка, хванал вилицата си като скиптър и протърби с кралско благоволение:
— Великолепно сте се справили, Едмънд!
— Мис-лите ли? — заекна Худ.
— Несъмнено най-доброто, което сте написал досега.
— Това радва сърцето на човека, Лорънс.
— Динамично действие, забележителен език… Любовните сцени са направо божествени! Ако Никълъс успее да покаже на сцената приближаващи се и изчезващи нанякъде кораби, ще бъдем сензацията на цял Лондон.
Те се увлякоха в хвалебствия за предимствата на пиесата и не усетиха как мина цял час. Файърторн предложи някои промени, ала те бяха толкова незначителни, че Худ моментално се съгласи с него. Колко дълги дни и дваж по-дълги нощи бе проседял над ръкописа на „Глориана триумфант“, но похвалите, които се сипеха сега върху него, го възнаградиха за всички страдания.
— Има и още една дреболия…
Едмънд Худ наостри уши при този твърде добре познат израз. Дали няма пак да се преработва цялата пиеса? Но опасенията му се оказаха неоснователни.
— Глориана. Кой ще играе Глориана?
— Ами мислех да е Мартин Йоу…
— И аз мислех така, преди да я прочета.
— Мартин притежава необходимата зрялост за тази роля.
— Да, но се питам дали това е достатъчно, Едмънд. — Файърторн изпъшка театрално. — Вярно е, че той е най-възрастният ни стажант. Има вече опит… Но лицето му е някак костеливо, повече подхожда да играе възрастна жена…
— Глориана е към петдесетте — напомни Худ.
— Да, но така е във вашата пиеса. А не и когато се възкачва на английския престол! — Той се засмя добросърдечно. — Всички жени са еднакви, Едмънд. Опитват се да надхитрят времето. В сърцето си Елизабет е все още онази млада жена, каквато е била по времето на коронацията си.
— Какво искате да кажете, Лорънс?
— Мисля си, няма ли да е добре да променим възрастта й. Дайте да я подмладим с двадесет-тридесет години. Една невинна кралица-момиче, което притежава все още прелестта на младостта… Представяте ли си? Това ще направи ролята много по-привлекателна, а любовните й сцени с мене ще въздействат много по-убедително.
— Това е съображение, което може да бъде наистина в наша полза…
— Именно, сър.
— В такъв случай да дадем ролята на Джон Талис.
— Точно това няма да направим.
— Но той би бил най-подходящият изпълнител.
— Но не и с тази проклета негова челюст! Джон има талант, но на него му дай роля на вещица или на някаква селска слугиня. Не можем да представим кралица с конско лице!
— Значи остава само Стийвън Джуд. Добре, съгласен съм.
— Забравяте някого, Едмънд!
— Така ли? — Едмънд Худ го погледна объркан. — Не е ли твърде малък още…
— И именно затова ще го взема! В него има някаква крехка невинност, направо невероятна! Това веднага ще спечели сърцата на публиката. Зрителите не искат някаква свадлива кралица, която заплашва враговете си. Хората желаят да видят едно нежно, уязвимо същество, към което да изпитват симпатии и състрадание. — Файърторн шумно пое дъх. Вече не можеше да бъде спрян. — Представяте ли си, пред войниците в Тилбъри да се изправи Джон Талис, а с това озъбено лице! Ами че той няма да прилича на английска лейди, а на някакъв сержант от запаса, преоблечен в женска фуста!…
— Не помислихме за Стийвън Джуд…
— Той има едно такова дълбокомислено изражение! За „Любов и щастие“ би било подходящо, но не и тук. Аз искам Дик.
— И наистина смятате, че ще се справи?
— Да. Ролята е централна, но има малко реплики. Глориана е по-скоро символ. Морските вълци като мене ще изнесат тежкия товар на основния диалог.
Едмънд Худ се замисли, потропвайки с пръсти по масата.
— Това няма да се хареса на останалите момчета, Лорънс.
— Пет пари не давам за това! Всеки да си знае мястото! Какви ли не номера погаждат на Дик, откакто е дошъл. Като му дадем централната роля, ще се постреснат малко. — Файърторн бутна стола си назад и се изправи. — Е? Какво мислите, Едмънд?
— Все още се колебая…
— Той няма да ни разочарова, в това съм сигурен.
— Но ще му трябва много време да се подготви.
— Разбира се, толкова, колкото вие сметнете за необходимо. Сега вече съгласен ли сте?
— Да. Съгласен.
— Така-а, значи Дик Хънидю играе Глориана.
Двамата мъже вдигнаха чаши за наздравица.
6
Ан го посрещна с грейнало лице. Радостта й, че той живее в нейния дом се смесваше винаги с чувството на облекчение, че се връща здрав и читав, макар и често да позакъсняваше.
Никълъс бе пребродил за втори път кръчмите и публичните домове и тя се безпокоеше за него. Там гъмжеше от всякакви престъпни типове. Бе се захванал с опасно дело, което го отвеждаше в най-долните свърталища, ползващи се лоша слава.
— Има ли нещо ново? — попита тя.
— Нищо особено. В „Антилопата“ един се сети за някакъв едър мъж с червена брада. Но не беше сигурен дали е точно този, когато му показахме. В „Кучето и двуцевката“ стопанката позна лицето на рисунката, но твърдеше, че онзи бил с черна брада…
