държи мачтата, остана да гледа безмълвно след тях. Не помръдна от мястото си. Само очите му се бяха присвили, като че искаше да скрие радостните искрици в тях.
9
Отхвърлянето на пиесата засегна дълбоко мастър Роджър Бартолъмю и отприщи у него истинска буря. Чувстваше се натикан в калта. След като видя какво бяха направили с постановката на неговия „Ричард Лъвското сърце“ в „Главата на кралицата“, той смяташе, че е приключил веднъж и завинаги с театъра, но явно музата му бе на друго мнение. След новия неуспех се чувстваше като замаян. Изведнъж откри у себе си такава жажда за отмъщение, каквато не бе и подозирал. Бяха го наранили, той също искаше да наранява! …
Цялата му омраза се насочи към Уестфийлдовата трупа. И други състави бяха отхвърлили творбата му, но Лорънс Файърторн направи нещо много по-лошо: съсипа първата му пиеса, а втората охули! И за да направи всичко още по-обидно, Файърторн сега бе взел главната роля в драма на същата тема като „Победеният враг“. В трескавото си въображение Бартолъмю се питаше дали не са заклали неговата пиеса, за да я окрадат и да внесат подобрения в другата… Нямаше да е за първи път едно произведение да бъде оплячкосано по такъв начин.
Докато стоеше пред „Завесата“, той чуваше отвътре силните гласове на артистите, които репетираха. Думи не можеше да разбере, нито да познае кой говори, но в едно бе сигурен: „Глориана триумфант“ му бе дала свобода да действа. Той се пресегна и скъса още един афиш. Ако в театъра все още имаше място за талант и за справедливост, би трябвало сега из цял Лондон да е разлепено името на неговата пиеса и неговите стихове в този момент да звучат зад стените на театъра.
Бартолъмю бе пламенен защитник на словото и на духовното превъзходство на поета. А Файърторн и трупата му работеха по други правила. За тях актьорът беше централната фигура. Гледаха на произведението като на дреха, която човек ще облече два-три пъти и ще захвърли. А ето че „Победеният враг“ бе пренебрегната, без дори някой да я облече и изпробва!… Никой не даваше и пет пари за чувствата на автора!
Трупата на лорд Уестфийлд заслужаваше да си изпати за своята арогантност. И Роджър Бартолъмю се виждаше призван да въздаде справедливост. Оставаше само да определи какво ще бъде наказанието.
Злополуката на сцената ги направи още по-единни. Хората реагираха бързо и решително срещу сполетялата ги беда. Раненият стажант бе отнесен в дома му, заместникът му, Мартин Йо, се включи моментално в репетициите. Още докато навлизаше в ролята, шивачите направиха всички необходими поправки на костюмите на Глориана, включително на червената перука, която Ричард трябваше да носи. Йо предвидливо бе понаучил ролята предварително, така че тази смяна, извършена в последната минута, не създаде трудностите, които биха могли да се очакват. Но имаше да се репетират много неща — движения, жестове, влизания, излизания, съобразяване със свитата на кралицата… Трябваше да си изработи царствена осанка, за да може във всички случаи да блести над околните.
Този път Никълъс Брейсуел беше взел предпазни мерки за обезопасяване на мачтата и платната. Прикрепиха изправената мачта с въжета на различни места на сцената. Сега вече тя стана толкова стабилна, че дори някой би могъл да се покатери по нея. Файърторн със своя нюх на роден опортюнист веднага нареди на най-дребничкия от сценичните работници да се облече като юнга и да се катери по мачтата по време на представлението. Каква достоверност щеше да придаде това!…
Джордж Дарт не можеше крак да подвие — непрекъснато търчеше нагоре-надолу. Никълъс предложи да му дадат още една роля. Тъй като никой не можеше да бъде сигурен дали на другия ден ще има вятър, връчиха на Дарт края на въже, захванато в средата на едно от платната. Дарт трябваше да се скрие на балкона над сцената и при сигнал да почне да дърпа въжето — платната щяха да заплющят като при силна буря. За първи път в кратката си артистична кариера той трябваше да изпълнява ролята на западния вятър.
Дори Барнаби Гил се включи в усилията. Отложи ултиматума си за уволнението на Семюъл Ръф за след премиерата и сега правеше всичко, за да поддържа духа и доброто настроение в трупата. Въпреки трудностите пиесата постепенно се оформяше. Едмънд Худ отново се хвърли да преписва — трябваше да се елиминира досегашната роля на Мартин Йоу, а и да се доизгладят някои грапавини. Най-сетне, след една като че ли безкрайна репетиция, всички бяха в отлично настроение.
— Е, Ник, какво ще кажете?
— Мисля, че ще се справим.
— Ще се справим е слабо казано, драги! Вярно, Дики отпадна, но ще видиш какви прекрасни представления ще се получат! Обзалагам се, че всичко ще бъде отлично!
— Не е хубаво да предизвиквате съдбата с облози — вдигна предупредително ръка Никълъс.
Бяха застанали на изпразнената вече сцена на „Завесата“ и очакваха да дойде време за представлението. Изведнъж Файърторн се впусна отново да рецитира първия си монолог. Вперил очи в галериите, той заемаше ту една, ту друга поза. Никълъс моментално разбра какво прави — актьорът се опитваше да налучка къде би седяла лейди Розамунд Варли.
— Ще им дадем да се разберат, Никълъс!
— На кого, мастър?
— На Джайлс Рандолф и компания.
— Аха.
— Нали наскоро го гледахте? Как беше?
— Нищо особено. Пиесата беше направо жалка.
— Лоша пиеса с лош актьор. Ще го издухам от сцената, сър!
— Той не може да се сравнява с вас — заяви Никълъс дипломатично.
— Утре е много важен ден за нас — продължи актьорът. — Трябва да докажем веднъж завинаги какво можем. Щедрият ни благодетел разчита на нас, за да множим славата и блясъка му. Представлението трябва да е толкова добро, че да можем да възстановим претенциите си за най-високата чест: покана да играем пред двора.
— Дворът отдавна ни дължи тази чест.
Файърторн наподоби поклон, сякаш благодареше за някакви въображаеми овации. Той вече се виждаше как играе пред кралицата и нейната свита, а върху му се сипят кралските благоволения… Но Никълъс знаеше и скритата му цел — да играеш в двореца означаваше да застанеш пред малобройна, но изискана публика, в най-тесен кръг. А в този кръг бе и лейди Розамунд Варли. Кралицата на неговото сърце, поне за момента.
— Ще бъдем като в рая — усмихна се иронично Никълъс.
— Да, точно като в рая!
— Трябва да направим всичко, за да се осъществи. След като сцената беше разчистена и прибрана след репетицията, хората започнаха да се разотиват. Вярно, бе жалко, че Ричард Хънидю се размина с първия си шанс да се прослави, но представлението трябваше да се състои, това беше много важно за всички. Съперниците им от трупата на Барнаби не бяха постигнали особено блестящ успех в „Завесата“ и сега, за разлика от тях, Лорънс Файърторн и колегите му трябваше да се представят блестящо.
Дълъг и пуст бе пътят до Бишъпсгейт във ветровитата зимна нощ, ала Никълъс бе толкова зает с мислите си, че не го усети. Уил Фаулър и неговата млада вдовица не излизаха от мислите му. Две пребити проститутки, едната от тях по-късно зверски убита, допълваха списъка на жертвите. Тревожеше се и за Семюъл Ръф, чието оставане в трупата висеше на косъм. Тягостно му бе и заради Роджър Бартолъмю, който излетя от театъра, преди да е опитал истинския му вкус. А онази история със скъсаните афиши, за която докладва Джордж Дарт… Бяха си създали доста врагове…
Ала най-неприятна от всичко бе киселата физиономия на Бенджамин Крийч. Защо отрече, че е бил в „Завесата“? Защо скри, че е работил в трупата на Банбари? Каква ли е била истинската причина за онази свада с Уил Фаулър?… Имаше и друго. Само нещастен случай ли бе нараняването на Ричард Хънидю?… Никълъс се опитваше да мисли трезво. Наистина ли видя злорадство в очите на Крийч или само си
