въобразяваше?…
По целия път до Банксайд Никълъс Брейсуел се мяташе между обвинения и защита. Беше стигнал почти до къщи, когато изведнъж му се стори, че някой върви след него. Годините, прекарани по море, му бяха помогнали да развие у себе си някакво шесто чувство за самосъхранение. Ръката му незабелязано се премести върху дръжката на меча. Вслуша се да долови стъпки зад гърба си, но не се чуваше нищо. Обърна се — не видя никого. Продължи пътя си, решавайки, че си е въобразил, когато изведнъж от тъмнината пред него изплува едра, набита фигура и му препречи пътя. Човекът се намираше на около десетина метра, виждаха се само очертанията му, ала Никълъс знаеше със сигурност кой е. Бяха се срещали вече в „Надежда и котва“ в деня, в който бе убит приятелят му. А в „Шапката на кардинала“ съшият този човек беше оставил нови доказателства за своята жестокост.
Никълъс измъкна кинжала си и се приведе, за да нападне, но не успя да отиде далеч. Не бе направил и една-две стъпки, когато нещо тежко се стовари върху тила му, завъртя го черна вихрушка от болка и той се строполи на земята. Последното нещо, което чу, бе шум на бягащи стъпки. Останалото бе пустота.
Именно в критични моменти Лорънс Файърторн показваше на какво е способен. Заплахите на Барнаби Гил, че ще напусне, и злополучното излизане от строя на Ричард Хънидю го изправиха пред проблеми, които той със замах овладя. В този тежък за трупата момент Файърторн успя да обедини хората, да ги въодушеви, разкривайки пред тях прекрасни перспективи, и да ги окрили със своята непознаваща граници самоувереност. За него денят на премиерата щеше да бъде само поредният триумф, един щастлив ден, последван — времето за това вече бе назряло — от една още по-щастлива нощ. „Глориана триумфант“ и онези четиринадесет стиха на сонета щяха да му осигурят благоволението на лейди Розамунд Варли.
След всички перипетии той се запъти най-сетне към къщи, очаквайки да бъде посрещнат с гореща целувка от вярната си половинка. До никакви нежности обаче не се стигна, а и доверието на съпругата изглеждаше заплашително разклатено. Ледена сянка забулваше красивото чело на Марджъри.
— Нещо си притеснена, скъпа? — попита той бодро-бодро.
— Говорихме си с Дики…
— Горкото момче! Къде е сега?
— Легна си. Глезенът му е ужасно подут.
— Какво нещастие! Трябва да благодарим на бога, че никой не пострада сериозно.
— И все пак има сериозно ранени — отвърна тя мрачно.
— За какво говориш, сладка моя?
— Сядай, Лорънс.
— Защо?
— Сядай!
Беше изречено толкова категорично, че той машинално се отпусна на един стол. Марджъри застана съвсем близо до него, като че искаше да му попречи да избяга. Изглеждаше спокойна, но Лорънс разбра, че кипи от гняв.
— Момчето е сломено от мъка — започна тя.
— Че кой не би бил сломен! Да изгубиш първата главна роля в живота си, и то каква роля! Толкова труд за нищо!
— Той много ми говори и за тебе.
— Така ли?
— Разправяше ми колко чудесно било да играеш с такъв велик актьор като тебе… — Тя рязко млъкна, когато той се разсмя самодоволно. — Момчето наистина те уважава.
— Всеки стажант трябва да си избере някой, който да му служи за пример.
— О, убедена съм, че вие сте отличен пример, сър! — нападна го Марджъри ехидно. — Като актьор, искам да кажа. Защото като съпруг вие сте…
— Марджъри! — опита се да я спре той.
— Спести ми номерата си, Лорънс!
— Какви номера?
— Слушах приказките на това момче сума време. Тази злополука в театъра е голяма загуба за него, но също и за мен.
— За тебе, ангел мой?
— Той е изгубил само една роля, ала аз загубих много повече!
— Изобщо не те разбирам, сладката ми.
— Ами тогава да го кажа по-ясно, сър! Дики всичко ми разказа. Бърбореше за монолози, за Танци, за великолепния си костюм. Описа ми дори скъпоценностите на Глориана. Научих за един злополучен медальон, чиято закопчалка никога не е била повредена!…
Пипнаха го! Мачтата, която падна на сцената в „Завесата“ се бе стоварила всъщност върху него. Марджъри беше научила неприятната истина. Какъв ти подарък, специално избиран за нея! Просто реквизит, с който се бе опитал да й замаже очите. Със сдобряването беше свършено! Вместо пред любяща съпруга Лорънс Файърторн се бе озовал пред зловещия образ на Медуза.
Да, Марджъри виждаше всичките му увъртания като на длан.
Побиха го тръпки, когато тя се усмихна и изрече с меден гласец:
— Коя е тя, Лорънс?
— Кротувай! — заповяда Ан Хендрик. — Трябва да я промия!
— Добре е. Само стегни превръзката.
— Тая рана иска лекар.
— Не мога да остана толкова дълго в къщи.
— Нека да повикам доктор, Ник!
— Не ме боли вече — излъга той.
Бяха у дома в Банксайд. Никълъс Брейсуел седеше приведен напред, докато стопанката почистваше и превързваше раната на тила му.
Когато дойде на себе си там, на улицата, той се бе изправил с усилие на крака и едва се бе добрал до къщи, олюлявайки се. Шапката му бе прогизнала от кръв, виеше му се свят, цялото му тяло бе само една пулсираща болка.
Прислужницата, която изтича до отвори на хлопането, се опули и изписка от ужас. Притича и Ан, двете жени го внесоха почти на ръце. И сега Ан се грижеше за раната му, изпълнена със страхове.
— И мислиш, че е същият човек?
— Не мисля, а знам.
— Било е тъмно, Ник! Как можеш да си толкова сигурен?
— Винаги ще го позная. Червенобрадия беше.
— Изтръпвам, като си помисля! Един кръвожаден престъпник, който те издебва в тъмното… — Гласът й трепереше от страх. — Не мога да го понеса!
— Както виждаш, жив съм, Ан.
— Да, с божията помощ! Истинско щастие е, че си само ранен!
— Те не са искали да ме убият — реши най-сетне Никълъс, като все още си блъскаше главата какво ли се крие зад всичко това. — Ако искаха, щяха да ме оставят на място. Те са целели нещо друго…
— Кесията ти?
— Кесията не е пипната. Откраднали са чантата.
— Чантата? — ахна тя. — С пиесата?
— Да. Това са търсили. „Глориана триумфант“.
Ан Хендрик моментално разбра какво означава това и пребледня. Единственият цялостен ръкопис бе изчезнал. Без импресарската книга изобщо не можеше да се мисли да представление!
— Точно това е била целта им, Ан.
— Но защо?
— Мога само да предполагам. Злонамереност, завист, отмъщение… Има хиляди причини. В нашата професия има много завист.
