— Кой би се решил на такова нещо?
— Няма да се успокоя, докато не го открия. Едно е ясно: Червенобрадия има съучастник. Още навремето ме озадачи как е могъл да се качи в „Шапката на кардинала“, без да го видят. Единственият възможен отговор е, че не той, а съучастникът му е заклал Алис.
— За да й попречи да ти помогне?
— Така мисля. Червенобрадия знае, че съм надушил следите му.
Ан Хендрик довърши превръзката. Кръвта бе спекла русата му коса; на слепоочието, там където се бе ударил в каменната настилка, имаше синина. По бузите й потекоха сълзи на състрадание и любов. Тя сложи ръка на рамото му, когато той се надигна да върви.
— Още не си в състояние да излезеш, Ник.
— Нямам избор.
— Тогава нека да дойда с тебе!
— Не, Ан. Сам ще се справя. Това ще е една много дълга нощ. Не ме чакай преди закуска.
— Къде отиваш? — тръгна тя след него към вратата.
— Отивам да напише една пиеса.
Едмънд Худ бе надарен с богато въображение. В отчаяното си желание да се влюби той цял вдаде в мисли за Роуз Маруд и просто се нави, че тя е най-съвършена измежду жените. Буйната му фантазия го накара да забрави бързо недостатъците й — пред него стоеше вече момичето на неговите мечти, вълшебно съчетание от красота, ум, чар и нежност. Без дори да предполага, както си тъчеше из двора, Роуз Маруд се бе превърнала в истинска фея. Худ изобщо не се тревожеше от факта, че не бе разменил досега и дума с нея. Беше влюбен и това правеше разумните доводи безсмислени.
Един час, прекаран в размисъл върху нейните добродетели, укрепи решението му да й изпрати сонета. След като вложи всичкото се умение да го препише красиво, той добави отдолу думите „Енигма и Химера“, като украси богато с всякакви орнаменти буквите Е и Х. Сега вече бе сигурен, че по инициалите Роуз ще се сети кой е нейният обожател.
Силното блъскане по вратата го изтръгна от сладките блянове. Появи се Никълъс Брейсуел и когато обясни защо е с превързана глава, Худ едва не изпадна в паника. Бяха откраднали пиесата му! Имаше чувството, че е изгубил дете.
— Ами сега?! Какво ще правим? — завайка се той.
— Отначало.
— Какво начало? Това беше единственият пълен екземпляр.
— Ще го напишем отново. Започваме отначало! Изпратих Джордж Дарт да събере всички отделни листове от актьорите. Минах през „Завесата“ и си взех моята схема за сценария. Разполагаме и с онова, което вие като автор знаете, а и аз помня доста неща от репетициите. Като съберем всичко, ето ти вече половината работа свършена.
— Ще ни трябва цяла нощ, Никълъс!
— А предпочитате ли да отложим представлението?
Худ потрепери само при мисълта за подобно нещо. Трябваха му няколко секунди, за да вземе решение. Четиринадесетте стиха за Роуз Маруд бяха оставени за по-късно. Сега имаше да се напишат няколко хиляди стиха за публиката на „Завесата“.
Щом се появи писарят, започнаха работа бързо и целенасочено. Многобройните подробности, които Никълъс си бе отбелязвал в своята схема, бяха от голяма полза, още повече че те опресняваха паметта на автора и той вече моментално се включваше.
Следващият, който се появи, бе Лорънс Файърторн, сипещ огън и жупел по адрес на некадърниците на Банбари. Бе убеден, че те са злосторниците. Но в шумния му гняв се долавяше и нотка на облекчение — открадването на сценария беше истинско нещастие, но то именно го бе отървало от разпита на Марджъри.
Тъй като той играеше главната роля, страничките, преписани за него, осигуриха на писаря голяма част от пиесата. Повечето от липсващите пасажи също щяха да се възстановят — Джордж Дарт дотича с изплезен език, събрал всички преписи от актьорите. Докато момчето се опитваше да си поеме дъх, Никълъс прегледа листовете и ги подреди. Но един лист липсваше.
— При Крийч не ходихте ли? — попита той.
— Нямаше го у дома, мастър Брейсуел.
— У дома! — изсумтя Файърторн. — Неговият „дом“ е най-близката кръчма.
— И там проверих, сър.
— Благодаря ви, Джордж! — каза Никълъс.
— Мога ли да вървя вече?
— Да, вървете да намерите Крийч! — изстреля Файърторн. Липсва сцената с него и двамата моряци. Измъкнете го от пиянското му свърталище, Джордж!
— Налага ли се да ходя сега, сър? — проплака Джордж.
— Тъй вярно. Налага се.
— Вече цели часове тичам из целия град.
— Тогава потичайте още малко, сър! В театъра е така.
Прокълнат да се подчинява, Джордж Дарт отново хукна в нощта да търси онзи тип. Худ, Файърторн и Никълъс продължиха да снаждат пиесата. Перото на писаря хвърчеше по листа. Към полунощ им сервираха първата чаша вино. Но бяха нужни още много чаши, за да се подкрепят от изнурителното напрежение.
Вече се зазоряваше, когато привършиха първия що-годе възстановен екземпляр. Матю Липтън, писарят, стенеше от изтощение, дясната му ръка лежеше на скута му като парализирана. Сега Никълъс зае мястото му. С помощта на бележките си и на отличната си памет за всякакви подробности той допълни сценария, докато всяка думичка, всяко явление, всяко влизане и излизане от сцената дойдоха на мястото си.
След седем часа трескава работа текстът бе възстановен, обаче силите им бяха изчерпани.
— Трябва да дремна малко — прозина се Худ.
— Късно е вече за спане — отсече Файърторн. — Да идем да закусим заедно и оттам ще тръгнем направо за „Завесата“. — Той се обърна към Никълъс. — Ще бъдем ваша вярна стража, драги мой!
— О, не е нужно, мастър Файърторн. Сега вече ще съм нащрек. В Банксайд ме свариха неподготвен.
— Работа на Банбари! — каза Файърторн. — Сигурен съм.
— Мислите ли, че могат да паднат толкова ниско? — попита Худ.
— О, щом е нещо, което ще помогне на Рандолф, и още по-ниско могат да паднат.
— И добре подбраха момента — допълни Никълъс.
— Вечерта преди премиерата! — каза Худ — Всяка друга трупа би се провалила.
— Но не и хората на Уестфийлд — издекламира гордо Файърторн. — Тази нощ свършихме чудесна работа, господа, в това число и вие, мастър Липтън! Поражението ни гледаше в очите, но се измъкнахме. Никълъс показа отлично присъствие на духа, като ни събра толкова бързо. Моята вечна благодарност, сър!
— И моята — прозвуча като ехо Худ.
— Това беше най-малкото, което можех да сторя — изчерви се Никълъс. — Чувствах се отговорен за кражбата на сценария и просто трябваше да предприема нещо.
— Не смятам, че имате някаква вина! — каза любезно Файърторн.
— Мой дълг беше да пазя книгата.
— Когато те нападнат двама негодяи, можеш да се ядосваш, но не и да изпитваш чувство на вина, сър! — Файърторн стана и ги подкани с театрален жест: — Чудовищно, наистина! В нашата професия сме свикнали с пиратството, но тук вече имаме престъпление от съвсем друг калибър! Това е престъпление срещу самия дух на театъра. Трупата на Банбари трябва да си плати за това!
— Ако действително те имат пръст в тази работа — напомни скептично Никълъс.
— Бъдете сигурен, че е така, сър. Кой друг би имал интерес от този провал? Джайлс Рандолф и неговите робски душици, които той нарича актьорска група! Обзалагам се, че е тяхна работа.
— Смятате ли да отправите публично обвинение, Лорънс? — попита Худ.
