дойде лично да види с кого се срещате.
— Да пази бог!
— Затова аз поех вашата част от играта, заклех се, че сте й верен. Има и доказателство, така казах, а то е, че той ви кани още тази вечер в една гостилница… — Никълъс се усмихна под мустак. — Останалото, вярвам, сам знаете най-добре.
— И още как! — промълви Файърторн, потънал в блажени спомени.
— Оказа ли се по вкуса ви?
— Марджъри беше като съвършено непозната жена — каза съпругът гордо. — А аз, нали бях Хектор, по липса на аргументи побързах да вкарам меча в ножницата… — Той потупа Никълъс по гърба. — Бракът понякога е мъчно нещо, Ник! Но си има и приятните страни.
Никълъс кимна сериозно. Ето как една нощ на съпружески удоволствия бе променила всичко из основи. Огънят на страстта, така умело раздухван от лейди Розамунд Варли, бе потушен от Марджъри Файърторн. Лорънс не изглеждаше вече пощурял от любов по благородната дама.
— А другата ми… гостенка? Как се отървахте от нея? — Кой знае защо актьорът бе започнал да шепти.
— Поднесох вашите извинения. Казах й, че ви е свалила някаква мистериозна болест и не можете да се срещнете с нея. Не беше особено очарована, разбира се.
Последва дълго мълчание. Най-сетне Файърторн се усмихна.
— Нищо й няма. В Лондон има и други мъже.
Барнаби Гил и Едмънд Худ излязоха от гардеробиерната да търсят колегата си. Никълъс побърза да се оттегли и да остави тримата съдружници.
— Защо не ми бе съобщено първо на мене? — запита Гил недоволно.
— Но всъщност точно така се получи! — напомни му Файърторн. — Никой не го е научил преди вас.
— И какво ще играем, Лорънс? — запита Худ.
— Ето, това е въпрос, който трябва незабавно да обсъдим! — каза наставнически Файърторн.
— Защо да не им изиграем „Неволите на брака“? — предложи Джил.
Тази пиеса му даваше отлични възможности да покаже майсторството си.
— Част от нея е твърде банална — възрази Худ.
— И тъкмо онази част, в която се явява Барнаби — пошегува се Файърторн.
— Вече три години жънем успехи с нея — побърза да се аргументира Гил. — Тя е доказала своята стойност.
— Така е и с много други пиеси — не му остана длъжен Худ.
— Аз съм за „Неволите на брака“ — повтори Гил упорито.
— Но не и аз — намеси се Файърторн. — Може да е добра и изпитана вече пиеса, ала не можем да излезем пред двора с нещо толкова старо. Трябва ни нова пиеса, господа! Това е. Ще възложа написването на съвсем нова пиеса!
— От кого? — запита Едмънд Худ предпазливо. Онова, което прочете в очите на Файърторн, го накара да потрепери.
Дните захладняха и се стъмваше рано, представленията на открито вече не привличаха толкова много зрители. Никълъс Брейсуел установи, че започна да се прибира по-бързо в къщи, гонен от лютия студ.
Тази вечер, прибирайки се у дома си след един изнурителен ден, Никълъс изведнъж разбра, че зимата е пред прага. Духаше остър вятър, леден дъжд шибаше лицето му. Той нахлупи шапката над челото си и ускори крачка. За щастие не оставаше много до Банксайд.
И Никълъс Брейсуел също като колегите си бе въодушевен от възможността да играят пред двора. Това означаваше слава за трупата. Но щяха да работят и при непознати условия — налагаше се да променят голяма част от постановъчните решения, предвидени за представленията под открито небе. Най-важното обаче бе, че тази покана повдигна духа на хората, претърпели напоследък немалко удари. Сега вече те можеха да гледат с оптимизъм в бъдещето, миналото и старите лаври отстъпваха на заден план.
Никълъс обаче оставаше все още пленник на миналото. Уил Фаулър оставаше неотмъстен, прерязаното гърло на Алис от „Шапката на кардинала“ бе все още пред очите му. Тази картина не преставаше да му напомня с какъв брутален тип има работа. И въпреки че Бенджамин Крийч бе напуснал трупата, заплахата на тъмните сили все още тегнеше над нея. От Ник се изискваше да действа крайно предпазливо.
Пътят му през Банксайд минаваше покрай „Надежда и котва“, откъдето долиташе нескончаема глъчка. Той си спомни за вечерта, в която за последен път бе видял Уил Фаулър жив, развеселен, щастлив от присъствието на приятеля си, преливащ от добро настроение и желание да помогне. Бе казал, че чувството за опасност ги тласка към тази професия… И в мига, в който се бе разсеял за малко, тази опасност го беше убила.
Никълъс се беше зарекъл никога вече да не позволи да го сварят неподготвен. След онова нападение на улицата той бе много внимателен, особено нощем. И сега именно тази повишена бдителност му помогна. Бе стигнал на около двадесетина метра от дома си, когато съзря човека. Едрата фигура беше приклекнала в сянката на ъгъла на сградата. Но този път Никълъс знаеше, че не бива да прибързва. Беше си научил урока.
Докато продължи да върви, сякаш нищо не е забелязал, той потърси в джоба ключа си. Изпод око следеше и за най-малкото раздвижване, но нищо не се случи.
Човекът явно изчакваше. Никълъс се приготви за нападение. Пъхна ключа в ключалката, но се извърна рязко и се хвърли върху човека в сянката.
Никаква съпротива. В момента, в който се нахвърли, човекът се килна настрани и падна почти върху му. Никълъс пусна тялото да се търколи на земята, както си беше с лице надолу. Между плещите на мъжа стърчеше дръжката на голям кинжал.
Беше Червенобрадия.
Ан Хендрик се разкъсваше между облекчението, че той е здрав и жив, и ужаса от това убийство пред самата й врата. След като пристигна полицията и вдигнаха трупа, тя притегли Никълъс в леглото си, имаше нужда от утеха…
След това останаха дълго да лежат прегърнати.
— Кой беше този човек? — прошепна най-сетне Ан.
— Нямаше никакви документи у себе си — отвърна Никълъс. — Може би никога не ще узнаем истинското му име.
— И е работил с Бенджамин Крийч…
— Не — поклати глава Никълъс. — Сега вече съм сигурен. Бен не го е познавал до деня, в който ги видях заедно. Червенобрадия нарочно е нагласил нещата така, че аз да ги видя.
Ан се замисли, после седна в леглото, развълнувана от хода на собствените си мисли.
— Излиза, че това е част от някакъв по-голям план…
— Да, така мисля.
— Ами книгата с текста? — подсети го тя. — Нали си я намерил в жилището на Крийч заедно с другите откраднати вещи?
— Да, ето това ме обърка — призна Никълъс. — Предполагам, че Червенобрадия я е оставил нарочно в дома му, за да я намеря там. Така щеше да забърка Бен в нападението срещу мен и в убийството на Уил. — Импресариото поклати глава. — Не, Ан, това не е работа на Бен Крийч. Имаме насреща си много по- рафиниран противник. Противник, който е достатъчно умен, за да заличава следите си, и достатъчно брутален, за да убие собствения си съучастник.
— Червенобрадия?
— Убеден съм, че е бил убит от другаря си.
— От другаря си?! — ахна Ан.
— Именно. Кой би могъл да се приближи толкова много до човек като него, та да успее да забие нож в гърба му? Червенобрадия живееше по тайни свърталища и опасни улички. Те бяха неговият свят. Никой не би могъл да го подмами в капан.
— Освен човек, на когото е имал доверие.
— Виждаш ли? Неговият съучастник. Онзи, който ме нападна и ме удари по главата.
