— О, Ник.
Споменът за онова нападение я накара да се вкопчи още по-здраво о него. Отново се наложи да я успокоява с целувки и нежности.
Вече трима души бяха убити при страшни обстоятелства. Ан бе убедена, че Ник ще е следващата жертва, докато той пък смяташе, че не го грози опасност. Веднъж вече бяха пощадили живота му и той започваше да се досеща защо…
— Те няма да ме убият, Ан.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото им трябвам жив. Трябвам им в нашата трупа.
— По каква причина?
— И аз още не знам — призна той. — Предполагам, че има нещо общо с поканата в двореца, може точно към това да са се стремили… Постигнали са го. Червенобрадия вече е изпълнил своето предназначение и е можело да бъде отстранен от пътя им с кинжал в гърба.
— Но защо точно пред прага ми! — проплака Ан.
— За да науча за смъртта му и с това да ме заблудят още повече. Да, мисля, че опасността е преминала.
— Вече нищо не разбирам, Ник!
Той я притегли към себе си и я притисна силно. Последва дълго мълчание, през което той напразно се опитваше да намери някакво обяснение на тази заплетена история. Ан реши, че е заспал, докато всъщност мозъкът му работеше на пълни обороти… Нужен му е план… Да, план… трябва да го премисли много точно! …
— Кой е най-добрият шапкар, Ан? — Въпросът дойде изневиделица.
— Какво?
— В твоя магазин. Кой е най-добрият шапкар?
— Пребен ван Льовен.
— Може ли да прави и нещо друго освен шапки?
— Пребен може всичко да ти направи — каза тя гордо.
— А да ушие костюм?
— Разбира се.
— Но става дума за един много специален и много мъчен костюм. Ще може ли?
— Чакай де, ти нали имаш собствени шивачи и моделиери в трупата — възрази Ан. — Те не са ли в състояние да се справят с тази задача?
— Могат да се справят, но не би било разумно — каза Никълъс. — Става дума за нещо тайно, за което трябва да знаят колкото се може по-малко хора. Мастър Файърторн ще бъде посветен, естествено, но останалите хора от трупата не бива нищо да знаят… Освен момчето, разбира се.
— Момчето?
— Всичко ще се изясни, когато му дойде времето.
— Ник, за какво говориш всъщност?
Той я притисна към себе си и пошепна в ухото й:
— Театър.
На другата сутрин, щом пристигна в „Главата на кралицата“ Ник потърси Семюъл Ръф. Отдръпнаха се в един ъгъл на двора, за да не ги смущават. Никълъс му разказа какво се е случило миналата вечер. Актьорът остана като ударен, когато научи за смъртта на Червенобрадия. Но изненадата му бързо премина в гняв.
— Къде е той сега, Ник?
— Полицията прибра трупа.
— Открийте къде са го закарали, искам да го видя!
— Но защо?
— Защото искам да видя как изглежда човекът, който уби Уил Фаулър. Да го посетя — добави той с горчив сарказъм.
— Стойте настрана от тази работа, Сам. Послушайте съвета ми.
Ръф плесна по дланта на ръката си и присви очи:
— Ох, да го бях спипал аз първи. Толкова ми се искаше аз да отмъстя за смъртта на Уил! Червенобрадия ми се изплъзна.
— Той намери заслужен край.
— Искаше ми се аз да забия кинжал в гърба му.
— Късно е вече.
Семюъл Ръф пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. След като се поуспокои, той кимна:
— Прав сте, разбира се. Мисля, че дори трябва да сме доволни, че негодникът слезе от сцената. Сега вече няма защо да се боим от него.
— От него не, Сам. Ала ние все още имаме един решен на всичко противник.
— Кой?
— Човекът, който е убил Червенобрадия. Неговият съучастник.
— Съучастник? — повтори като ехо Ръф смаян. — Но как така ще убива другаря си?!
— Този негов другар вече не му е бил потребен. Мисля дори, че се е бил превърнал в пречка…
— В какъв смисъл?
— Червенобрадия беше трудно управляем, имаме достатъчно доказателства затова в Банксайд. Ако го оставеха да върши своето, в безумната си ярост той би могъл да допусне някаква грешка. Това би застрашило цялото начинание.
— Какво начинание? — запита Ръф заинтригуван.
— Унищожаването на цялата трупа на Уестфийлд. Актьорът се замисли. В казаното от Никълъс имаше много логика. И всичко водеше до едно единствено име…
— Значи Бен Крийч, така ли?
— Какво за Бен Крийч, Семюъл?
— Той е бил съучастникът на Червенобрадия.
— Не ми се вярва.
— Положително е така, Ник! Бен го е пробол в гърба. Това е било разплащането с Червенобрадия.
— Не така — отвърна бързо Никълъс. — Бен Крийч има зад гърба си много грешки, ала не е убиец. Той не е в състояние да разработи големия план, който стои зад всичко това. Не е достатъчно печен за такова нещо. А с Червенобрадия изобщо не е свързан.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Защото Бен никога не би могъл да управлява такава хала като Червенобрадия, нито пък би могъл да го убие, когато престане да му е нужен.
— Не съм чак толкова сигурен — промълви Ръф.
— Бен работеше за трупата на Банбари. Виж, кражбите, бяха негова работа. Задачата му е била да създава смут в нашата трупа, а той би могъл да го прави само ако работи при нас. Сега вече той не представлява опасност.
— И въпреки това говорите за някакъв смъртен враг.
— Така е, Сам.
— В самата трупа?
— Не. Действа отвън. Служеше си с Червенобрадия.
— Имате ли някаква представа кой може да е?
— Абсолютно никаква. Зная само, че днес той е дори по-опасен отколкото досега.
— Защо?
— Защото все още не е постигнал целта си. Намерението му е да съсипе трупата. Убийството на Уил бе първият удар. Но ние все пак оцеляхме.
— Вместо да ни изравнят със земята, сега дори жънем по-големи успехи.
— Така е. Поканата в двореца е най-голямото доказателство за това. И сега озлоблението му ще стане
