ръкавици. — Откраднати са от Хю Уеджис, нали? Нотните листове са на Питър Дигби. А се намери и шапката на Джон Талис, обувките на Джордж Дарт и… още разни нещица, които сте задигнали. — Изпълнен с презрение, Никълъс огледа мизерната обстановка. — Жалко само, че не сте домъкнали метлата на Томас Скилън, поне да си изметете.
— Изчезвайте! — изфъфли Крийч завалено.
— Не и преди да поговорим, Бен.
— На вас нямам какво да кажа.
— Това също ли е откраднато? — попита Никълъс и пъхна под носа му един тамбурен.
Крийч не отговори и Ник го стисна грубо за гушата:
— Отговорете ми, сър!
— Не… Не мога да дишам!
— И той ли е краден? — Никълъс натисна по-силно.
— Да.
— А другите вещи?
— Да.
— Вие ли се опитахте да убиете Дик Хънидю?
— Ще ме удушите.
— Вие ли бяхте, Бен?
— Да.
— Защо го правите? За да помогнете на хората на Банбари?
Обезумял от ужас, че наистина ще го удуши, Крийч само кимна отчаяно. Никълъс го пусна, отстъпи и взе нещо от масата. Кашляйки задавено, Крийч започна да разтрива смазаното си гърло. Импресариото приближи отново лице към неговото и усети отвратителната миризма на бира.
— Има и още едно нещо, което трябваше да ми кажете, Бен.
— Няма друго.
— Все пак вие сте познавали Червенобрадия. Били сте негов съучастник.
— Небето ми е свидетел! Никога преди не съм виждал този човек.
— Тогава в Банксайд вие ме нападнахте — подхвана Никълъс, едва сдържайки гнева си. — Работили сте заедно.
— Не е вярно! — изскимтя Крийч.
— А как тогава сте получили това тук?
Никълъс хвърли в скута му нещо, което бе измъкнал измежду останалите вещи върху масата му. Крийч погледна изумен. Беше сценарият на „Глориана триумфант“.
13
Трупата на лорд Уестфийлд беше свикнала с ексцентричностите на главния си актьор, но въпреки това той все успяваше да ги изненада. Когато Лорънс Файърторн пожела всички да се съберат, хората си знаеха какво точно ще стане — той ще започне с ругатни за отстъпления от актьорския морал, след това ще похвали доброто в последните представления, а накрая ще повиши поучително глас, за да им напомни за силната конкуренция в лицето на другите театрални състави и да ги прикани да напрегнат сили за славата на трупата.
Тази сутрин обаче работите не тръгнаха така. Файърторн изглеждаше напълно променен. Вместо познатата жизнерадостна и вечно приповдигната личност пред тях застана някакъв мънкащ, скучен, безличен човек. Сред присъстващите моментално плъпнаха подигравателни усмивчици и хапливи забележки — виждате ли какво може да направи една любовна нощ с лейди Варли. Хората си шепнеха и едва сдържаха кикотенето си. Барнаби Гил веднага намери какво да каже:
— Никак не е чудно, че едва ходи — прошепна той на Едмънд Худ така, че да могат да чуят и другите. — Дамата му е строшила средния крак.
— Какво му става, наистина?! — учуди се Худ.
— Сладострастие, Едмънд. Разврат.
Събрали се бяха в гардеробиерната на „Главата на кралицата“. Вместо да ги удави в порой от приказки, Файърторн говореше едва-едва, явно без всякакво желание. Нямаше раздаване на шамари, нямаше хвалебствия, нищо. Беше се опрял с една ръка на вратата.
— Та така, господа… Няколко думи за бъдещата ни работа. — Той скри една прозявка. — През близките шест седмици играем тук, в „Червения лъв“ в Степни, в „Главата на глигана“ при Алдгейт, в „Завесата“, в „Театъра“ и в „Нюингтънските стрелбища“. След това дебютираме в „Розата“. — Отново продължителна прозявка. — Репертоарът ни ще включва „Любов и щастие“, „Двете момичета от Милчестър“, „Лудориите на Амур“, „Картагентската кралица“, „Неволите на брака“ и… — изкуствената пауза продължи, докато в очите му се появи мека светлина — и „Хектор от Троя“. — Изненада и пълно недоумение всред трупата. — Така-а. Това е всичко за днес, господа.
Неясното мърморене прерастна в глъчка, събранието приключи. Изведнъж гласът на Лорънс Файърторн изсвистя като копие през залата:
— И още една дума!
Моментално всички млъкнаха. Но Файърторн съвсем не бързаше.
— Още една дума, господа! — повтори той нехайно, като че имаше да добави нещо съвсем маловажно. — Актьорите на Уестфийлд са поканени да играят по Коледа пред двора.
Сякаш се отприщи бент — изсипа се порой от радостни възклицания, смехове, ликуващи възгласи. Файърторн наблюдаваше колегите си с грейнало лице. Изведнъж от престорената му вялост не остана и помен. И той ликуваше заедно с останалите. Представленията в двореца не носеха особена парична печалба, но се считаха за единствена по рода си и най-висока чест и значително стабилизираха положението на трупата. Миналата година беше поканена трупата на Банбари, на тях се падна честта да забавляват двора по Коледа. А ето че сега хората на Уестфийлд ги бяха изместили — каква по-голяма радост от това!…
Никълъс Брейсуел наблюдаваше развеселен този спектакъл. Нямаше начин Файърторн да съобщи такава новина, без да направи истински театър. Опита се да ги заблуди със своя изтощен, незаинтересован и скучен вид, бе подготвил умело всичко, за да хвърли новината като бомба. Ник наблюдаваше лицата на хората — ефектът беше невероятен.
Барнаби Гил пъчеше рамене самодоволно, като че току-що го бяха потупали по рамото. Едмънд изглеждаше по-скоро покрусен, Ричард Хънидю сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Мартин Йоу се хилеше, Стийвън Джуд се държеше за главата, а острата щръкнала брадичка на Джон Талис сега бе увиснала като никога. Ала Никълъс се интересуваше преди всичко от реакцията на Семюъл Ръф. Той седеше безмълвно в ъгъла с блеснали очи, като човек, чиято съкровена мечта се сбъдва. Беше един пропаднал актьор, изгонен от професията, когото бяха спасили в последния момент, за да не потъне в забрава. Вместо да дои крави в Норуич, той щеше да играе пред кралица Елизабет! Никълъс се радваше заедно с него.
Лорънс Файърторн се спусна към него:
— Я елате да ви видя аз, мошеник такъв! Не, не мошеник, а истински сатана!
— Останахте ли доволен от снощи, мастър? Гръмкият смях на актьора заглуши общата врява.
Той хвана Никълъс под ръка и го поведе към сцената, която вече бе построена на двора. Наоколо се въртяха още неколцина работници, но все пак тук имаха илюзията, че са насаме.
— Защо не ми казахте, че е Марджъри?
— Това би развалило изненадата.
— Така е, наистина.
— Мистрис Файърторн е умна жена — започна предпазливо Никълъс. — Тя ви е лика-прилика.
— Но как попадна тя в „Красивия дивак“?
— Аз я доведох.
— Защо, за бога?
— Защото беше научила за вашата среща — излъга безсрамно Никълъс с най-убедителна сериозност. — Не ме питайте сега как е станало. Може да е от приказките в трупата. Мистрис Файърторн сама предложи да
