12
Енергична целеустременост, това бе може би най-характерната черта на Марджъри Файърторн. Наумеше ли си веднъж нещо, преследваше го с желязна упоритост. Съпругът й направи всичко, което бе по силите му, за да я успокои и умилостиви, ала и най-рафинираните му номера не постигнаха никакъв резултат. Беше осъден на студено презрение, прекъсвано от люти светкавици. Животът му вкъщи бе само лед и огън. Марджъри нямаше да отстъпи, преди да й кажеше истината. Лорънс Файърторн не виждаше как ще намери сили за това. Положението в малката къща в Шордич изглеждаше безизходно.
— Добро утро, ангел мой!
— Замълчете, сър.
— Няма ли да скриеш най-сетне тези остри нокти, Марджъри! Нека да бъдем приятели.
— Наистина ли го желаете?
— Нищо друго не би ми било по-приятно, любов моя.
— Тогава изпълни моето желание, Лорънс!
— Ето, падам в нозете ти и моля за прошка.
— Коя е тя?
Той отново се отдръпна в обичайното си мълчание, а тя затаи в сърцето си горчивина, която щеше да я трови през целия ден.
Имаше време, когато Мартин Йоу, Джон Талис и Стийвън Джуд пропълзяваха до вратата на господарската спалня и слушаха, затаили дъх, кикотеха се с блеснали очи на ритмичното скърцане на леглото… За двамата съпрузи тези естествени удоволствия отдавна се бяха превърнали в безвъзвратно минало, за стажантите — също. Файърторн си даваше сметка, че ще му е нужен въоръжен екскорт и цяла глутница кучета, ако рече да принуди Марджъри на някаква съпружеска интимност.
Единствено мисълта за лейди Розамунд все още го крепеше. През този период на отчуждение Марджъри насочи всичките си сили в управлението на своя дом. Нахвърли се настървено на домакинската работа, още по-любвеобилно хранеше дечицата си, ругаеше люто слугините и държеше стажантите изкъсо.
— Как е глезенът, Дик?
— Вече е добре, господарке.
— Не те ли боли?
— Кракът не — отвърна Ричард Хънидю, — но все още ме боли, като се сетя какво преживях в „Завесата“.
— Пръст божи е било!
— Моята злополука?
— Да, възвишена божия мисъл, така мисля аз.
— Но с каква цел, мистрис? — обърка се момчето. — Нима бог е бил недоволен от моето изпълнение на Глориана и е пожелал да ми попречи?
— Не, момчето ми. Просто искаше да ми помогне за нещо.
— Но как?!
— Чрез едно дребно бижу…
Намираха се в градината. Маржъри береше различни билки за подправка, искаше да ги наложи в глинено гърне. Есенното небе бе забулено от тъмни, надвиснали облаци. Марджъри стри малко джоджен между пръстите си и го помириса. След това се наведе отново да бере, като подхвърли през рамо:
— Имаш ли да ми казваш нещо?
— За какво, мистрис?
— За онези хлапаци. Опитват ли се пак да те дразнят?
— Не.
— Не се страхувай да ми съобщаваш, Дик. Нищо няма да ти сторят.
— Няма нищо за казване.
Това беше самата истина. Другарите му го бяха оставили на мира. Мартин Йоу смяташе, че благодарение на „Глориана триумфант“ положението му е осигурено, а Джон Талис, момчето със скулестото лице, нямаше нито ум, нито кураж, за да предприеме нещо без своя приятел. Не се бяха сприятелили с Ричард, но поне бяха престанали с номерата си.
— Завиждат ти, това е — каза Марджъри.
— В сравнение с тях аз съм постигнал твърде малко.
— Но с течение на времето ще постигнеш много повече — предсказа тя. — Те от това се боят. От дарбата ти. — Марджъри се обърна да го погледне. — Имаш ли някакви амбиции, Дик?
— Да, мистрис.
— И какви по-точно?
— Да стана добър актьор.
— Добър, а не велик, така ли?
— Никога няма да стана толкова велик колкото мастър Файърторн — каза момчето скромно, без да забележи как цялото й лице се изопна и заприлича на маска при споменаването на мъжа й. — Но мога да се старая да стана добър… А другата ми амбиция е поне веднъж да играя пред двора.
— Може би мечтата ти скоро ще се сбъдне, Дик.
— О, нищо не би могло Да се сравни с това! — възкликна момчето прехласнато. — Нямах щастието да изпълня ролята на кралицата. Не мога да си представя по-добро обезщетение от това поне веднъж да играя пред нея. За какво повече може да мечтае човек?
Младото лице грееше в наивна надежда.
Ан Хендрик бе благодарна, че той дойде с нея до пазара в Саутуорк. Ник мъкнеше всичките й покупки, яката му фигура й проправяше път през навалицата и й спестяваше досадните задявки на разни долни типове.
Ан обичаше да се появява на публични места с него, струваше й се, че връзката им става по-здрава, когато вършеха заедно най-обикновени домакински неща. Тя оглеждаше с око на познавач плодовете пред себе си, ала мислите й витаеха някъде надалече.
— Истинска благодат е, че детето се роди здравичко — каза тя. — Все се страхувах тя да не пометне.
— От шока поради смъртта на Уили?
— О, и по-малки трагедии са разстройвали здравето на човека.
— Не и при Сюзън, слава богу! — усмихна се той.
— Да, и майката, и дъщерята били добре.
— Лошото е само, че Уил Фаулър никога няма да види детенцето си — въздъхна Никълъс.
Предишния ден дойде писмо от Сейнт Олбан, в което се съобщаваше за раждането на дъщерята на Сюзън Фаулър. Тъй като нито Сюзън, нито родителите й можеха да пишат, писмото идваше от един от свещениците в епархията. Никълъс и Ан се зарадваха много на писмото, имаше само едно нещо, което ги озадачи. Сюзън Фаулър им благодаряла за детското креватче, което са й подарили.
— Не сме изпращали креватче — изви устни в почуда Ан. — Защо пък мисли, че е от нас?
— Някой й го е изпратил. Някакъв тайнствен подарък от още по-тайнствен непознат. Трябва да се чувстваме поласкани, Ан, дето е предположила, че сме ние. Сюзън е решила, че може да очаква от нас такава любезност.
— Добре щеше да е да сме ние. Но аз ще намеря какво да й подаря за бебето. Сигурна съм, че ще има нужда от още много неща.
Тя накупи ябълки, круши и сливи, насипа всичко в препълнената вече кошница, която Ник носеше. Беше време да се прибират.
По пътя за къщи Ан го хвана под ръка и пак подхвана:
— Ник?…
— Да?
— След като подаръкът не е от нас… кой ли го е пратил?
Той не отговори, а Ан продължи да си блъска главата с тази мисъл по целия път до дома.
