гардеробиерната.
Какво значеше това? Всички членове на трупата се бяха разотишли по домовете си, гардеробиерната бе заключена — винаги я заключваха заради скъпите костюми. Първата му мисъл бе да се промъкне до прозореца и да надзърне, но това можеше да привлече вниманието на онзи вътре. Реши да се върне в кръчмата и да проговори с Маруд.
— Може ли да ми дадете ключа от гардеробиерната?
— Още не са ми го върнали, мастър Брейсуел.
— У кого е?
— Представа нямам, сър.
— Дайте ми ключа от съседната стая.
— Ама да не е станало нещо? Какво има? — завайка се ханджията.
— О, нищо — каза нехайно Никълъс, за да не раздухва работата. — Сигурно Хю Уеджис е останал да поработи над костюмите. — Той взе ключа. — Благодаря, мастър Маруд. Ще ви го донеса обратно.
Качи се тичешком и натисна бравата. Вратата бе заключена. Той отиде до вратата на съседната стая, отключи я безшумно, мина предпазливо по скърцащите дъски на пода и прилепи ухо на междинната врата. Чуваха се някакви приглушени шумове. Нямаше съмнение, крадецът действаше.
Безкрайно внимателно Никълъс вдигна резето и открехна вратата, само колкото да погледне в стаята. Онова, което видя, го смая толкова, че той започна да премигва — не вярваше на очите си, най-малко това бе очаквал!
В единия ъгъл на гардеробиерната Барнаби Гил целуваше някаква млада жена. Бяха се прегърнали нежно, актьорът беше самата рицарска галантност, преливащ от страхопочитание към дамата. Ако не беше толкова изненадан, Никълъс направо би се трогнал от тези чувства.
Докато отваряше още малко вратата, тя изскърца на пантите. Влюбените подскочиха и извърнаха уплашени лица към него. Сега вече смайването му бе пълно. Жената носеше костюма и перуката за новата пиеса…
Беше Стийвън Джуд.
Стажантът стана червен като божур. Барнаби Гил беше бесен.
— Какво търсите тук, сър? — излая той.
— Мярна ми се нещо на прозореца…
— Но това вас не ви засяга! Давам на момчето някои указания, това е всичко. Ето, приключихме вече.
— Да, мастър Гил — каза Никълъс спокойно.
— Можете да си вървите — каза актьорът надменно.
— Преди това ще придружа Стийвън до вкъщи.
— Махайте се!
Заповедта прозвуча изключително гневно, ала Никълъс не мръдна от мястото си и издържа отровния поглед. Барнаби Гил бавно отстъпи. Ако импресариото речеше да разкаже какво е видял, той щеше да се окаже в отвратително положение, Файърторн и останалите знаеха за неговата слабост към момчета, но се бяха разбрали да не закача стажантите. Кратката прегръдка със Стийвън Джуд можеше да му излезе солена.
Никълъс му хвърли красноречив поглед. В този кратък, мълчалив миг бе сключена сделка: срещу своето мълчание Никълъс можеше да задържи в трупата Семюъл Ръф. Твърде неприятен компромис, ала Гил трябваше да се примири.
Стийвън Джуд още пламтеше от срам, от което можеше да се предположи, че за първи път се е поддал на съблазнителя. Никълъс твърдо реши, че ще му е и за последен път. Беше време да поговори сериозно с момчето.
— Преоблечи се, Стийвън!
Разтреперан и объркан, стажантът се обърна към Гил. Актьорът направи напразен опит да излезе от положението и махна с ръка — един вид, освобождава импресариото да си върви.
— Не е необходимо да го чакате! — каза той нервно. — Аз лично ще отведа момчето в къщи. Така че засега ви казваме сбогом.
— Преоблечи се, Стийвън — повтори Никълъс спокойно.
След дълго колебание Гил кимна на младежа, Стийвън Джуд се зае да сваля костюма и перуката. Никълъс отвори вратата и направи път. Барнаби Гил разбра намека. Без да се обръща назад, той бързо напусна мястото на последното си разочарование. Бяха му осуетили още едно завоевание.
Неделното утро завари Лорънс Файърторн на обичайното му място в църквата „Свети Леонард“ в Шордич. До него седяха жена му, децата му, стажантите и прислугата. Той пееше сърцата и многословна проповед по евангелието на Свети Марко. Имаше вид на напълно щастлив глава на семейството по време на църковна служба. Никой от насядалите наоколо богомолци не би и помислил, че жената до него, външно преливаща от майчинска нежност, таи в сърцето си желание да убие своя достопочтен съпруг.
Заплахата от страшната Армада бе умножил броя на богомолците в протестантските църкви. Дори не чак дотам набожни души потърсиха закрилата на новата религия. Страхът от испанците подгонваше хората в храмовете, където се молеха за спасение, а победата над Армадата бе отпразнувана в препълнени църкви. Сега, през лятото и есента на 1588 година, нямаше божи служител в града и по графствата, който да се оплаква и да укорява паството си в липса на смирено усърдие. Страхът от Армадата и заплахата от Рим караха хората да се тълпят пред амвоните и не дотам издигнати духом пастири, като прогонваха и последната носталгия по тържествените тайнства на старата религия.
Лорънс Файърторн никога не бе занемарявал религиозните си задължени. Бе достатъчно възрастен, за да помни латинските меси, въведени по времето на кралица Мери, но се зарадва, когато Елизабет върна протестантското богослужение. Много скоро го завладя магията на Книгата на простите молитви, чийто език беше истинска наслада за артист от неговата класа. Църковните ритуали по начало съдържат театрален елемент и Лорънс с готовност се учеше от всеки пастор, който проявяваше артистично дарование от амвона.
Когато коленичи за последен път преди края на службата, той не затвори очи в смирена усмивка. Остана с поглед, вперен в олтара, а на лицето му бе изписано блаженство. Марджъри Файърторн го изгледа изненадана, недоумявайки откъде това просветление и благоговение. Но онова, което вдъхновяваше съпруга й съвсем не бе христовата вяра. Покривката на олтара го беше накарала да засияе — истинско царскосиньо, везано със злато. Точно като корсажа, който лейди Розамунд Варли бе носила в „Завесата“…
В ушите му още звучаха думите на проповедта:
„Истина ти казвам, изпращам своя пратеник пред твоето лице…“
Без да губи време, Никълъс Брейсуел побърза да съобщи на Семюъл Ръф добрите новини. Без да споменава за обстоятелствата, накарали Гил да промени мнението си, той само информира актьора за новосъздалата се ситуация. Ръф толкова се зарадва, че за малко не задуши импресариото в прегръдките си.
— Радвам се от все сърце!
— Щастлив обрат за всички ни.
— Вашето умение да убеждавате е страхотно!
— Само влагам здрав разум, нищо повече.
— Налага ли се и аз да говоря с мастър Гил?
— Не би било особено разумно — побърза да го спре Никълъс. — Забравете старите дрязги, Сам! Каквото било, било. Сигурен съм, че мастър Гил няма интерес да повдига повече този въпрос.
Бяха дошли в „Главата на кралицата“ за сутрешната репетиция и чакаха пред гардеробиерната. Никълъс не би могъл да направи на приятеля си по-голям подарък от съобщението за оставането му в трупата. Обикновено сериозното лице на Ръф сега сияеше от радост.
Разговорът им бе прекъснат от един гръмък баритон:
— Ник, драги мой!
— Добро утро, мастър.
