— Добро утро, сър — промълви бързо и Ръф и се отдръпна настрани.
Лорънс Файърторн дари Ръф с приятелска усмивка и се обърна изцяло към Никълъс. Импресариото добре знаеше какво ще последва.
— Искате да предам някакво съобщение?
— О, без никакво бавене, драги Ник!
— Не би ли могъл Джордж Дарт да свърши тази работа?
— Не, за бога! — прогърмя Файърторн драматично. — Това е работа за мъже. Не може да бъде възвестена от някакво си момченце със заешко сърце.
— Но аз съм нужен тук — опита се да се аргументира импресариото.
— Друг ще поеме временно вашата работа, драги. Сега имате по-важна задача.
Файърторн извади от жакета си едно писмо, лепна му шумна целувка и го подаде на Никълъс.
— Ще предадете това.
— Да, мастър.
— Ще чакате за отговор.
— Ще чакам.
— Актьорът зае позата, в която вчера викарият на „Свети Леонард“ бе проповядвал от амвона, и издекламира тържествено: „Истина ти казвам, изпращам своя пратеник пред твоето лице…“ После избухна в непочтителен смях, тупна Никълъс по гърба и влезе в гардеробиерната, за да даде възможност на цялата трупа да се посгрее от лъчезарното му настроение.
Семюъл Ръф се приближи, вдигнал високо вежди.
— Дали правилно предугаждам коя е дамата? — запита тихо той.
— Да, Сам.
— Знае ли мастър Файърторн с какво име се ползва тя?
— Точно това е една от причините, да е тъй силно привлечен.
— Едва ли ще е толкова въодушевен, Ник, ако знаеше онова, което знам аз. Лейди Розамунд Варли раздава благоволението си твърде щедро.
— Това не е тайна.
— Сигурно е така — каза Ръф и понижи глас. — Но дали знае, че на времето тя беше любовница и на лорд Банбари?
Чипсайд беше най-големият и най-шумният от лондонските пазари — безкрайни редици от сергии, кошове, кошници, купчини и чували, селяни и всякакви люде, които предлагаха своите произведения. С биене на камбана отваряха пазара в ранни зори и той моментално закипяваше като дяволски котел, изригващ оглушителна врява и всевъзможни миризми. Най-добрите птици и най-тлъстото мляко човек можеше да намери на Лийдънхол стрийт, риба се купуваше обикновено на Фиш стрийт хил или по кейовете Куинсхайт и Билингсгейт, ала Чипсайд държеше палмата на първенството и предлагаше най-богат избор.
Никълъс Брейсуел крачеше покрай несвършващите се купища от стоки, потънал в мисли. Чувстваше се твърде не на място в ролята на куриер. Не стига, че ценеше високо жената на Лорънс Файърторн, но му беше и неприятно да го използват да урежда интимните работи на шефа. А сега се бе прибавил и един съвсем нов и твърде объркващ момент. Ако лейди Розамунд Варли е имала наистина интимна връзка с лорд Банбари, логично би било той да я използва като пионка, за да атакува трупата на съперниците. Достатъчно беше тя да отвлече Файърторн от основните му задължения, за да причини сериозни поражения на Уестфийлдовата трупа…
Никълъс стигна до катедралата Сейнт Пол. Въпреки че падналият наскоро гръм бе повредил кулата, готическата сграда все още доминираше над града и привличаше лондончани като магнит. Около църквата се бяха скупчили магазини и къщи, цяла армия джебчии и всякакви скитници намираше тук тлъста плячка — и в катедралата, и извън нея. Колкото и да бе потънал в мислите си, Никълъс машинално сложи ръка върху кесията си, за да не я оплячкосат крадците.
Колкото повече се приближаваше към Лъдгейт, толкова по-силно ставаше нежеланието му да помага на една любовна връзка, която можеше сериозно да навреди на трупата. Видът на близката странноприемница „Красивия дивак“ го развълнува. В тази сграда той беше попаднал в плен на театъра — тук бе гледал едно чудесно представление на Кралската трупа, което реши съдбата му. Преживяното в онзи хладен априлски ден по-късно го отведе при хората на лорд Уестийлд. Въпреки всичките й недостатъци Никълъс обичаше своята трупа и бе решен да я пази от всякакви посегателства. Ще задуши опасната връзка на Лорънс Файърторн още в заровиш. Налагаше се в интерес на трупата да спасява актьора от собствената му похотливост.
Никълъс премина бързо покрай градските стени по посока на Флийт стрийт и брега. Стигна до разкошната Варли Хауз, предаде посланието, но разбра от слугинята, че нейно благородие не е у дома. Чудесно! Тъкмо нямаше да се наложи да връща отговор.
По пътя към града мислите му отново се върнаха към неговите работи. Уил Фаулър го бе заклел да преследва убиеца му и нямаше ден оттогава, в който Никълъс да не потвърждаваше клетвата си. Червенобрадия трябваше да бъде намерен.
Точно до Флийт стрийт една внезапна мисъл го накара да спре като закован. В „Надежда и котва“ пребитото момиче бе споменало за онези рани по гърба на своя посетител и Никълъс си мислеше, че човекът може да е бил прекаран вързан по улиците, за да изтърпи бой с камшици. Сега изведнъж се сети, че е напълно възможно Червенобрадия да е получил раните си другаде…
Той бързо сви надясно и се отправи с широки крачки към Брайдуел. Хенри VIII го бе построил като кралски дворец на брега на река Флийт — огромна, невероятна постройка от тъмночервени тухли с три вътрешни двора. По-рано тук бяха живели членове на кралското семейство, след това сградата бе наета за осем години от посланиците на Франция. Но от времето на Едуард тук живееха хора от по-нисшите съсловия. Сега Брайдуел бе превърнат в болница и затвор.
Сираци, скитници, дребни престъпници и проститутки обитаваха сега някогашния дворец. Режимът беше строг. Когато Никълъс стигна до сградата, веднага се натъкна на красноречиво доказателство за суровото правосъдие — току-що бяха докарали група разбойници, заловени по пътищата, които изтърпяваха наказанието си — бой с камшици. На възрастните по една дузина удари, на децата и юношите — по половина. Бяха разголили гърбовете им. Хората виеха и ревяха под жестоките удари.
Цяла тълпа зрители жадно наблюдаваше този спектакъл на човешко страдание. Никълъс бързо извърна очи. Беше му отвратително да гледа как се цепи човешката кожа, как навсякъде пръска кръв. По време на морските си пътешествия той често бе принуден да присъства на бой с камшици и тази ужасна гледка винаги караше стомаха му да се обръща. Но дребничкият жилест мъж до него съвсем не споделяше неговото отвращение. Той подскачаше радостно, окуражаваше градските стражници и съпровождаше с ликуващ рев всеки удар.
— И на ония там трябва да им смъкнат кожата! — задъхваше се злобно той. — Бой, бой! По сто камшика на всеки!
— За кого говорите, сър? — попита Никълъс, за да прекъсне екстаза му.
— За ей тия там — отвърна мъжът. — Испанските пленници. Ония от Армадата. Всяка сутрин бой. Това е!
— Но защо, сър?
— Ами не ги ли чувате на какъв кучи език говорят…
Мъжът радостно зацвили и отново насочи вниманието си към своето забавление — крещеше на стражниците да удрят по-силно, кискаше се в упоение при всеки писък на жертвите и кълнеше испанците.
Никълъс бе изпълнен с дълбоко презрение към този човек, но все пак му беше благодарен. Той му припомни, че в Брайдуел държат и испански пленници и католици.
Без да съзнава точно защо, Никълъс Брейсуел имаше чувството, че току-що е направил важно откритие.
Силно развълнуван, той продължи пътя си.
