— Трябва да успеете, Джордж! — предупреди Худ мрачно. — Листът е предназначен само за нейните очи. Тръгвайте!
— Да, мастър.
Худ влезе в кръчмата и застана до вратата. Без да изпуска от очи родителите на момичето, той наблюдаваше дребничкия Дарт, който тръгна да се разхожда нехайно из двора. Джордж Дарт надмина себе си. Приближи се към брата и сестрата, пъхна се светкавично помежду им и блъсна силно момчето така, че го запрати далеч настрани. Роуз Маруд остана сама и не разбра как в ръцете й се намери този навит лист хартия…
Тя погледна печата и цялото й лице светна от радостна изненада.
— Отвори го, любов моя! — опита се да й внуши Худ от разстояние. — Отвори го!
Сякаш чула пламенния му зов, тя се подчини, строши печата и разгърна писанието. Изразът на изненада застина в смущение. Смръщила чело от напрежение, тя се взираше в сонета в продължение на няколко секунди, след това обърна листа наопаки и пак го погледна. Беше ужасно! Худ се бе надявал, че неговите четиринадесет редчета ще намерят веднага пътя към сърцето й и в нея ще лумне безкрайна любов, и през ум не му беше минало, че тази възвишена хубост, това олицетворение на съвършенството може да има някакъв недостатък — та бил той и най-дребният. Истината се стовари върху му с брутална внезапност. Роуз не можеше да чете.
Мина доста време, преди да установят със сигурност, че наистина има такова нещо. Хю Уеджис забеляза, че липсват някои дребни неща от гардероба. На Питър Дъгби му изчезнаха някакви нотни листове. Томас Скилън остана без най-хубавата си метла, а Джон Талис пък не можа да намери никъде шапката си. Отначало всеки си мълчеше — липсваха все дребни неща.
Следващата жертва бе Семюъл Ръф.
След репетицията двамата с Никълъс Брейсуел се отбиха да пийнат по чашка в „Главата на кралицата“. Ръф пожела да плати, но когато отвори кесията си, тя се оказа празна.
— Откраднали са ми парите.
— Имаше ли много пари в кесията? — стъписа се Никълъс.
— Само грошове, но честно спечелени!
— И нечестно откраднати, както изглежда.
— Как е могло да стане? — затюхка се Ръф. — Не съм бил сред много хора, та да ме обере някой джебчия… Цял ден бях сред колегите.
Никълъс изпъшка.
— Значи крадецът е измежду нас. — Тук?
— Вие не сте единствената жертва, Сам. Слушам оплаквания вече цяла седмица. На някой му играе ръчичката!
— Хванете този подлец!
— Ще го хванем. А за сметката не се безпокойте. Аз ще я уредя.
— Но само докато си взема заплатата — настоя Ръф. — Ще съм ви длъжник дотогава. Аз винаги си плащам дълговете.
— Какъв ти дълг! Дребна работа.
— И как така нищо да не усетя! — Ръф продължаваше да се взира тъжно в празната кесия. — Който и да е бил, явно много тънко е пипал!
— Кога вадихте пари за последен път?
— По обед, платих си яденето и пиенето.
— А по-късно?
— По-късно не съм я свалял от колана си… — Той изведнъж се сети нещо. — Освен за няколко минути, когато Хю Уеджис трябваше да ми изпробва новия костюм. Гардеробиерната беше пълна с хора.
— Можете ли да си спомните кои бяха?
— Не, не съм и помислил, че трябва да внимавам. Защо?
— Защото там е станало. Един от тях е крадецът.
Семюъл Ръф бе ядосан. След толкова дълга безработица най-сетне бе получил редовна заплата, беше си я разпределил да я харчи най-разумно. Самата мисъл, че някой от колегите му го е обрал, го наскърбяваше. Цялото му настроение се развали.
— Това е лошо знамение — реши той.
— В какъв смисъл?
— Съдбата се обръща срещу мен. Знаех си, че някога ще се случи. — Той въздъхна и сви безпомощно рамене. — Бях толкова щастлив, че съм част от трупата!…
— Ние се радваме, че сте при нас, Сам.
— За мене това беше страшно важно, нямам думи да изразя колко съм ви благодарен за всичко, което направихте за мене. — Той наведе тъжно глава. — Вие ме срещнахте в… труден за мене момент… когато аз…
— Не е нужно да ми обяснявате — каза Никълъс приятелски, за да му спести неудобството. — Разбирам ви.
Всъщност като актьор Семюъл бе като възкръснал от мъртвите. След категоричното си решение да се откаже от професията, той беше получил последен шанс и се бе възползвал от него по достоен за възхищение начин. Гаснещата искрица в душата му се бе разгоряла в буен пламък и той се бе върнал към живота, който обичаше. Никълъс с радост бе наблюдавал как Семюъл Ръф възвръщаше достойнството си.
— А сега всичко свърши — каза актьорът тъжно.
— Не виждам защо, Сам!
— Мастър Гил не желае да ме вижда повече тук.
— Той е само един от съдружниците — напомни Никълъс. — Другите ценят вашите качества, Сам.
— И все пак ще предпочетат да уволнят мен, а не Гил.
— Може би изобщо няма да се стигне дотам.
— Моля ви, опитайте се да ми помогнете! — примоли се Ръф и сграбчи ръката на Никълъс. — Трябва непременно да остана в трупата на Уестфийлд. Сега вече никой друг състав няма да ме вземе. Моля ви, Ник, използвайте цялото си влияние!
— Ще го направя — обеща Никълъс. — Не се отчайвайте!
— Ами мастър Гил?
— Трябва да се опитаме да го придумаме.
— Дали ще отстъпи, как мислите?
— Всеки може да бъде накаран да промени мнението си.
— Дано да е така! — Ръф пусна ръката на Никълъс и се облегна назад с уморена усмивка. — Каква промяна в живота ми! Като си помисля, че когато се срещнахме за първи път в странноприемницата, бях решил да се връщам у дома.
— Вие наистина се върнахте у дома, Сам.
— Мислите ли?
— Да, в театъра, той е вашият дом.
Ръф кимна в знак на съгласие и усмивката му стана някак тайнствена. Наведе се през масата и каза тихо:
— Да ви направя ли едно признание, Ник?
— И то е?
— Мразя кравите. Не понасям тези животни.
— О, вие направихте много повече, приятелю.
След като платиха бирата си на Маруд, двамата излязоха навън. Вечерта вече прибулваше светлия слънчев ден. Поспряха се пред входа и Ръф отново се отдаде на чувствата си:
— Не бих понесъл да се разделя с всичко това, Ник! Той разтърси сърдечно ръката на импресариото и се запъти към квартирата си. Никълъс хвърли последен поглед към двора и точно се канеше и той да тръгва по Грейсчърч стрийт, когато му се стори, че забеляза на един от прозорците някакво раздвижване. Беше в
