напитките и те вдигнаха чаши да се чукнат.
— За бъдещето — каза домакинът.
— Каквото дойде, сър.
— Вие можете много да ни помогнете, Бен.
— Да.
— Ние сме ви благодарни.
Крийч го наблюдаваше втренчено и изчакваше другия да направи първата крачка.
Знаеха се от години. Мъжът бе умен, убедителен, находчив и имаше в характера си една тъмна страна, но за Крийч тя беше по-скоро качество. Двамата имаха нещо общо. Да, той харесваше Джайлс Рандолф.
Ан Хендрик и нейният наемател бяха седнали да вечерят. Тя прехласнато изслуша разказа му за събитията в „Завесата“. Когато Никълъс стигна до скока на Роджър Бартолъмю, тя нямаше сили да се храни повече и остави вилицата.
— Нарани ли се? — попита тя разтревожено.
— Дойде лекар и се погрижи за него. След това го закараха в къщи да почива.
— Но защо го е направил, за бога?!
— За да отмъсти на трупата.
— Защото сте отхвърлили пиесата му?
— Мастър Бартолъмю не е могъл да понесе този срам, който е дълбаел душата му като с длето. Театърът е в състояние да тласне хората до такива невероятни състояния, Ан.
— О, зная — каза тя многозначително.
— Беше просто смазан от това, че опитът му за самоубийство излезе несполучлив. Нямаше късмет с театъра, колкото пъти опита, все удари на камък.
— Горкото момче! Не му е било лесно.
— Да, така е. Ала поне за нас той разбули една тайна.
— Тайна?
— Онези афиши, за които Джордж разправяше…
— Късал ги е мастър Бартолъмю, така ли? — ококори се Ан.
— Отчаяните люде прибягват до отчаяни постъпки.
Ан изпъшка и отново взе вилицата си. Но като погледна кървавата превръзка на главата му, отново й се отяде.
— Как е раната, Ник?
— Главата ми си е все още на раменете — пошегува се той.
— Не помоли ли лекаря и тебе да прегледа?
— Не се тревожи за това, Ан. Нищо ми няма. — Той опипа превръзката. — Всъщност я държа още само за да ме глезиш.
— А онзи, Червенобрадия?
Той мигновено се стегна целия и стана сериозен.
— Сега имам много повече основания да намеря този злодей. — Никълъс стисна зъби. — Червенобрадия и неговият съучастник ще трябва да дадат отговор на много въпроси и аз съм твърдо решен да го получа!
— Но как? — запита тя. — В един град с повече от сто хиляди души двамина могат лесно да се скрият. Как смяташ да ги търсиш?
— Може би изобщо няма да се наложи.
— Не разбрах?
— Вместо да тичам да ги гоня, бих могъл просто да изчакам те да дойдат. Съвсем сигурно е, че те ще ударят отново.
— О, Ник! — изплака Ан уплашена.
— Не съм аз жертвата, която преследват — успокои я той. — Ако бях аз, щяха да ме убият миналата нощ. Но те не се възползваха от тази възможност. Не, Ан, тези хора имат някакъв сложен план.
— Пак не те разбирам.
— Всичко започна със смъртта на Уил Фаулър.
— Но нали беше нещастен случай? — възрази Ан. — Изпуснал нервите си и се замесил в онова сбиване… Нали е било съвсем случайно?
— И аз мислех така. Но междувременно започвам да се съмнявам. Сега вече смятам, че Уил е бил убит предумишлено и че всичко, което става оттогава насам, включително и кражбата на сценария, е взаимосвързано.
— Какви ги говориш, Ник!
— Истинската цел е трупата на лорд Уестфийлд — каза той убедено. — Някой се опитва да съсипе цялата трупа.
11
След като реши, че е намерил най-сетне напъпила роза, Едмънд Худ загуби напълно ума си по нея. Знаеше, че я обича пламенно и безумно, въпреки всичко! Въпреки и независимо от факта, че тя надали бе най-достойната за такава чест. За него Роуз Маруд бе истинска богиня, нищо че ходеше с престилка, нейното жизнерадостно присъствие изпълни живота му с нови надежди, даде му нов смисъл. Мъчнотиите около поставянето на пиесата му бяха доказали колко голяма нужда има от замайващата утеха на една любов. Единственото му желание сега бе Роуз да бъде негова.
Александър Маруд бе сериозно препятствие за осъществяването на неговите желания. Вечните му тревоги и песимизмът му сега черпеха още по-мрачни сили от паническия страх за собствената му дъщеря. Беше обладан от мисълта, че някой може да я прелъсти. Всеки момент! Не я изпускаше от очи. Ето ти беда, когато даваш подслон на тия нехранимайковци от театъра — никоя жена в къщата ти не е в безопасност. Според разтревожения като квачка стопанин, нямаше актьор, който да не е безпътен развратник, тия хора нямаха никакви морални скрупули, фактът, че две от слугините му бяха бременни, напълно потвърждаваше мнението му.
Едмънд Худ бе следен на всяка крачка. Щом се доближеше до момичето, тутакси изникваше бащата и й намираше някъде работа. А единствения път, когато Маруд не успя да предотврати срещата между влюбения и неговата изгора, довтаса майка й. Беше едра и яка жена, твърде напориста. Острите й бдителни очи моментално обърнаха Худ в бягство.
Но все пак неговият звезден час дойде и той не го изпусна. От прозореца на залата за репетиции той видя своето божество да минава през двора с брат си. Худ вече бе платил на един от сценичните работници да му помогне при нужда и сега му даде знак. Джордж Дарт — най-невзрачният член на трупата — бе избранникът, който трябваше да отнесе стрелата на Амур.
— Да, мастър?
— Тръгвай с мене!
— Къде отиваме, сър? — попита момчето, подтичвайки след Худ надолу по стъпалата. — Сега ли трябва да свърша онова, което искахте?
— Ако е рекъл бог.
Излязоха на двора. Худ хвърли поглед през отворената врата на кръчмата и се зарадва, като видя старите Маруд заети там. Веднага зашепна на Дарт:
— Ето я, говори с брат си отсреща… — Той подаде на Дарт лист хартия, завит на малко руло. — Дайте й това незабелязано!
— Ала как, сър! Нали момчето ще ме види?
— Отклонете някак вниманието му!
— Как става тая работа?!
— Правете каквото ви казвам, и бързо!
— Ще се опитам, сър.
