— Хю?
— Тук! — обади се главният моделиер, който разбухваше фустите на Джон Талис.
— Смяната на костюмите трябва да стане много бързо.
— Ще се справим.
— Особено при Глориана в последното действие, нали знаете?
— Ще предвидя двама души само за това.
— Джордж…
— Тук, мастър! — изпъна вратле Дарт, прозявайки се.
— Бяхте невероятен тази нощ.
— Сър… Вярно ли е, че на древните троянци са им се изтърквали стъпалата от тичане?
— Не вярвам. Но ти гледай да не заспиш прав.
— Не зная какво да правя, мастър Брейсуел. Все заспивам…
— Грегъри!
— Не е тук.
— Къде е пак?
— Ами къде, знае се къде.
— Отново?
Всеобщият смях разведри напрежението. Всички добре знаеха къде е горкият Грегъри, за четвърти път вече бе там. И тоалетните, както всички останали кътчета на театъра, имаха важна роля във всеобщата суматоха.
Никълъс потисна умората си и огледа хората около себе си. Изопнати нерви, пресъхнали гърла, затворени лица… Ала той знаеше, че най-лошото е вече преодоляно. Това бяха хора професионалисти. Мъчителното очакване постепенно прерастваше в трескава възбуда преди началото на спектакъла и тази възбуда щеше да ги поддържа до самия му край. Актьорите на лорд Уестфийлд щяха да се справят. Самият той сега изведнъж започна да се радва на представлението.
Наконтен разкошно в копринен италиански жакет и испанска наметка, до него застана Лорънс Файърторн и прошепна в ухото му:
— Дали не трябва да го направя пак, Никълъс?
— Кое?
— До поговоря отново на хората?
— О, не!
— Направих ли достатъчно, за да укрепя бойния им дух?
— Повече от достатъчно — каза Никълъс тактично.
— Добре, добре…
Както винаги, това бе едно разумно предложение и Файърторн веднага го възприе. Той се отдалечи, като повтаряше първия си монолог със съскащ шепот. Неговият импресарио го бе възпрял да не предизвика поредната бъркотия. Крехкото спокойствие, обхванало хората в гардеробиерната, бе съхранено.
Слънцето позлатяваше високия цилиндър на театъра и хвърляше по арената плетеница от светлини и сенки. Палещите слънчеви лъчи караха правостоящите да се потят, притиснати един до друг. И колкото по- силна ставаше вонята на немитите тела, толкова повече се увеличаваше продажбата на вино, бира и вода. Слънцето предизвикваше известни терзания и в галериите, сред насядалите там натруфени господа и жестоко пристегнатите в своите модни корсети дами. До тях не достигаше никакъв полъх на вятъра, та да ги разхлади поне мъничко. Ясно бе, че нямаше да се мине без Джордж Дарт в ролята на западния вятър…
Зрелището си го биваше! Ако се съдеше по шума, бъркотията, смеховете, шаренията, елегантните пищни облекла и нетърпението, това представление сигурно щеше да надмине всички досегашни.
В този лъчезарен следобед от английското лято „Завесата“ представляваше истински микрокосмос — миниатюрно копие на столичния град. Бяха представени всички обществени слоеве. Докато горе се перчеха царедворци и благородници, долу сред тълпата гъмжеше от крадци и дребни престъпници. Но преобладаваше все пак средното съсловие. Звучеше разнолика реч, всякакви наречия и диалекти. Шеги, задявки, остроумия, дори кавги — тук деляха мегдан най-висшата интелигентност и най-безпросветната тъпота. В рамките на дървената ограда се намираше всъщност цял един град.
Лорд Уестфийлд присъстваше лично, за да попие блясъка на своята трупа. Той сипеше към актьорите дъжд от бащински усмивки и помахвания с ръка. Мургав, набит, среден на ръст, лордът бе облечен в жакет, който грозно очертаваше шкембенцето му, да не говорим за огромната му шапка, чиито пера не позволяваха на хората зад него да видят нещо от сцената. Лордът се обличаше със съзнателно търсена екстравагантност. Изглеждаше така, сякаш се е родил с чаша вино в ръка и усмивка на устните. Беше един чревоугодник и развратник на средна възраст, с всички полагащи се в такива случаи недостатъци, ала любовта му към театъра бе неподправена, а познанията му за работата в него — прецизни.
На по-горната галерия, точно по диагонал срещу него седеше лорд Банбари, който бе дошъл главно за да се цупи и критикува, а не да се забавлява. Той нервно подръпваше козята си брадичка и пускаше презрителни забележки по адрес на актьорите. В момента неговата трупа преживяваше един от лошите си периоди, така че имаше за какво да завижда.
Банбари видя своя съперник в другия край на залата, кимна кратко и поразмърда крайчеца на пръстите си, но бързо се извърна, та не успя да види многозначителната гримаса на лорд Уестфийлд.
Лейди Розамунд Варли осъществи така желаното бляскаво появяване. Тя се настани на мястото си и всички, като по команда, извиха към нея очи и вратове. Беше облечена цялата в пъстра комбинация от бяло, синьо и жълто — нямаше друг тоалет, който да се мери с нейния. Докато се къпеше в лъчите на това внимание, тя раздаваше щедри усмивки на всички страни.
Сред това истинско стълпотворение Роджър Бартолъмю единствен запазваше ледено спокойствие. Всичко, което виждаше само подлютяваше омразата му. Всичко, каквото чуваше, раздухваше огъня на презрението му. Вместо него да честват сега като автор, приемащ заслужените аплодисменти на публиката, негодниците го бяха превърнали в едно неизвестно нищожество, бяха му нанесли смъртоносна, незаслужена рана… В жилите му се вливаше отрова, по-черна от омразата и по-ужасна от жаждата за отмъщение. В главата му блъскаха чукове. О, те го бяха прогонили от жадуваната театрална сцена, ала той ще се погрижи да го забележат! Този път ще го видят всички, до последния зрител. Планът му носеше твърдата непоколебимост и яснотата на собственото му отчаяние. Да, това щеше да бъде пламенната драма, една неповторима трагедия!… Чуковете в слепоочията му заблъскаха още по-жестоко. Бартолъмю скоро щеше да се отърве от тях…
Появата на тромпетиста и вдигането на знамето бяха посрещнати с бурни овации. Това не беше обикновено представление… Защото се носеха всякакви слухове. Около тази пиеса ставали някакви страхотии… Това било пръст божи! Щяла да бъде унищожена цялата трупа на Уестфийлд, един бил вече убит, друг го размазало дърво, дори импресариото бил нападнат, откраднали му някакви много ценни работи… Във въздуха витаеше тайнствена опасност, предчувствие за нещо необикновено, което предстоеше да се случи.
Четецът на пролога разказа пиесата и „Глориана триумфант“ постепенно завладя своята публика, за да не я остави до края. Тайната на тази магия бе в темата — достоверна и преживяна. Нямаше зрител, който да не може да види себе си и своя живот в нея. Говореше се за някакво древно кралство Албион, но това бе точно копие на Англия, която познаваха!… Едмънд Худ бе успял да постигне нещо изключително рядко: неговото произведение съчетаваше възвишената героика с познатото ежедневие.
Никълъс Брейсуел беше неотразим, и то не само що се отнася до стриктното и плавно протичане на действието. Той бе участвал в създаването на драмата, като разказа на Худ безброй подробности за корабите, флотата, моряшкия език, флотските традиции. Никълъс се бе погрижил да вмъкнат няколко сцени с прости английски моряци, разказващи за живота им, за лишенията, които е трябвало да търпят. По този начин Худ бе внесъл известна комедийна нотка в пиесата си и с това само още по-ярко се открояваше светът на адмиралите и капитаните.
Защото един от превъзнасяните митове беше как в битката са изгубили живота си само стотина английски моряци. Това беше истина, но хората забравяха за тежките условия, например дима от битката! Болести, отравяния, изтощение, и въпреки всичко английските моряци се бяха сражавали храбро. Сега вече никой не говореше за това как бяха пили собствената си урина, когато водата се бе свършила, как ги
