отговорен за станалите напоследък кражби…
— Престанете с този Крийч! — сопна се Файърторн. — Дошъл съм, за да разговаряме за далеч по- съществени неща!…
Никълъс изведнъж разбра накъде бие.
— За лейди Розамунд Варли?
— Тя откликна на моето съкровено желание, Ник! — Той извади розата, която му бе хвърлила на сцената. — Ето нейния отговор.
— О!
Файърторн завря нос в цветето и вдъхна аромата му. Широката му усмивка направи лицето му да заприлича на срязан пъпеш. Той се плесна по бедрата в изблик на победно ликуване.
— Моя е! — провикна се той. — Настъпи денят на истината и аз имам план. Срещата е определена за днес. Имам нужда от вас, Ник!
— Какво се иска от мене? — попита импресариото след известно колебание.
— Да изравните трънливия път на любовта, приятелю!…
— Но как, мастър?
Файърторн се впусна да обяснява. Нека тръгне незабавно за Лъдгейт хил, да наеме в „Красивия дивак“ най-добрата стая за тази нощ… После подробни указания. Кога да бъде поднесена храната, какво точно да се приготви… А щом уреди всичките тези подробности, Никълъс трябваше моментално да се върне в „Главата на кралицата“ и да предаде съобщение на лейди Розамунд Варли, която е все още в частния апартамент с лорд Уестфийлд и неговата свита.
— Мога ли да попитам нещо?
— Питайте, питайте, драги!
— Защо избрахте „Красивия дивак“?
— Защото… — започна актьорът и се удари силно по гърдите, — защото това е мястото, където изиграх за първи път моя Хектор.
Той се поклони театрално пред някаква въображаема публика и напусна с размах стаята.
Никълъс се усмихна уморено. В момент, когато имаше да се вършат толкова по-важни неща, отново щяха да го използват като помощник в прелюбодеянията на Лорънс Файърторн. Той си спомни за връзката, която е имала лейди Варли с лорд Банбари, спомни си и за решението, което бе взел неотдавна. Не би ли могъл да използва фабулата на днешната пиеса?! Нали и в живота всичко може да се случи точно така?…
Господи, каква ирония на съдбата! Едмънд Худ не можеше да си намери място. Сонетът, който бе проправил пътя на едного, се бе превърнал във фиаско за собствения си автор! Каква несправедливост! Елегантните стихове, запленили лейди Розамунд Варли, не говореха нищо на Роуз Маруд. Щерката на ханджията беше далеч от въздействието на всякаква поезия.
Поетът бе сломен. Ала го чакаше и по-лошо. Когато след представлението свали театралния си костюм и влезе в кръчмата да се подкрепи, Александър Маруд налетя гневно върху му. Нервният му тик личеше отдалеч.
— Един момент, мастър Худ!
— Какво има, сър?
— Един много сериозен въпрос. Порок и разврат, сър!
— Така ли?
— Ами ето, сам прочетете!
Ханджията пъхна в ръцете на актьора някакъв лист и Худ изведнъж установи, че се е вторачил в собствения си сонет.
Беше доста опърпан, горкият. По хартията имаше следи от мазни пръсти. Колко символично!…
— Е, сър? — вдигна вежди Маруд.
— Сравнително… добре е написано — измънка Худ, като се престори, че чете стиховете за първи път. — Откъде имате тази поезия, сър?
— Някакъв мръсник я дал на дъщеря ми.
— Но кой?
— Роуз не може да каже. Станало много набързо.
— И с какво бих могъл да бъда полезен?
— Да ми намерите автора на тази гадост! — отсече кръчмарят. — Опитах се аз да поговоря с мастър Файърторн, ама той само ме отмести от пътя си. И ето сега се обръщам към вас. Злото трябва да се сече от корен!
— Но защо, сър?
— И питате защо! Защото невинността на дъщеря ми ще е в опасност, докато този порочен тип е в трупата ви. Затова! Жена ми е твърдо решила, мастър Худ! Този човек трябва да се махне оттук!
— Да се махне?
— Няма да си лежим кротко в леглата и да чакаме да го намерите. Този подлец ще омаскари дъщеря ни.
— Но аз не прочетох нищо такова в този сонет?
— Има го, има го между редовете! — изсумтя Маруд. Той успя да овладее за малко нервния си тик, колкото да изрече своя ултиматум: — Моята жена и аз сме единодушни. Ако той не бъде изхвърлен, ще сме принудени да затворим вратите си за цялата трупа на лорда!
— Но откъде сте сигурни, че е човек от нашата трупа?
— Сигурни сме — каза другият мрачно.
Едмънд Худ усети, че сърцето му се свива. Вместо да му осигури благоволението на Роуз Маруд, сонетът само бе насъскал родителите й срещу него. Отношенията между стопанина и трупата и без това бяха обтегнати, а сега собствената му поезия ги бе изострила до крайна степен.
— Роуз ни го даде това нещо — продължи Маруд. — Тя не може да чете. То и аз не мога много, ама жена ми е образована. Тя веднага разбра какви зли помисли крие. О, тя е страшна в акъла, сър. Сигурно сте го забелязали.
— Да, разбира се.
— Ама според мене в това писание има един знак.
— Знак?
— Да, на края. — Маруд показа мястото с костеливия си пръст. — Две букви, ама силно удебелени, сър. Едно Е и едно Х. Дали не са неговите инициали?
— О, не ми се вярва — каза поетът, отпитвайки се да го отклони от вярната следа. — Това би било твърде прозрачно от негова страна. Той сигурно е много по-хитър. — Едмънд Худ се взираше в сонета, търсейки трескаво някакво обяснение. Идеята изведнъж го осени. — Мисля, че се сещам, мастър Маруд.
— Да не би да познахте почерка му?
— Не, обаче започвам да се досещам за името му. Той го е посочил, ние трябва да се сетим само как да го дешифрираме… Ето, вижте първия ред!
— Поквара и развала, нали ви казах! Грехопадение! — проплака кръчмарят.
— Гледайте сега, първата буква е изписана по-голяма. Виждате ли? — пита Худ и пъхна листа под носа му. — Според мене това означава Бен.
— Бен чий?
