— А сега вижте това „Кара“. Ето го. Това „К“ скрива истинското име „Крийч“!
— Бенджамин Крийч?!
— Да, и е член на трупата.
— Зная го! Един пропаднал тип, дето и бира не може да носи.
— Това ще е нашият човек, сър.
— Ама може ли такъв човек да напише цяло стихотворение?
— Платил е на някой писар — обясни Худ. — Крийч е хвърлил око на дъщеря ви. Това не ме изненадва. Ние си имахме вече доста проблеми с него, когато играехме в „Главата на сарацина“ в Айслингтън. Тогава имаше история с някаква слугиня. Крийч е много непочтен.
— Е, това е! Значи той трябва да бъде изхвърлен. Щото жена ми каза… — Маруд се задави от желание за мъст.
— Той вече е изхвърлен. Бен Крийч вече не е в нашата трупа.
— Истина ли говорите?
— Да, сякаш самото небе се е намесило — каза Худ. — Опасността е премахната и вашата дъщеря е в безопасност.
— Не знаете какво облекчение е за мене тази новина, сър.
— За мене също — промълви Худ. — Кажете, мастър Маруд, прочете ли някой сонета на дъщеря ви?
— Жена ми, тя й го чете — каза Маруд и се впусна в обяснения: — Та точно това е причината за нашата тревога, сър! Роуз взе, че го хареса! Момичето ни е пълно с разни фантазии и всеки може да го подведе. Да хареса това дяволско писание!
Маруд се прибра в кръчмата, а Едмънд Худ избърса потта от челото си. Присъствието на духа, което прояви, спаси и него, и трупата. Бен Крийч бе разобличен като опасен прелъстител. Всички надежди на Худ бяха попарени, но му оставаше една, макар и слаба, утеха: Роуз Маруд бе реагирала поне на възвишения зов на поезията. Сега тя сигурно щеше да мисли с копнеж за своя неизвестен обожател.
След мъчителния разговор със собственика на странноприемницата Едмънд Худ имаше нужда за подпиша малко чист въздух. Излезе на двора, където точно демонтираха сцената. Цялата тази олелия му беше позната. Беше я наблюдавал много пъти. Ала сега към това се прибави и една жестока пантомима. Джордж Дарт търчеше нагоре-надолу както винаги и мъкнеше подпори и дъски. Дребничкият младеж се поспря да си поеме дъх, но получи много повече — иззад сандъците изскочи Роуз Маруд, целуна го по бузата и побягна. Нали той й бе дал стихотворението, значи той го беше написал.
Покрусеният Едмънд Худ си тръгна за къщи.
В „Красивия дивак“ всичко беше според желанията му. Приготвили му бяха голям, разкошно мебелиран салон с кокетна спалня към него, в която имаше огромно легло с балдахин. Както винаги Никълъс Брейсуел се беше справил добре. Лорънс мислено поблагодари на своя импресарио. Всичко бе така, както бе пожелал, дори и броят на свещниците и тяхното разположение. Когато навън се стъмни, стаята потъна в мека, приглушена светлина.
Най-сетне търпението му щеше да бъде възнаградено. Щом лейди Розамунд пристигне, ще вечерят най-изискано — бе поръчал вино от островите и най-отбрани ястия. Осигурил бе и музиканти, които да свирят само за тях двамата. Ще я поухажва както му е редът и ще се оттеглят в спалнята, за да превърнат голямото легло в олтар на своята любов… Какво по-красиво би могъл да очаква от живота?
Шумът от стъпки по стълбището го откъсна от мечтите му. Чу се почукване. Файърторн се покашля.
— Влезте!
Вратата се отвори и в стаята влезе Никълъс Брейсуел.
— Дамата е долу, мастър.
— Поканете я тук, сър.
— Веднага ще я доведа.
Никълъс затвори вратата след себе си. Файърторн се втурна към огледалото, за да се погледне за последен път. Тъй като лейди Розамунд бе изразила желание да го види като Хектор, той дълго се колеба дали да не облече костюма за ролята, който бе носил на първото представление. Но реши все пак, че не бива да се престарава. Видя в огледалото, че жакетът и новият панталон му стоят безупречно, затова се задоволи само да пооправи шапката си. Одобри вида си и подари доволна усмивка на отражението си в огледалото.
Навън се разнесоха леки стъпки. Лорънс зае заучената поза и се окашля отново. Вратата се отвори и най-сетне тя пристъпи прага. Присъствието й изпълни цялата стая, той усети как главата му се замайва от чувствения парфюм. Никълъс побърза да се оттегли, затвори внимателно вратата и остави двамата влюбени за първи път насаме.
Лейди Розамунд стоеше в сянката и се усмихваше нежно. Дългата наметка скриваше роклята й, качулката падаше ниско над лицето. Идваше на тази среща не по-малко развълнувана от него. Файърторн усети, че просто се задъхва от напрежение.
О, той знаеше с какви думи да я срещне!
Файърторн свали шапка, за да стори своя добре отработен поклон. Облечените й в ръкавици ръце запляскаха леко, сякаш криле на пеперуда, и тя пристъпи към светлината…
Да, всичко бе точно така, както си беше мечтал…
— Толкова дълго очаквах този момент — каза той и с галантна дръзновеност се приближи към нея. Отметна нежно качулката, за да вкуси меда на устните й. Целувката бе кратка и лека, и му се стори някак странно позната.
Файърторн отстъпи крачка назад и се взря в лицето й. Любовният му трепет изведнъж се пресече. Това не бе лейди Розамунд Варли. Беше собствената му съпруга.
— И си приготвил всичко това за мене, Лорънс?
— Та за кого другиго, гълъб мой!
Актьорската му дарба отново му идваше на помощ.
Отдавна минаваше среднощ. От облачното небе над Лондон внезапно се изля пороен дъжд, който понесе весело боклуците от мръсните улички. Бенджамин Крийч се прибираше от кръчмата, клатушкайки се неуверено пред локвите и проклинайки дъжда. Денят се случи лош за него. Гневът му го подведе да напусне трупата — голяма грешка. Изведнъж се оказа никому ненужен. Джайлс Рандолф очакваше от него да стои там, където би могъл с нещо да навреди…
Стигна до дома си измокрен до кости. Влезе в къщата и се запрепъва нагоре по стълбището. Уригвайки се шумно, той залитна в невзрачното си стайче и тръгна направо към леглото — като дремне, ще изтрезнее… Наведе се и в този миг някой го хвана здраво за раменете и го бутна към близкия стол.
— Седнете, сър!
— Кой сте вие? — хлъцна стреснат Крийч.
— Един стар приятел е дошъл да ви посети. Твърде пиян, за да може да се изправи на крака, и твърде замаян, за да протестира, Крийч се видя принуден да си остане седнал, докато непознатият запали свещта. В жълтеникавата светлина той позна госта си.
— Мастър Брейсуел?!
— Тръгнахте си, преди да сме свършили, Бен.
— Нямам работа с вас, сър.
— С мене не — отвърна Никълъс, — но имате работа с трупата на Банбари. — Той вдигна чифт
