Пиесата се играеше в голямата зала, дълга някъде към сто стъпки и широка най-малко четиридесет. От красивия таван, целия в дърворезба, се спускаха канделабри. На тавана имаше отвор към покрива с навес над него. Между високите прозорци бяха окачени портрети на английските крале, завоювали чест и слава по бойните полета. Актьорите обаче не можеха да знаят, че тази зала е истинско чудо на архитектурата.
Ала и без да разбират това, те бяха толкова погълнати от репетицията, че им оставаше твърде малко време да гледат разкошната обстановка. Репетираха върху платформа, издигната в единия край на залата. Около тази сцена бяха наредени три реда кресла — като галерии, а кралският трон се намираше на малък подиум точно пред сцената.
Репетицията бе някаква смесица от професионално спокойствие и трескава импровизация. Бързо отстраняваха всички възможни слабости. Мартин Йоу не беше толкова красива дукеса както Ричард Хънидю, обаче се оказа извънредно приспособим. Останалите актьори бързаха да нагодят репликите си с него. Духът на актьорите се възвръщаше бавно, но сигурно. Пиесата следваше своята вътрешна динамика и ги увличаше със себе си.
След репетицията отидоха да отдъхнат в едно съседно помещение, което използваха като гардеробиерна. Напрежението от последните двадесет и четири часа ги бе изтощило нервно и физически, ала се виждаше, че всички въздъхнаха с облекчение. С Файърторн на руля те бяха убедени в успеха на „Предания поданик“… Оптимизмът ги вдигна на крилете си.
Само Джон Талис не можеше да се успокои. Нямаше лек за неговите тревоги. Сцената с екзекуцията го притесняваше до смърт… Наистина до смърт! Въпреки че всичко бе точно премислено, изпитваше ужас от тази зловеща брадва, която трябваше да се забие само на няколко сантиметра от главата му. Ами ако ръката на Семюъл Ръф трепнеше? Как може да се разчита само на неговата точност?!
Едно отсичане на главата не винаги става изведнъж. На времето си Бул, главният палач, е бил известен със сигурната си ръка… Но когато е трябвало да изиграе своята пъклена роля в мрачната трагедия, разиграла се в замъка Фортрингей, разправят, че се е наложило да замахне три пъти с брадвата, за да обезглави кралицата на Шотландия!… А са смятали този Бул за голям майстор в професията. Ще може ли Семюъл Ръф да бъде по-добър? Един необучен актьор, със смъртоносна брадва в ръцете…
Талис отново отиде да се жалва на Файърторн. — Намерете друг някой да дублира Лоренцо, сър! — примоли се жаловито той.
— Нямаме друг — отвърна актьорът.
— Ами Джон Дарт! Той е достатъчно дребен.
— Достатъчно дребен, да! — съгласи се Файърторн. — Но дали е достатъчно смел? Достатъчно интелигентен? Дали той е достатъчно добър, с една дума? — позата на Файърторн бе неповторима. — О, не сър! И дума не може да става. Дарт не е актьор. Той е един добродушен глупак. Глупак, който върши прости неща по прост начин. А Лоренцо е фигура величава, един легендарен герой!… Не ще позволя да ме дублира някакъв си загубеняк.
— Спестете ми това изпитание! — проплака Талис.
— Именно това изпитание ще допринесе за изграждането на характера ти.
— Чисто и просто ме е страх, мастър.
— Ами овладей страха си, както правят всички!
— Моля ви!
— Ще изпълните възложената задача.
— Толкова се тревожа, сър.
— Стига! Престани с това хленчене.
— Но защо точно аз!?
Лорънс Файърторн пусна в ход своята обезоръжаваща усмивка.
— Защото ти можеш да го направиш най-добре, Джон.
Той изчезна нанякъде, преди момчето да може да възрази. Талис бе облечен в същия костюм като Файърторн. Той погледна към палача. Семюъл Ръф беше спокоен както винаги, ала опасенията на момчето си останаха. Само да трепне ръката на Ръф и цялата кариера на Джон Талис щеше да бъде разсечена на две. Непоносима мисъл!…
В залата трептеше скрито напрежение. Всички бяха превъзбудени от шанса да играят пред двора. Това представление им откриваше възможността да се издигнат в един-единствен миг на върха на актьорската кариера. В „Предания поданик“ се говореше за вярност, дълг, патриотизъм и любов. Какъв по-чудесен коледен дар за тяхната кралица?!
Джон Талис виждаше всичко с други очи. За него съществуваше само сцената с обезглавяването. Не го интересуваше нито тематика, нито морални стойности на пиесата! За него бе важно само едно: къде ще удари брадвата.
Съвършено логичен въпрос, впрочем.
Тази вечер кралица Елизабет и нейните придворни имаха галавечеря. Развеселени и замаяни от виното, лордовете и дамите започнаха да заемат определените им места в голямата зала на Ричмънд. В трепкащата светлина на хилядите свещи те представляваха една весела, преливаща от багри група. Настроението бе леко приповдигнато. Зад всичките тези заучени пози и изкуствени жестове, зад галантните остроумия, които се разменяха, този път имаше много топлота и сърдечност. Една възприемчива и благодарна публика!
Постепенно всички места по редовете бяха заети, оставаше празен само тронът. Цялата зала очакваше с нетърпение спектакъла, но кралицата явно бе решила да ги накара да почакат, както подобаваше в случая. Какво може да означава това?… Колкото повече се бавеше Нейно величество, толкова по-оживени ставаха предположенията. Скоро цялата зала жужеше от напрежение.
Зад кулисите това закъснение предизвика отчаяно безпокойство. В и без това нажежената атмосфера преди спектакъла закъснението на кралицата накара актьорите да изпаднат направо в паника. Всички нервничеха. Лорънс Файърторн крачеше неудържимо напред-назад. Едмънд Худ пресипна, а Барнаби Гил току оправяше ненужно костюма си. Мехурът на Мартин Йоу заплашваше да се пукне, а Джон Талис усещаше някакво странно изтръпване на тила си. Джордж Дарт, който стоеше в пълна готовност, за да нареди мебелите за първата сцена, се тресеше като трепетлика.
Дори Семюъл Ръф бе неспокоен. Напрежението му растеше. Изпоти се — челото му, голите му ръце и рамене лъснаха. Той току попипваше с влажни длани дръжката на брадвата си.
— Къде се задържа Нейно величество? — попита Гил.
— Ползва се от своето кралско право — отвърна Файърторн.
— Като изтезава своите актьори?
— Не, просто като не бърза, Барнаби.
Най-сетне тръбене на фанфари оповести пристигането на кралицата. Оживената глъчка в залата се превърна в тих шепот. Напрежението на актьорите достигна връхната си точка. Техният час бе ударил.
Заобиколена от телохранителите си, кралица Елизабет заплува бавно през залата и стъпи на подиума, за да се настани на своя трон. Облечена разкошно, в полюляваща се рокля от червено кадифе, тя даряваше околните с милостиво кимване. В косите й бяха заплетени перли, главата й бе увенчана с малка златна корона, обсипана с диаманти. Блясъкът на нейните скъпоценности огря сякаш цялата зала. Времето се бе показало милостиво към хубавото й лице, никаква сянка не помрачаваше царственото й излъчване. Меката светлина на свещите и на пламъците в камината правеше красотата й още по-неземна, неподвластна на времето.
Кой знае защо, Файърторн премина в развълнуван шепот:
— Господа, намираме се в присъствието на една кралица!
Никълъс Брейсуел бе целият внимание. След като кралицата се настани, тя махна с ръка на сър Едмънд Тилни, началника на цензурата, който пък подаде сигнал на импресариото. Представлението можеше да започне.
От галерията прозвуча музика — там се бяха настанили Питър Дигби и неговите музиканти. След пролога започна сцената в съда. Още с първите думи Файърторн завладя публиката с магията на словото си — всички бяха очаровани от гласа му, тръпнещи от възторг заради безстрашната преданост на Лоренцо, трогнати от безкрайната му болка. В края на своя монолог той вече бе спечелил сърцата на зрителите и първите сълзи бяха проронени.
