Главата на кралицата

Произнесоха смъртната присъда. Съдията се оттегли, двама тъмничари отведоха Лоренцо. Музиката пак засвири, докато останалите артисти напуснаха сцената. Появи се Джордж Дарт, сложи на сцената трикрако столче и изнесе скамейката на подсъдимия. Постара се да изчезне бързо, като сянка.

С изражение на трагична предопределеност тъмничарите изведоха отново Файърторн на сцената. Той седна на столчето в своята килия, двамата пазачи го оставиха сам. Лоренцо се взираше в окованите си китки, а после вдигна тъжен взор към небето:

О, честност, твойто име е Лоренцо!
Години двадесет почитам своята дукеса —
божествен ангел, слязъл от небето
света да завладее и Милано да превърне в рай.
Предал ли бих таз хубост царствена?
Да я продам за мръсните пари
на най-коварен заговориш?…
Готов съм да живея вечно във прокуда черна!
Готов съм да забия аз кинжал
във своето измъчено сърце!
О, вярност! Ти цел единствена оставаш
в живота ми страдален. До последен дъх
със мене ти бъди и сили дай ми!

Докато Файърторн редеше думите на своя монолог, хората от гардеробиерната се стягаха за следващото явление. Никълъс разпределяше излизането им, без да откъсва зорки очи от Ръф. Палачът бе станал още по-нервен. Странно, един от най-опитните актьори в трупата като че ли губеше самообладание, не можеше да се владее, пот се лееше от тялото му, той нервно потропваше с крака.

— Моля ви, бъдеще особено внимателни, мастър Ръф!

— Какво? — сепна се Семюъл изплашен.

— Животът ми, сър. Животът ми е във вашите ръце.

Гласът долиташе изпод костюма на фигурата, застанала до него. Под изкуствената глава Джон Талис очакваше да го обезглавят.

— Много внимавайте! — проплака тъжният гласец.

— Ще внимавам — обеща актьорът.

— Само гледайте да ударите където трябва с брадвата.

— О, точно това ще направя — каза Ръф мрачно. — Брадвата си знае работата.

Лоренцо свърши своя монолог, появиха се тъмничарите, за да го отведат. Разтрепераният Джордж Дарт смени столчето с дръвник. Забиха барабани, процесията бавно се изкачи на сцената.

В ролята на съдията Едмънд Худ вървеше начело, после идваха царедворците, стражата. След тях вървеше свещеникът, стиснал молитвеник в ръка. Лоренцо бе изблъскан от тъмничарите в средата на сцената. Ръф, палачът, вървеше последен.

След като всички заеха местата си, свещеникът се обърна към затворника и призова:

— „Отворете в сърцето си място за Христа и се покайте!“

Лоренцо мълчеше. Но се чуваше как Джон Талис трака със зъби.

— „Да се помолим заедно за вашата душа!“ — подкани свещеникът. — „Пристъпете със смирено сърце пред нашия създател!“

След това той изчете молитва за нещастния Лоренцо.

Семюъл Ръф слушаше думите с половин ухо. Облечен в обичайната черна дреха на палач, той стоеше до ешафода, поставил брадвата между нозете си. През тесните процепи на маската хвърляше скришом погледи към кралицата на Англия. Нейната недосегаема, царствена фигура беше на по-малко от десетина метра от него. Телохранителите й следяха пиесата зяпнали.

Ръф затвори за миг очи и изрече бързо своята безмълвна молитва. Самото небе му изпращаше този шанс! Нямаше търпение да се възползва от него. Изведнъж прозря дълбокия смисъл на всичките тези поличби… Ръцете му бяха влажни от пот. Наложи си да изчака още малко. За да укрепи решимостта си, той си припомни за толкова много други екзекуции, по заповед на кралица Елизабет!… Кръвта блъскаше в слепоочията му.

Никълъс Брейсуел трепереше. От своето място в дъното на сцената той наблюдаваше развоя на събитията с нарастваща тревога. Повече от когото и да е друг в залата той съзнаваше приближаващата се опасност. Докато развръзката назряваше, той започна да се пита дали е взел най-правилното решение, като излага на смъртна опасност един млад живот. Изпитваше желание да се втурне на сцената и да се хвърли между тях, но се въздържа. Опасността го гледаше с грозни очи.

Свещеникът издигна глас в последните слова на молитвата:

— „И нека бог се смили над душата ви. Амин!“

След като бе изпълнил пастирският си дълг, свещеникът отстъпи, за да даде път на закона с цялата му строгост. Заради своята беззаветна преданост Лоренцо щеше да бъде обезглавен. По знак от съдията тъмнича-рите го доведоха до дръвника, накараха го да коленичи и внимателно нагласиха изкуствената глава върху дървото.

Барабаните забиха още по-гръмко. Никълъс стоеше като на жарава.

Сега настъпи часът на Семюъл Ръф. Но това вече не бе костюмираният палач от пиесата. Това бе самото превъплъщение на отмъстителя, скрил в сърцето си жаждата да убива. Един последен бърз поглед към кралицата му показа, че Нейно величество е изцяло пленена от действието. Всички бяха в този плен на драмата. Ръф преглътна шумно, стисна зъби и избърса запотените си длани в панталона си. Сега или никога!

Той стисна здраво лъскавата брадва.

И отново Никълъс овладя неудържимото си желание да сложи край на това мъчително чакане. Стиснал зъби и ръце в юмруци, той бе осъден да стои в мъчителна безпомощност. Каквото и да му струваше това, не биваше да мръдне от мястото си.

Барабаните гръмнаха, съдията кимна тържествено, палачът вдигна брадвата над главата си. Острието зловещо блесна на светлината на свещите… Ала не се стовари върху Джон Талис. Друга бе жертвата, избрана за тази екзекуция! Ръф скочи от сцената и се впусна с див рев върху престола.

— Смърт на тираните!

Замахна към главата на кралицата.

Сякаш подготвена за този удар, тя умело се изви настрани. Телохранителите, готови за този момент, се хвърлиха върху Ръф. Вместо да улучи врата на кралицата, брадвата се заби със страхотна сила в дървената облегалка на трона и почти я разцепи на две.

— Хванете престъпника!

— Дръжте го!

Залата се изпълни с викове и писъци. Тронът остана да стърчи самотен — изплашените благородници хукнаха да бягат. Целият двор бе ужасен, смаян, невярващ на очите си! Само за миг кралицата се бе разминала на косъм с една ужасна смърт!…

Стражниците сломиха бързо съпротивата на Ръф и го оковаха във вериги. Палещата омраза в очите му, които не можеха да се откъснат все още от Елизабет, изведнъж застина в безкрайно изумление. Кралицата бавно свали короната, перуката и перлите си, втренчила в Ръф очите на човек, жестоко измамен от своя приятел.

Не беше Елизабет, кралицата на Англия. Беше Ричард Хънидю.

В залата се разнесоха възклицания на изненада. Сър Едмънд Тилни, една натруфена фигура в ярки одежди, се изкачи на сцената и вдигна властно ръка, за да въдвори тишина:

— Не ще ви лишим от вашето удоволствие — обяви той. — След малко при нас ще дойде Нейно величество. Пиесата ще продължи. Но онова, което се разигра пред смаяните ви очи, изисква известно