немския генерал… казаците и мусковците ден подир ден кръстосват наоколо и малкото, което ни е останало все още от имуществото, и него довършват, вече отдавна сме сложили кръст на тазгодишните си приходи…“ Това писмо сякаш бе писано от „новия земевладелец“56; само този Антал беше дал на унгарската освободителна борба тримата си синове и цялото свое имущество.
Около 1800 година тези лабанци вече водели кореспонденцията помежду си на унгарски или на латински; никога на немски. През 1807-ма Габор пише от Пеща на своя по-голям брат Янош в Сигет: „Що се отнася до обстановката в Диетата57, за нея, както и за кончината на кралицата, сполетяла я във Виена на 13-ти този месец в шест часа сутринта, ще Ти пише старецът. Луксът тук е невъобразим, цветовете на одеждите на магнатските хусари даже не личат под златото и среброто, най-накичен е свещеническият орден.“ През 1834-та, тоест десетилетие преди освободителната борба, когато фамилията не ще да е имала „интерес“ членовете й да кореспондират помежду си на унгарски, Шандор от Обуда пише на майка си, Борбала Орсаг: „… на 26 май потеглих от Варад и на 28-ми вечерта пристигнах в Обуда, тъкмо него ден се провеждаше заседанието на унгарската камара, и тъй бях принуден да изчакам бъдещия консилиум, който се проведе на днешния ден, и днес сутринта положих клетва, почти 20 сребърни форинта ми струваха дискрециите58. Купих и кола, при това доста хубава, но на цена солена, защото ми костваше близо 1060 форинта, поръчах си и най-различни дрехи, самият път също ми излиза твърде много, но нищо, аз нали съм вече инспектор…“ Тези инспектори, съветници, префекти, директори на именията и рудниците на хазната в началото на миналия век вече водели кореспонденцията на унгарски — докато унгарските господарски фамилии, особено магнатите, все още с предпочитание пишели на немски или на латински! — „преселническият“ род говорел и чувствал на унгарски; това е още по-чудно, като се знае, че фамилията дължала всички свои привилегии и постове на „императора“ и дошла от Саксония само преди сто години! „Бачка“, „областният обществено-политически бюлетин“, помества следната жалейка за „лабанца“ Габор: „Спомина се нашият бележит… роден през 1813 -та в Сигет, завършва юридическото си образование в Пеща и през 1837-ма вече заема длъжността на общински помощник-наместник на област Бач… през 40-те години е комитатски съдия, през 1848/49-та действа като областен войскови пълномощник на лагера във Вербас, от 1850 до 54-та пребивава в чужбина, от 1855 до 60-та е съдия в трибунала, през 1861-ва става секретар на главното ишпанско59 наместничество, от 1862 до 68-ма е заседател в областния трибунал, от 1869 до 71 -ва става данъчен помощник-ишпан на област Бач… Прави отделни опити в художествената литература, но литературните му статии имат преобладаваща научна насоченост. Първото му съчинение излиза под заглавие «Луи XIV и Ларошфуко», то е последвано от една негова немскоезична творба «Osterreich Ungarn und die Vojvodina», която поради политическото си съдържание предизвиква интерес у широки кръгове. По- новите му произведения касаят предимно местната история, така например «Демографска история на Унгария», «Последният барон Краи и сърбите» и «От Мохач до Мартинович».“ — Това е една типична кариера. Житейската история на мнозина от фамилията е подобна. Особени сили са оказвали влияние върху стария унгарски свят, където членът на една „заселническа“ фамилия се озовава от Сигет в Бачка и склопява очи като унгарски данъчен помощник-ишпан… Тези чиновници-предци по бащина линия са изпитвали силна привързаност към маджарската земя, Хабсбургите очевидно не са импортирали в Унгария лош човешки материал, когато са ги поканили по времето на Мария Терезия да стопанисват унгарските им имоти.
Фамилията била свенливо, благоговейно сплотена. Неосъзнатото усещане за опасност, историческата предпазливост поддържали единството в старите саксонски фамилии. Навън се показвали внушително, у дома преживявали безкрайно скромно. Прадядо ми обитавал единствената тогава в Обуда двуетажна къща с балкон на Главния площад — къщата стои и до днес –, всяка сутрин изпращал синовете си в пещенския университет с карета, теглена от два коня; така подобавало на един „консилиарий60“… Но от кореспонденцията, водена със синовете му, е видно как са броели крайцерите у дома, обсъждали обстойно дори покупката на нова риза за някое от момчетата, а при поръчване на нов набор дрехи заседавал семейният съвет. Тези стари, преселили се от чужбина буржоазни семейства живеели с някаква подплашена, благоговейна скромност в парвенюшкия унгарски свят. Чужд разум дори не би могъл да проумее този тъй притегателен по външните си форми и мило безгрижие, прекаляващ в господарската си суета, мъчително и бавно обуржоазяващ се унгарски свят, където адвокатът живеел като едър земевладелец, фелдшерът пътувал с каляска и вечер инженерът-землемер лекомислено залагал хилядарки на комар у стопанина, на чиито имот работел на заплата… „Държавата“ била все още по-скоро идея, отколкото патрон и дойна крава. Половин столетие по-късно унгарската средна класа вече се бе вкопчила с милиони ръце в тялото на държавата, която я хранеше и поеше, приспиваше я с пенсии; но до Компромиса61 службата била за унгареца „nobile officium“62, за която той похарчвал част от имуществото си, помощник-ишпанът идвал богат в околийското кметство и тръгвал оттам беден…
Дядо ми бил финансов съветник в града, където съм роден. Починал рано, не доживял даже петдесетте. След себе си оставил дългове и нищожна пенсия. С дълговете се нагърбили двамата му синове и ги погасявали от ученическа възраст с онези шестаци и форинти, които печелели от домашните уроци. Баща ми изплащал този семеен дълг и като юрист. Стажант по право, той обучавал богати момчета, готвел се за живота и междувременно погасявал дълга на дядо ми. За този дядо, починал толкова млад, в семейството са запазени малко спомени. Дори баща ми не го помнеше ясно. Обичал музика и четял добре на латински; това е всичко, което зная за него. Подире му останали дълги, извити, опушени тъмнокафяви лули от пемза и една красиво издялана поставка за лули. Не е останала дори фотография от него, само един несъвършен овален портрет с маслени бои, дело на художник-дилетант. Животът му, цялото му същество изтлели някак безследно за семейството. Чрез спомена за моята твърда и строга баба му е отреден някакъв смътен отблясък от фамилното безсмъртие. Тази силна жена, Клементин Р., останала самичка с три деца и с няколкофоринтова пенсия, се впуснала непоколебимо в живота с героичния педантизъм на някогашната жена, която упорито се блъска от зори до мрак, жонглира с крайцерите, сурово и благоговейно почита всеки нищо и никакъв материал и поддържа равновесието на малкото семейство. Била строга жена с аскетично лице, непреклонна християнка, която знаела, че животът е дълг. Нямала „комплекси“. Имала работа тук, на земята, и я свършила.
8
Единият чичо по бащина линия живееше в Пеща и преподаваше право в университета. Казваха, че е един от най-необичайните умове сред изобилието на оригинални мозъци от унгарското краевековие. Какво богатство бе изминалото унгарско столетие, какво феноменално шествие на таланти и на личности! Арани, Петьофи, Вьорьошмарти, Кемен, Дюлаи, Йотвьош, Семелвайс — и с каква прочувствена гордост мислех през детството за пещенския чичо, чието име бе споменавано редом с бляскавите имена на унгарските гении на столетието! Преподаваше частно право от близо половин век и — по думите на юристите — беше революционизирал унгарското правно мислене, дефинирал за дълго унгарското частно право. Бе човек с безпокойна мисъл. Педагогическата страна не го вълнуваше, интересуваха го само гранични въпроси от типа мое-твое, онзи безкрайно сложен, съставен по-скоро от нравствени, отколкото от правни тезиси кръг от проблеми на човешкото съжителство, който е „частното право“, който е животът…
Мисловните му заложби — някакво особено духовно безпристрастие, неподкупната дързост на оценките и спонтанното изобилие от формулировки — будеха у студентите и съвременниците му представата за „гений“. В творчеството му, в неговото същество и в изявите му се чувстваше онази неповторима, персонална и неназовима сила, дадената единствено на този човек възможност за изразяване и дефиниране, присъща на „гения“. Беше своеобразен преподавател, не го бе грижа за усърдието на възпитаниците му, презираше зубрачите и на драго сърце пускаше на изпита по-скоро един умен човек, дори да не можеше да отговори на изпитните въпроси, отколкото някой назубрил, който каканижеше темата като по ноти… Тромаво разполагаше грамадното си тяло на катедрата, направо лягаше на масата и облегнат удобно на една страна с непоклатимо спокойствие, понякога с часове безмълвно слушаше изтерзания, потящ се юрист. „Не говорите по същество, но виждам, че сте интелигентен“ — изричаше понякога мечтателно. Слушаха го хиляди унгарски юристи и който веднъж бе почувствал есенцията на този необичаен ум, трудно се освобождаваше от неговото въздействие. Подхванеше ли кръг от проблеми, не се знаеше
