накъде ще избие и докъде ще стигне. Начинът му на изразяване, стилът му също бяха само негови: усложнени, плътни изречения — един от студентите му бе възразил срещу тези „апоплектични, нуждаещи се от кръвопускане“ сложни съставни изречения –, смайващи метафори, неочаквани асоциации, трудно проследими сравнения, целият пълнокръвен, тежък прилив на неговия език, загадъчната „индивидуалност“, проявяваща се даже и при употребата на съюзите, издаваха „писателя“, с други думи — стилиста, и всичко „намирисваше на гениалност“, очевидно не без причина! Беше не само майстор на тематиката, която си бе избрал, но и неин творец, неин откривател. Сякаш преди него никой никога не се беше занимавал с частно право, а след него изглеждаше излишно да се внасят значителни промени в констатациите му: това беше ефектът, който предизвикваха у читателя неговите съчинения.
Тези двама юристи, чичо Матяш, виенският романтик и чичото от Пеща със своята национална слава и обезпокоителния си престиж бяха оставили върху фамилията своего рода отраслов, професионален юридически отпечатък. Баща ми беше адвокат и изглеждаше съвсем естествено, че и аз ще стана. Посещавахме всяка година пещенския чичо; той самият също допринасяше с особена грижовност за фамилната сплотеност, разбира се, по свой начин: с прекомерна ревност държеше сметка за всеки член на фамилията, но по възможност не общуваше с никого. Живееше в Буда, а по-късно — в едно курортно кътче в околностите на Пеща; оттам отиваше до университета, огромната му фигура бе добре позната по централните улици, дори и непознатите спираха и гледаха подире му. Обличаше се чудато, краищата на жилетката му висяха изпод късата връхна дреха и като най-големите господари, не носеше у себе си пари; никога през живота си не се беше интересувал от парите и това му поведение не бе предвзетост, а произтичаше от самото му естество. И по снага бе същинско митическо същество, мощен, тежък човек. Както в мисленето, така и в живота си имаше отделна мярка, храненето, развлеченията, начинът му на живот, дребните привички, всичко говореше безпогрешно за него. Веднъж му предложили портфейла на министър на правосъдието, но не приел; много по-късно каза, че независимият преподавател, няма защо да става министър, тъй като „министърът“ е слуга, чиито господари винаги могат да го отпратят… Беше човек без ограничения, живееше според собствените си вътрешни закони, по свой начин — дисциплинирано, ала освободен и независим от обществените условности… Ходеше навсякъде пешком, използваше превозни средства само при крайна необходимост. Имам смътни спомени за този особняк, винаги съм разговарял пристрастно с него, както повечето членове на фамилията и децата му, мен също ме покоряваше изключителността на неговото същество, тягостната му широта.
През годината, когато записах първия семестър, той беше ректор на пещенския университет. Един предобед се явих при него. Прие ме в парадната ректорска зала; беше седнал на някакво резбовано писалище, дебел и могъщ, и — кой знае защо? — ми подейства както английският крал Хенри VIII от картината на Холбайн. На врата му висеше ректорският ланец, а една кърпа за храна, която хлабаво бе затъкнал в отвора на жилетката си, закриваше внушителния му корем. С ръката, в която държеше вилицата, благосклонно ми махна да се приближа; тъкмо хапваше яхния за закуската в десет и там, пред него, на ректорската маса стоеше малка порция вкусна, ароматна яхния и чаша пиво; хранеше се грижливо, с апетит и очевидно не го занимаваше особено достолепието на парадната, официална зала. Гледах го с благоговение, в очакване грамадният човек да свърши и с последния залък. Сетне ме хвана под ръка и ме въведе дружелюбно в залата, показваше ми картините, които и той самият не познаваше. Спряхме пред символизиращите достолепието на факултетите боздугани и замислено се загледахме в тези чудатости. „Какво е това, чичо Бени?“ — попитах го аз. — „Понятие нямам“ — каза и сви рамене. Погледнах го с признателност и го обикнах заради това свиване на раменете.
Първата ми студентска книжка беше подписана от него със заоблени, едри букви в качеството му на „rector magnificus“; придружи ме до вратата и усмихнат каза, че по право сега той е „негово превъзходителство“, понеже в някогашния свят тази титла се е полагала само на трансилванския княз и на ректора на университета; говореше дружелюбно с мен, попита за семейството; сетне сякаш ме забрави, върна се на масата, изпи остатъка от пивото и ме отпрати с движение на ръката. Слушах няколко негови лекции от прилежност, понеже в края на първата година правото ми омръзна и се прехвърлих във филологическия факултет; през първата година още не можех да посещавам часовете му, а по-късно се отписах от университета и завърших в чужбина. Сетне не съм го виждал с десетилетия. Вече бе навършил години, когато се оттегли в пенсия; живееше край Дунава, в едно от курортните селища, ставаше в зори, къпеше се в Дунава вече осемдесетгодишен и от сутрин до вечер работеше в стаята си, облакътен на облегалото на пюпитъра. Съчиненията му бяха издадени от неговите възпитаници и почитатели и на осемдесетия му рожден ден в негова чест бе устроено голямо тържество в пещенската Бална зала. Надошли негови колеги-преподаватели, бивши възпитаници, бележити адвокати и съдии от страната, около две хиляди души, на празненството дошъл и министърът. В уречения час напразно го чакали. Изпратил писмо до министъра, благодарял му за честването и молел за извинение, задето не може да дойде, но „не му било позволено да съкращава живота си с подобни неща“. Беше страстно привързан към живота и неизчерпаемите ресурси, с които работеше, бяха значително повече отколкото за среден по продължителност живот. Всичко около него бе така изобилно и антично запазено; животът му се захранваше от неизчерпаеми запаси.
Този вид хора несъмнено са направени от друг, по-жилав и по-твърд материал. Материалът, който бях получил за из път от тях, беше добър; наследената ми жилавост, съпротивата, това е техният дял; и най- вече от тях живея.
9
Всяка втора неделя в училищния пансионат в Буда за мен идваше леля Жюли, и ходехме на Острова да обядваме. Леля Жюли пишеше романи и говореше отлично френски. Беше живяла дълго в Париж, после в един замък край Лоара; облеклото й, нейните маниери, познанства, всичко около нея бе неизразимо светско. Баща й беше един от последните унгарски септемвири63, а майка й, много фината и винаги носеща боне леля Луиз, бе сестра на дядо ми по бащина линия. Леля Жюли се омъжила за румънец; но никой във фамилията не познаваше този човек. Известно време те живели в Букурещ, посещавали и двора. Леля Жюли вечно разказваше; беше родена разказвачка. Разказваше за „източния Париж“64, за румънската кралица, почитателка на изкуствата, която водела романтичен живот, за Париж и за литературата. Очаквах с копнеж тези недели, защото Жюли беше на „ти“ с литературата, познаваше лично Пал Хойчи65, Дюла Пекар66, и разказите й се появяваха в ежедневниците. Съпругът й починал рано, живели заедно кратко. Леля Жюли не разбираше от „детско възпитание“, налучкваше правилния тон инстинктивно, за живота и за литературата тя говореше с мен като с възрастен. Неделните излети ме отвеждаха в друг свят. Часовете, прекарани заедно, вероятно отегчаваха леля Жюли, която живееше светски живот, познаваше лично известни писатели, постоянно „имаше в главата си готови“ няколко романа, които вече „само трябва да се напишат“, неведнъж бе разговаряла с румънската кралица и всячески се числеше към друга вселена, не само тази на възрастните, но и на привилегированите по дух и рождение. Обличаше се модно, носеше пищни шапки, шумолящи копринени дрехи, сякаш отиваше на бал; така преминавахме през Острова, оттам с кораб — до площад „Борарош“, в жилището на леля Жюли на улица „Майстор“, където всичко беше „спомен“. Бе привързана към семейството, имаше много фотографии, стари писма, стогодишни фамилни спомени. И за мене се грижеше като за някаква фамилна реликва, числящ се към фамилията предмет. Жюли беше пазителка на фамилните тайни, писателка и донякъде романтична героиня, член на фамилията и все пак тъй неподражаемо чужда… Живееше в две малки стаи на втория етаж на една кооперация при доста оскъдни обстоятелства; и все пак всичко около нея ми се струваше толкова изискано, тъй търсено индивидуални бяха всичките й вещи, нейните дрехи, мебели, ръкавиците и шапките й, и все вплиташе — с възпитателна цел — френски изречения в речта си!… Непрестанно беше на път, кроеше планове, пишеше романите и разказите си, ходеше на вечеринки, готвеше се за Париж — за мен тя бе ослепително явление! И освен всичко в нея имаше нещо несъкрушимо, някакво първично излъчване, което по-късно нито времето, нито нищетата, самотата и разочарованията не успяха да променят. Леля Жюли беше истинска жена, шедьовър от „fin de siecle“, рядък феномен.
По-късно сред моите връстнички никога не срещнах този тип жена. Мисля ли за Жюли, се убеждавам, че
