жената от миналото столетие действително е била друг тип — аз познавах вече само гърли. Мили, талантливи, празни или съдържателни, добронамерени или малки злосторни гърли, които понякога учеха химия, понякога раждаха и кърмеха, понякога флиртуваха и понякога обичаха, вероятно живееха „по- здравословно“, отколкото жените от миналото столетие, но по същина си оставаха изцяло гърли; а не онези „женствени жени“, както понякога в своите терзания и неудовлетвореност назовавах онзи, другия тип, и каквато например бе Жюли. В съществото на Жюли усещах нещо от онази тиха, несъзнателна, съвсем не романтична женска героика, която винаги ми е липсвала у следвоенната жена. Осъществяваше своя деен и „голям“ живот чрез най-обикновени и почтени средства. И като писателка беше по-честна, по-съвестна от онези „публицистки“, които обсаждаха редакциите след войната. На някакъв свой език отпреди сто и петдесет години, който бе пълен с „ах“-кания, с „бидейки“ и с „мадам“, тя запечатваше на хартията простички и чисти истории, „взети от живота“, което по правило винаги е недостатъчно — но поне пресъздаваше наблюденията си с почтени подбуди и забавно повествование. Тя ме научи да обичам французите — без умисъл, несъзнателно ме водеше към латинската яснота, започнах да се досещам, че съществува друга, по-логична, по-проста и безпристрастна култура от тази, в чийто гъсталак бях възпитаван.
Тя ме запозна с първия писател от плът и кръв. Това беше Бела Паулини67, превъзходният хуморист, който по онова време редактираше пикантния журнал „Фидибус“. Вървяхме по Кръговия булевард, Паулини пиеше шприц зад засадените в бъчви лавъри на една гостилница, стана от масата, пресрещна ни и с преклонение поздрави Жюли. Не мога да си представя какво ли имаха да си приказват тези двама души, дошли от два свята, още по-малко вероятно бе господин редакторът Паулини да поиска за „Фидибус“ ръкопис от строгата моралистка леля Жюли… Във всеки случай той бе първият писател, с когото се запознах, и завинаги запомних плешивата му глава, попското лице и насмешливия поглед. „Такива са писателите!“ — си помислих. Понякога, със съзнанието за дълг, Жюли ме водеше в музеи, но препарираните животни и праунгарските бойни сечива досаждаха еднакво и на двама ни, почти толкова, колкото и културно-просветните сказки в „Урания“ с прожектирани илюстрации; след няколко такива скучни до болка експеримента в неделя следобед започнахме да ходим по-скоро на сладкарница или в Операта. Веднъж ме заведе в редакцията на „Пещенски вести“, обходихме открай-докрай празните стаи, жадно вдишвах киселата миризма на хартия и печатарско мастило и гордо поглеждах Жюли, моята превъзходна леля, която имаше достъп до такива възвишени места като редакцията на един ежедневник… Постоянно работеше върху своите романи, чиято тема бе плетеница от елементи, взети от „живота и фантазията“. Бе написала и една театрална пиеса, изпрати ръкописа на адреса ми в Германия с онази по-скоро интуитивна, отколкото споделена молба да я поставя на немска сцена. По време на странстванията си обаче аз, с юношеска безотговорност, изгубих някъде ръкописа на драмата. Никога не ми потърси сметка за това, беше се примирила с невъзвратимото; сетне чух от други, че приела загубата на своята драма за тежък удар, съдбовен удар, унищожил шансовете на един живот. Превеждаше много и печелеше крайцери. По-късно името й бавно се изгуби от публицистичните рубрики в журналите. „Изчерпах се“ — каза, примирена със съдбата. У дома обаче, скришом, продължаваше да пише романите си.
Мила, мила Жюли! Винаги беше „grande dame“, поддържаше блясъка си с филери и преминаваше с шлейф през живота; съдбата се отнесе неблагосклонно с нея, тя изживя самотно дългите десетилетия на своето вдовство и никога не се оплака, никога никому не бе в тежест и винаги беше много галантна, дори на седемдесет и шест годишна възраст не отиваше на визита при роднини с празни ръце, раздаваше дребни съкровища от миналото, някой фин порцелан, стари фотографии или някакво ръкоделие — винаги раздаваше, от нищото, от бликащата щедрост на своето куртоазно и чисто сърце. Питах ли я понякога, защо не се е омъжила повторно, тя смутено се усмихваше, сетне вирваше надменно глава и изричаше с неподражаема интонация: „Повече ценях независимостта си, tu sais, mon cher68…“ Една от големите фамилни мистерии е как Жюли преживяваше от литературното си творчество и от часовете по френски — тя даваше „помощни уроци“ в някое от столичните девически училища — в течение близо на осем десетилетия, винаги елегантна, винаги с шлейф и голяма шапка, винаги пълна с подаръци, как организираше чаените журове в жилището си за фамилията и за знатните си приятели?… Вече беше прехвърлила седемдесетте, когато с черната си коса, стройна и напета, модна и въодушевена, тя все още се появяваше на семейните сбирки, където бе навярно единствена сред младите, която наистина „бе в крак с епохата“, четеше новите френски книги и току планираше някоя нова, по-голяма творба. На седемдесет и седем годишна възраст сериозно се засегна, когато дръзнах да се поинтересувам веднъж кой всъщност е по-възрастен, чичото от Виена, художникът или тя. „По-възрастен винаги е мъжът!“ — каза, оглеждайки се със святкащи очи и наистина ми се разсърди. На седемдесет и седем годишна възраст тя живееше „светски живот“, както и четирийсет години преди това, имаше проблеми с шивачките, спореше по модни въпроси с двайсетгодишни хлапачки и не я мързеше да пропътува час и половина с трамвая, за да поиска назаем някоя нова френска книга… Такава бе Жюли. На седемдесет и седем годишна възраст тя се готвеше за групово пътешествие до Париж, защото й се щеше още веднъж да го види; но сетне се изплаши, страхуваше се от чуждия, променен свят, уплаши се, че ще изгуби някакъв мил спомен и си остана у дома. „Парижките ми другари повечето измряха!“ — казваше замислено. — „Tout passe, tout casse69… Това е, изчерпах се.“
10
Ала един ден Гизела все пак се омъжи. На сватбата беше в сиви дрехи, дълга, стигаща до земята, пристегната в талията сива копринена рокля, и всички в семейството много се радваха на щастливия обрат. Тогава Гизела вече бе прехвърлила четирийсетте и в семейството никой не се и надяваше, че ще се намери желаещ, който да отведе на олтара тази тъжна стара мома. Не беше красива, нямаше имот и беше възпитана в двора на Мария, под ръководството на леля Мари. В двора на Мария цареше женски военен ред, а леля Мари издаваше заповедите. Строг вожд беше леля Мари, която постепенно бе обединила около себе си безперспективните стари моми във фамилията, беше взела при себе си разведената си дъщеря и своята внучка, привлече Гизела, по-късно и Берта, която беше пощальонка в Шейеб, но напредваше в кариерата си бавничко, на шейсетгодишна възраст все още не я бяха утвърдили на длъжност… Около леля Мари бавно се бяха събрали безперспективните жени на фамилията. В този строг матриархат мъж не издържаше задълго: зетят на леля Мари, снажният чичо Казмер с мустаци на котарак, скоропостижно се изнесе оттук и след това само на имени дни ходеше в двора на Мария, където го черпеха с пелин и половин дузина жени го порицаваха за греховете му. Никога не узнах съвсем точно каква степен на родство ме свързваше с жените от двора на Мария. Началничката, леля Мари, бе сестра на баба ми по бащина линия, но Гизела, Берта, Маришка, Маргит бяха просто „лели“, те се грижеха за легналата в кревата, тиранстваща и изпод възглавниците леля Мари, пристигнеше ли посетител, изваждаха от остъкления бюфет ванилов сладкиш и подсладен пелин, и бяха пълни с жалби. Дори писмо не можеха да напишат, без леля Мари да не го прочете, защото посивялата тиранка иначе не им даваше пари за пощенска марка, и в града не можеха да ходят без позволението на леля Мари, даже монахините от обителта „Оршоя“ не бяха държани по-строго, отколкото леля Мари държеше дъщерите и племенниците си.
Разбираемо е, че Гизела копнееше да се махне от тази светска обител, където жените и девойките биваха мариновани и сушени безгласно, и където не пристъпваше мъжки крак. Речният пазач, който поиска ръката на Гизела, бе вдовец, кротък и тъжен служител, приключил вече с всичко в живота, трябваше му тъкмо Гизела, дори леля Мари не съумя да го разубеди! Така че един ден обитателките на двора на Мария ушиха на Гизела вталена булчинска рокля от сива коприна, речният пазач стоеше в салона с подплашено лице и в редингот насред суетящите се и възбудени жени, чичо Казмер бе пристигнал още рано сутринта и, изпил доста от виното „самородни“70, окуражаваше с двусмислени думи речния пазач, от голямата суетня, от трескавата врява личеше, че никой не е наясно защо речният пазач се жени за Гизела. И самата булка не бе наясно, горкичката. Жените бяха навили букли на челото й, Гизела седеше пребледняла до речния пазач, гледайки наоколо с объркан поглед, сякаш й се струваше невероятно, че най-после става дума за нея, тя е в центъра на вниманието, с нея се случва нещо… Речният пазач живееше в едно село край Тиса; имаше къща, градина, свинарник и хубава, спокойна длъжност, защото и в доброто старо време едва ли е имало по-спокойна държавна служба, отколкото да надзираваш Тиса… Всеки отбелязваше, че голям късмет е извадила „достойната ни Гиза“, неочакван и рядък късмет!
