Изповедите на един буржоа

греховни помисли, както в кратките часове между изповедта и причестяването. Изискани непристойности се налага да мисля в тези мъчителни часове, пребледнял си лягам да спя, не съумявам да отпъдя внушенията на сатаната дори и насън, защото с греха сме така, както алхимикът — с белия слон, не можеш да не мислиш за него… В такова съмнително чисто душевно състояние на сутринта се отправям пред олтара, поемам на гладно Тялото Господне и с дни след светото причастие съм раздразнителен, гузен и тъжен…

Религиозни ли сме у дома? Сигурен съм, че всеки в семейството би се учудил, ако неочаквано му задам подобен въпрос. Спазваме празниците с всичките им церемонии, по време на пости не ядем блажно, на Великден прислужниците занасят шунката и козунака в църквата, „да ги осветят“, над леглото е окачено разпятие и молитвена броеница, дори и в делничен разговор изричаме името Господне с главна буква, на големи празници родителите ни също ходят на църква, ала някакво подчертано набожно пристрастие никога не сме проявявали у дома, децата ходят да се изповядват и причестяват по-скоро по традиция, докато са ученици… Разбира се, че сме религиозни; приемаме религията, един от големите, дисциплиниращи принципи на живота и я почитаме, горе-долу така, както разпоредбите на гражданския кодекс. Но дали вярваме?… Училището, религиозното възпитание постепенно задушават у нас първичната ни жажда за мистерия. Преди да попадна в конгрегацията, съм дълбоко, неспокойно религиозен, съвестно шепна вечер молитвите, на които са ме учили моята дойка и възпитателките ми, митът на катехизиса, който в началното училище един добронамерен, дружелюбен, дебел и стар преподобен отец е разкрил пред мен, безкористно занимава въображението ми, намирам „чудото“ за естествено, не желая да разгадавам „тайната“… Религиозната практика на конгрегацията ме изморява, тя превръща религиозните представи в тромави клишета, твърде много и често се престараваме с религиозни упражнения, не чувствам древната свежест на молитвените слова, просто ги меля ден след ден, както будистът — молитвената мелница. От „вероусърдието“ не стигам до вярата. Този процес е инстинктивен, не е преднамерен, никой не ме „просвещава“, у дома не съм свидетел на скептицизъм, но не виждам и по-особен религиозен екстаз. Ходим на църква, както в някакъв институт за душевна дезинфекция. Религията е част от нашия живот, една от големите основополагащи идеи, като родината или принципа на частната собственост. Дори не подозираме, че тази религиозна почит, това добродетелно, но машинално подчинение нямат нищо общо с истинската вяра.

В четвърто отделение един набеден пророк се изправя между чиновете, спори възбуден и пребледнял и накрая постановява, че Бог няма. Прочел е това изумително откритие в някаква книга, написана на латински, а по-големият му брат медик му превел за доказателство съответните части. Изявлението на пророка разбужда страстите. Седмици наред спорим, духовният пастир не проумява безпокойството на стадото, забелязва само белезите на нетърпение и съмнение и у най-смирените овчици, класът се съмнява… Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. В полза на съществуването на Бог свидетелстват религиозните учения, вярата на апостолите, съществуването на света и други, убедителни доводи. В полза на отрицанието на Бога свидетелства въпросният пророк, една латинска книга, която никой от нас не е чел и онази особена възприемчивост и благосклонност, с която класът е приел полемиката. Искрицата на съмнението вечно тлее у нас и за да лумне геената огнена е достатъчен нагорещеният дъх на една неспокойна душа… Верската полемика трае със седмици и новината за нея достига и до ушите на нашите учители. Разпитват главатарите. Един млад учител ме подпитва уж доверително, караме заедно зимни кънки и, както си кръжим, аз споделям, че вярата ми е разклатена, не вярвам вече „безпрекословно“ в Бог. Този учител вероломно ме предава, пред учителския съвет злонамерено разказва признанието ми, става дума да получа „consilium abeundi“76 и единствено авторитетът на баща ми снема това унижение от мен.

Един ден класът се събира да гласува по този основополагащ въпрос. Резултатът от църковния събор е изненадващ. Половин година по-късно пророкът безшумно изчезва от класа.

3

Спречквам се с духовния си отец още веднъж и тогава по-силният е вече той. Училището прави „младежко гала-представление“ два пъти годишно: в деня на Непорочното зачатие и на петнайсети март77. Театралната пиеса за празника на Непорочното зачатие е написана, разбира се, от главния предстоятел на конгрегацията, носеща името на Светата Дева, конгрегационалистите рисуват декорите, сковават сцената, те са актьорите, младежкият оркестър също се състои от конгрегационалисти. Написаните за случая пиеси на нашия духовен отец са задълбочени и мистични. Веднъж вече бях играл в състава на конгрегацията, бях архангел Гавраил в една мистерия, имах стелеща се по раменете руса перука, една прекроена, дълга нощна риза на баща ми и внушителни архангелски криле. В ръка, не зная защо, държа палмова клонка и рецитирам със задъхващ се, отсечен глас:

„Аз клон от вечна палма над тях възторжено развявам,
Сред трудности житейски копнежът им да не престава.“

Това се случва още преди моето „прегрешение“, къпя се в благоволението на свещеника, аз съм един вид солист и примадона на състава и шумният успех на моя архангел Гавраил остава паметен. Година по- късно вече избягваме взаимната близост, той се отнася към мен с обидена, студена вежливост, имаме кажи-речи само официални съприкосновения. Институтът обаче се готви за празника на Света Маргарита и духовният отец е съчинил нова, грандиозна мистерия, този път съвместно с учителя по пеене, който притежава добра слава на религиозен, църковен композитор. Написали са същинска малка опера, чието заглавие е „Заешкият остров78“, институтският оркестър в течение на седмици упражнява в гимнастическия салон партитурата на операта и според първоначалното разпределение аз играя ролята на Света Маргарита. Главната роля гъделичка суетата ми, гордо се прибирам у дома с нотната тетрадка, с майка ми тозчас сядаме на пианото и започваме да репетираме. Още в първо действие има едно мое „встъпление“, което от актьорска гледна точка е много благодарно и никога не ще забравя тона, мелодията му. Гласи така:

Света Маргарита (излиза в предната част на сцената и пее):

Дето снежнобелите вълни на Дунав
Прегърнали са малък остров-младенец,
Там минават дните на живота хубав,
Заешкият остров ми сплита бял венец.

Гласът ми е чист, пронизителен сопран; така поне си мисля аз. След първата репетиция учителят по пеене, който е на друго мнение, мрачно хъмка в разчорлената си брада, дръпва духовния отец в единия ъгъл на гимнастическия салон и продължително му обяснява. Преподобният, както обикновено, държи с върха на трите си пръста своята остра брадичка и поклаща глава. Ролята ми е отнета, защото гласът ми мутира. Трудно е да преживея срама; когато напускам подиума с наведена глава и заставам в хора, където учителят по пеене ми е определил място в края на втората редица, ме съпровожда злорадото подхилкване на моите конкуренти, контрапримадоните. Ще бъда обикновена, безименна монахиня в пиесата, без много шум ще служа на Света Маргарита, а ролята е предоставена на един от съперниците ми; пренебрегването ми нанася двойна рана. Стоя в хора с болезнената, изкривена усмивка на засегната велика актриса, с накърненото честолюбие на провалила се звезда, която подли театрални интриги са лишили от голямата роля. Във всеки случай искам да докажа, че умея да пея, както никой друг в хора; и когато учителят по пеене дава знак за хоровата песен, с цяло гърло отприщвам младия си наистина мутиращ глас. От гърлото ми бликва смразяващ кръвта — сякаш рев на магаре пред буря –, отчаян и пълен с болка глас. Другарите ми от хора, учителят по пеене и дори духовният отец ме гледат уплашено.

На края на репетицията учителят по пеене ми забранява да пея с глас на представлението; само да