„Бандата“, където на осемгодишна възраст избягах от семейството, та по-сетне никога да не намеря пътя за вкъщи, се предвождаше от върлинесто, жилесто черно хлапе, чието лице, туберколозно блеснали очи, напукани до кръв от треската устни, изранени ръце, пресипнал тембър на гласа, с една дума всичките му телесни особености съм запомнил много добре; само името му съм забравил невъзвратимо; вероятно, защото то е било най-маловажно. Естествено, че бе „пролетарско“ дете; и това родено революционерче никога не пропускаше да ми натрие на носа, че съм „буржоазче“. Див пламък бушуваше в малкото подвижно телце; падаше сред нас като жарава и изпепеляваше наоколо всичко, до което се докоснеше. Зная още, че не беше от същия дружески кръг, откъдето ни подбираше нас, членовете на своята банда; живееше някъде в „хуштака“, в пролетарския квартал, където бяха катуните на циганите; не си спомням със сигурност, но сега, от разстоянието на времето, не ми изглежда невероятно да е бил циганин. Един ден той се вмъкна в къщата и в един от следващите дни вече властваше в голямата кооперация над хора, животни и над неодушевени предмети. Не се знаеше никога кога ще дойде; смразяващото, повелително, жестоко подсвиркване проехтяваше под прозорците ни в най-различни часове на деня и при този сигнал ние покорно изпълзявахме от жилищата си в къщата, зарязвахме игрите си, изоставяхме училищния урок, изплъзвахме се от ръцете на майките и възпитателите и по страничните стълби запъхтени тичахме в посока на сигнала. Вождът на бандата ни чакаше на някоя забутана извивка в мазето, на тавана, в пералното помещение; фигурата на парцаливото, босоного момче, болнавото му, тъмно лице с красиви черти, елегантното превъзходство на неговите движения, непредвидимостта на постъпките му омайваха децата от голямата къща. Няма защо да търся друга дума, и след три десетилетия чувствам, че по онова време съм живял в омагьосано състояние, в подтискащо вълшебство. Вълшебството струеше към мен от това крехко и все пак жилаво, изпълнено със съпротива момчешко телце. Безропотно се бях предал на тази пърлеща, сродена с природните стихии могъща воля.
Сякаш под звука на свирката на хамелнския изтребител на плъхове, така се отправяхме към своя тиран, щом чуехме побиващия ни с тревожни тръпки сигнал. Бягството не беше лесно, у дома във всеки час на деня над мене бдяха мнозина: майка ми, госпожицата, възпитателят; над масата в детската стая висеше изписано върху хартия с калиграфски почерк „разписание на часовете“, което назоваваше по име всеки половин час за осемгодишното дете: ставане, молитва, къпане, закуска, разходка и забавление, закуска в десет часа и игра — всяка минута от сутринта до вечерта си имаше име и зададено съдържание. Това ставаше по искане на майка ми, която неуморно изпробваше върху нас някогашните си педагогически теории. Да се изплъзнеш от жилището, да оскверниш „разписанието на часовете“ и въобще самоволно да нарушиш постоянния омагьосан кръг от порядки, който майка ни очертаваше около нас, си беше опасно начинание… Прозвучеше ли обаче магическото подсвиркване, ние се втурвахме — не само аз, а и синът на фабриканта на стъкло от втория етаж, когото също държаха строго, пролетарските деца на наемателите от партера, всички от голямата къща, които се числяхме към тайния и задушевен малък съюз — понякога се събирахме само за няколко минути, като зашеметени влюбени, изслушвахме заповедите му и препускахме с него из нашата империя, в мазето, на тавана или през мрачните коридори на „витлеема“ със стъкления купол, поднасяхме даровете, които ни беше заръчал — понякога ни слагаше налози –, уговаряхме новата среща и сетне със запъхтени дробове се вмъквахме обратно в детската стая да „се забавляваме“ или да учим, и нерядко да изтърпим наказание за непонятното, необяснимо отсъствие. Трябваше да сме на разположение във всеки час на деня; властваше над телата и душите ни, а ние сляпо се подчинявахме на неговите думи.
Не бе дотам интелигентен нашият тиранин; понякога си говорехме за неща, които попадаха извън обсега на неговите познания и той ни гледаше с безпомощно изражение на лицето, блясъкът в любопитните му очи угасваше, зли, направо страхливи, враждебни черти се явяваха около суровите му, чувствени детски устни. Нашият „друг живот“ у дома, в хубавите стаи, където ни обслужват прислужници, го вълнуваше неимоверно; от време на време с някакъв мазохистичен интерес ни принуждаваше, най-вече сина на фабриканта на стъкло и мен, да му даваме подробен отчет. Трябваше да разказваме какво сме яли за обяд, колко дрехи имат бащите ни и колко пари печелят — особено парите разпалваха въображението му и от време на време ми заръчваше след затваряне на канцеларията да се промъкна в кабинета на баща ми и да видя в главната адвокатска книга колко приходи е имал него ден… Тази „главна книга“, тази масивна, подвързана с кожа свещена книга стоеше постоянно разтворена върху един пюпитър и в нея госпожиците от канцеларията и стажант-адвокатите вписваха отметките по делата през деня. Данните от „главната книга“ държаха в напрежение и мен. Тези отметки аз възприемах като признак за авторитета, благополучието на семейството и бях щастлив, ако при случай откриех и четиризначни цифри… „Свидетелство: 2 крони, консултация: 10 крони“ — така по страниците на главната книга се редуваха, често с острия, равномерен почерк на баща ми, резултатите от дневната дейност на канцеларията, изразени в пари. „Днес сме припечелили сто крони!“ — докладвах на моя тиранин, който със зъл поглед, ала с някаква неволно-сластна усмивка слушаше, преглъщаше опиянението на числата.
Не беше умен, но от него струеше неспирно мания за индивидуалност, която ни влияеше със загадъчните си вибрации; направо „ни въздействаше“ — на нас, които навярно бяхме по-умни, по- образовани, лесно можехме да го сложим на място с познанията си и дори с физическото си превъзходство. Но кой би помислил за бунт?… Щастливи го наобикаляхме, стига да дойдеше — никой не знаеше къде живее, при кого се прибира в часовете, когато изчезва от къщата — крадяхме за него храна, красиви копчета от шивашката кошница на майките, давахме му най-красивите си стъклени топчета, а той ни говореше фамилиарно, с тъпа и жестока усмивка ни насърчаваше към неподчинение и погазване на съществуващите закони; и макар понякога да се заинатявахме, от страх или от желание да избягаме отказвахме да изпълним някой опасен каприз, в крайна сметка все пак му доставяхме това, което беше пожелал. Безброй пъти съм срещал след това, в света на възрастните, в „партийния живот“, в тъй наречената политика внезапно изникналия от митичната неизвестност, най-често не дотам умен, образован и знаещ нехранимайко, комуто останалите, дисциплинираните и знаещите, в крайна сметка се покоряват без съпротива, със сластно и тъжно примирение! Какъв е — и съществува ли въобще? — сексуалният компонент във „волята“, с която подобно явление озарява преките си последователи. Не зная. Тенденциозната литература често и с удоволствие представя такива дошли от никъде и отиващи наникъде фигури, които неочаквано се появяват в някоя неосъзнато недоволна общност, посяват смута на революцията или на някое движение, раздухват съмнение в сърцата, придават целенасоченост на назрелите конфликти и задвижват процеса на кристализацията им, после някой ден нахлузват шапка-невидимка, безследно се отдръпват и завършват ролята си на ешафода или в легендата. Винаги съм наблюдавал с подозрение човешкия материал на тези политически митове. В умален вид, в малкото, „уредено“ общество на нашата кооперация, като дете, сред своите другарчета, аз бях изживял подобно нещо.
Името му, явно, съм искал да забравя, поради прекаленото въздействие, което бе имал блуждаещият, мръсен, тъжен и див, глуповат, но с мълниеносно разтърсващо влияние малък „партиен“ вожд и народен трибун, който свенливо копнееше да е сред нас, в нашата буржоазна среда и тъкмо затова бе зловещо безмилостен… Не успях да забравя обаче примижалия му поглед; понякога вдигаше глава и иззад полупритворените клепачи лъчът на очите му ни стрелваше с такава бдителност, жестокост и глад, че студени тръпки пробягваха по цялото ми тяло. Нищо не можеше да се направи, той бе вождът. Претекстът да сме заедно бе играта. Независимо дали играехме с баналната топка, на гоненица или на криеница — всеки кът от голямата къща се смяташе за скривалище, казанът на парното отопление летем, барчето на кафенето с печалната слава, омотаните надлъж и нашир с въжета за пране ниши на тавана, както и частните жилища, където се шмугвахме през прозореца да се търсим, прошумолявахме като прилепи през тъмните, чужди стаи в привечерния здрач, за пълен ужас на нищо неподозиращата прислуга или горката, замечтана над пианото съпруга на фабриканта на стъкло — отвъд претекста на играта всеки от участниците с разтуптяно сърце усещаше, че смисълът на съвместното ни пребиваване не е играта на топка, а друго, скришно, неназовимо и свързано с определена личност частно дело. Дълго се залъгвахме, че общата игра поддържа „бандата“ сплотена. Един ден трябваше да разберем, че друго е, което ни сплотява; игра, да, ала особена, плашеща, страхотно хубава и решаваща за цял живот игра.
Не зная как се случи, кой започна, кой бе подстрекателят за новата игра — не твърдя дори, че озовалият се сред нас пришелец, сновящият с тревожещо съучастничество сред нас малък скитник даде идеята за нея. У всички нас бе налице предразположението, никой от членовете на бандата нямаше повече от десет години, идеята не ни беше дадена от възрастен… Един ден се уловихме, че играем другояче от
