случая запечатано собственоръчно от нея токайско вино в бутилки с издължени гърла. Екзаменът напомняше изпит на serenissimus85; директорът и учебният инспектор задаваха въпроси, а леля Ема се стараеше да отговаря и вместо мен. В началото на всеки изпит връчвах на леля Ема двайсет жълтици в плик; баща ми винаги плащаше възнаграждението в злато, защото така подобаваше.
5
От шест до осемгодишна възраст отчаяно се стараех да бъда „добро дете“. Бил съм двегодишен, когато дойката изпуснала от пеленките новородената ми сестричка; детето паднало на главата си и за късмет умряло. След трагедията, чак до раждането на по-малката ми сестра, в течение на четири години майка ми ме глезеше до забрава. Обличаше ме с открояващи се дрехи, на семейните празници ме отрупваше с играчки, бях вече шестгодишен, а креватчето ми с решетки все още стоеше там, до нейната постеля. Измисляше неуморно игри за мен, умееше с невероятна находчивост да шие костюмчета, с които парадирах пред децата от къщата, навличайки си не малко завист, на петгодишна възраст нареди да ми ушият хусарски костюм, а на обущаря — да изработи миниатюрни чизми към него, поръчваше при дърводелеца играчки, които сама проектираше, и тези майчини играчки бяха действително по-забавни и по-оригинални от играчковата конфекция, която се продава в магазините. Майка ми се е готвила за педагог, завършила като момиче висшето педагогическо девическо училище, дори преподавала няколко години, докато не се омъжила, и в нейно лице действително бе изгубен, по-точно бе пропаднал един първокласен възпитател. Изключителните й асоциации, неподражаемият й хумор, свежестта на душата, направо гениалната й детинственост, които съхрани за цял живот, събуждаха симпатия и доверие у децата; чувствахме, че майка ни не е от онези възрастни, които „сядат да поиграят с децата“, а наистина играе с нас, заредена със същата като нашата вътрешна потребност от игра, и по душа никога не е успяла изцяло да напусне детската стая… Умееше да устройва чудесни семейни празници, Коледата се преобразяваше в древна мистерия, жилището се изпълваше с тайнствено очакване, в края на карнавалния период устройваше у дома истински бал с маски, без да жали сили по цели седмици шиеше с камериерката и възпитателката, проектираше сложни костюми специално за деня, докато не облечеше всички: коминочистач, палячо, самодива и баба Яга, тогава майка ми сядаше на пианото и — без гости, в тесен семеен кръг — дефилирахме в салона костюмирани. Прислугата също биваше облечена в костюми. Да, тя умееше да играе, моята майка! И виждаше хората по толкова особен начин, историите, които чуваше на улицата или в компания и донасяше вкъщи, предадени от нея въздействаха, като прочетени в книга.
Тази идилия продължи до шестгодишна възраст. Тогава моят ранг и място бяха заети от по-малката ми сестра — може само аз да съм го чувствал така, но нещо около мен се промени, не бях вече първи, озовах се в странно и несвойствено за мене изгнание. „Момиченцето!“ — казваха с възторжено великодушие членовете на семейството, казваше го и майка ми: „Момиченцето!“ Стараех се да бъда „добро дете“ и да се завърна някак в изгубения рай. Събрах за рождения ден на майка ми пари — от всичките ми отчаяни опити за този си спомням най-отчетливо — и реших да я изненадам с чудесни подаръци. Измъкнах се от къщи рано сутринта и с часове обикалях града с трийсет крайцера в джоба, накрая занесох у дома един отлят в красива форма, желиран пастет от телешки дроб и го поднесох на майка ми. Бяха смутни времена и небосклонът на живота ми бе помрачен. Подобни кризисни периоди се наблюдават в историята на всяко семейство: когато уж нищо не „се случва“, ала отношенията между членовете на семейството се установяват на определен емоционален градус за десетилетия, понякога за цял живот. На шестгодишна възраст изведнъж останах сам-самичък. За това не знаеше никой, дори майка ми. Живеех в оскърбена и безутешна самота, топлото гнездо на семейството се бе отдалечило някак от мен и аз не съумях повече да намеря път към него. „Момиченцето“ — дори по-късно, в течение на десетилетия, усещах у родителите си някаква подправена, категорична и преднамерена възхита по отношение на „момиченцето“; стараех се да доведа до тяхно знание онеправдаността си с оскърбено отшелничество. Семейната йерархия е претенциозна, сложна и чувствителна. По-късно, когато — в моменти на криза — работата и опиатите не бяха в състояние да уталожат напълно моята невроза и от немай-къде започнах да следя семейните взаимоотношения при лица, които имат подобна на моята диагноза, забелязах системни повторения и едни и същи следствия и при други. Според една от теориите, късната травма на пренебрегване у първородното дете, носталгията по „изгубения рай“ не настъпва, ако второто дете — било то момче или момиче, все едно — се появи в семейството най-късно две години след раждането на първото; на година и половина-две детето не възприема съзнателно новия враг и с леко сърце може да сключи мир с него. Двамата ми по-малки братя, които дойдоха в семейството много години — по-малкият почти десетилетие по-късно — след раждането на сестра ми, получаваха някакси от всичко „омалелите неща“: омалели дрехи, напоени с нафталин чувства… Тези теории струват, колкото всяка теория. Животът понякога се нагажда към тях, но по-често не дава и пукната пара за разните теории.
Лекомислено начинание — да изведеш диагнозата на един живот от една-единствена травма, като от някакво огнище на зараза, и да доказваш, че от него са се пръкнали всичките напасти. Раждането на сестра ми и узурпирането на трона от нея вероятно е една от причините или навярно само претекст за моята „травма“; сигурно е обаче, че по това време се откъснах от семейството, потърсих нова среда и поех по свой път. Останах сам-самичък в многолюдното, шумно, радушно множество на семейството. Понякога — за кратко — изтърпявах състоянието на самота, по-късно започваше да ми се струва непоносимо, изтръгвах се от това вакуумно състояние и отивах сред своите връстници, търсех приятел и ако не намерех, кога натрапвайки се, кога смирено или удряйки го на молба, се стараех да си намеря заместител на семейството: тъй попаднах в света на „бандите“. Тези „банди“ — съдружия на близки душевно момчета на една възраст, обединени вън от обществото на възрастните от почти неосъзнат бунт, за да се надсмиват над законите и житейските правила на възрастните — скоро ме доведоха до анархично състояние. Майка ми, моите възпитатели не забелязваха нищо; баща си виждахме за по-дълго само на обяд и на вечеря. „Бандата“, разбира се, винаги се ръководеше от силна и страстна натура, някое особено травмирано, неспособно да понесе обществената си или индивидуална среда момче, което от време на време събираше около себе си своя волна дружина и разполагаше неограничено с времето, способностите, а понякога дори и с живота на членовете. Като дете бях въвлечен в две такива банди. Първото анархично сдружение, в което взех участие, се пада около осем-десетгодишната ми възраст; по-късно, през войната, седемнайсетгодишен се приобщих към другата банда, която вече „играеше“ на едро и един от нашите другари заплати с живота си тези странни игри.
Децата със „здрави“ обществени инстинкти, които получат в семейството някаква травма или почувстват пренебрежение, бягат от своето разочарование и самота в организираните социални общности: влизат например в конгрегацията, изживяват социалните си амбиции в кръжоци, основават ученически дружества. Институцията на скаутите в детството ми беше непозната. Изглежда, не съм бил дете със „здрави“ инстинкти; не съумях да си намеря място сред тъй наречените официално разрешени общности — заместители на семейството –, сред възникналите в рамките на училището, при осигурен контрол младежки подразделения, душевната ми нагласа ме влечеше към „бандите“, необузданите и безпощадни волни дружини! Как често се повтаряше този процес в живота ми и по-късно! Същата тази травма се подновяваше под най-различни претексти в брака ми, в кариерата, и след периодите на оскърбена самота жадно и ненаситно дирех човешки общности, където да намеря съюзници; стремях се да си намеря място в партиите, сплотени от идеи, в групите, обединени от общ мироглед и общо душевно поведение по неписано съглашение; и в крайна сметка намирах за известно време убежище при „бандите“, там, на ръба на обществото, в несигурното, слабо контролирано обществено пространство се сродявах с хора, с които може би не ме свързваше нищо друго, освен съучастничеството в общото преживяване… И после, както и в детството си, сядам с чисто измити ръце, с дисциплинирана сдържаност на семейната трапеза и дори изпитателният поглед на майка ми не забелязва, че вече съм само гостенин, който се отбива при семейството си от своя друг свят, от странното си съдружие. Стремя се да поддържам в равновесие тази крехка двойнственост в моя живот; толкоз е животът.
6
