се ровя из претъпканата галерия с портрети на моите учители. Имаше сред тях един, приятел на семейството, знаеше ме и ме наблюдаваше от най-ранно детство, той ме е пръскал с кръщелна вода, виждал ме е като пеленаче, като юноша и по-късно като размирен младеж, следеше отблизо обстоятелствата, при които ме възпитаваха, в течение на двайсет години през вечер се явяваше в тесния семеен кръг, познаваше спотаените конфликти и интриги в семейството. Беше добронамерен човек, чист по душа. Цели двайсет години идваше в дома ни през ден, пристигаше с английска точност вечер в десет часа, настаняваше се в работния кабинет на баща ми, в едно венецианско кресло, зиме и лете пиеше топла лимонада, не пушеше и не употребяваше алкохол, защото много страдаше от своята невроза и от — главно въображаемите си — болести; сред цялата тази интимност обаче той съумяваше да остане сдържан и безучастен, любезно далечен и чужд, сякаш всяка втора вечер се потапяше не в интимния кръг на едно семейство, а в „обществото“, в салона…
Между учителите рядко се срещаха възпитатели по призвание; духът на училището обаче бе добър. В „католическото“ училище учителите-монаси ни възпитаваха на свобода и на чувство за справедливост. Бяха търпеливи и великодушни по верските въпроси. Никога не съм ги чувал да негодуват против реформаторите — тези „еретици-езичници“; в други, светски по характер, но „католически“ по име средни училища по-късно неведнъж съм забелязвал подобни конфликти. Духът на училището беше либерален, близо до тълкованието на Деак86 и на Йотвьош87. Преобладаващото мнозинство от учителите бяха монаси, само гимнастиката ни преподаваше възрастен „светски“ господин, който сам считаше този свободен час по-скоро за своего рода мимолетна ваканция и повод за игра и ни оставяше да го запълним, както намерим за добре. Обучението по физическо в училищата още не бе проникнато от омразния и затъпяващ „рекордьорски дух“, който е сега на мода, както в английските училища, където наистина залагат много на спортното възпитание, и бе напълно непозната, даже презряна и достойна за пренебрежение амбиция. Часът по гимнастика означаваше душевно освобождение, напрежението, гнетящата отговорност и усещането за опасност на учебните часове се разтапяха за няколко мига в безгрижното скачане. В унисон с „хуманистичния“ дух на училището някак преднамерено занемарявахме, донякъде пренебрегвахме и презирахме физическите упражнения. По време на часовете старият учител по гимнастика стоеше в тясна и мрачна учителска стаичка зад намазания с подово масло, вонящ на гуменки гимнастически салон, там върху тютюнево сито съхнеше нарязаният на дълги влакна, фин и силен контрабанден тютюн, а той самият седеше сред дебели облаци дим, мъдро, равнодушно и доволно, и ни оставяше да запълним часа, както намерим за добре. Те двамата, учителят по гимнастика и учителят по рисуване — известен местен творец, който рисуваше с предпочитание коне и „хусари на стража“ — бяха миряни; понякога, много рядко, от столицата пристигаше в помощ някой цивилен учител. Учителят по рисуване, мил и благоразположен „бохем“, в смисъла на думата от началото на века, носеше вратовръзки на точки „La Valliere“, не го беше много еня за нас, нито пък нас за него. Всички други учебни предмети се преподаваха от монаси.
Учехме по един час латински всеки ден; френски — само който искаше; немски — след пето отделение; а английски не учехме изобщо. Бях добър латинист, щателният разбор на латинския текст ми доставяше истинска наслада, обземаше ме особено чувство на радост, ако успеех да вникна и накрая да схвана строежа на изречението на латинския автор; усещах яснота, последователност, простота в структурата на този език, всяка дума си бе точно на мястото и нямаше как да бъде погрешно разбрана, подчиненото изречение не изглеждаше излишно и не набъбваше, както ракова клетка, върху корпуса на изречението; разбирах и обичах латинския. С унгарската „стилистика“ ми беше по-трудно; зубрехме Толди88 до припадък и преставахме да чуваме мелодиката на думите, не усещахме вкуса и аромата на словата. Историята също бе толкова напудрена, толкова неправдоподобна, предвзета и фалшива! А по каква ли сложна система успяваха да ни накарат да намразим тъй притегателни по своята занимателност области като ботаниката и минералогията? Как ли простата и ясна геометрия се превръщаше в сплит от непонятни уравнения? Защо ли дефинициите на физичните явления се свеждаха до мнемотехнически фокуси, свидетелство за прилежание? Защо ли през повечето часове скучаехме до смърт, а бяхме признателни на сипаничавия ни учител по аритметика с неговия плътен глас, който обясняваше своите трудни и очевидно сложни теореми с разбираем от само себе си тон, с такива делнични думи, сякаш ни разказваше приятни шеги; за дробните числа или за синусовата теорема говореше така, сякаш ни казваше анекдоти за стари познайници и караше дори и по-трудните ученици да се чувстват посветени съучастници. В дългата процесия от учители понякога се появяваше подобен оригинал; чудно ли е, че рано или късно училището влизаше в конфликт с тях, не одобряваха частния им живот, заплитаха се в политиката или „бягаха“ от ордена, оженваха се?… Сипаничавият ни учител по аритметика бе застигнат от същата участ, един ден той хвърли расото и напусна града; по-късно тъй си отидоха още двама млади учители, един много талантлив учител по литература и един напорист, неспокоен, наперен селски младеж, с когото се чувствахме великолепно, докато заради някаква мимолетна любов не заряза катедрата… Подобни необикновени случаи бяха строго осъждани по онова време; сетне във войната такива „бягства“ се случваха често, по-младите учители „неблагодарно“ напускаха монашеския орден, който ги бе възпитавал, хранил и обличал от ранна младост; този вид бегълци, разбира се, биваха заклеймявани и от светските власти по учебно дело, дезертьорът се назначаваше в малък, провинциален град, прокуждаха го в цивилните училища. Но немногото редки човешки спомени, които съм съхранил за своите учители, най-често са свързани с подобни „дезертьори“.
Жужана Лорантфи89 беше основала конвикта, чиито питомци се възпитаваха чрез стипендии от фондацията, и в нашия институт упорито се ширеше заблудата, че сред конвикторите не подбират особено кадърни момчета. Конвикторите носеха униформа и като „деца на обеднели, християнски, благороднически господарски фамилии“ бяха твърде надменни и живееха в отделна каста. Това бяха децата на обеднялата, дворянска класа, които подобаваше да бъдат издържани: в конвикта, по-късно — от областната управа, още по-късно — от държавата, която създаваше кадрови места за тях. Конвикторите не плащаха учебна такса, повечето получаваха безплатно квартира, храна, учебници, дори и дрехи, а освен това в училище се ползваха с известни привилегии. Ние, останалите, които плащахме учебна такса и не ползвахме никакви привилегии, донякъде ги презирахме, но странно защо все пак изпитвахме респект към тях.
9
Да свиря на пиано ме учеше леля Хеди, с плачевен резултат… вярно, никой никога не ме беше питал имам ли желание да свиря на пиано. Какво ти питане, след като бе естествено едно господарско момче от добро семейство да учи да свири на пиано, защото музиката се числеше към „общата култура“, защото пианото стоеше в салона, защото за Коледа и за рождените дни на родителите подобаваше да се заучат музикални пиеси, защото веднъж Ерньо бе изпратил като подарък на семейството томчета потпури със заглавие „Sang und Klang“ и защото музиката облагородява нрава. Затова ходех три пъти седмично при леля Хеди. Тази възрастна дама учеше на пиано буржоазните поколения на града и от някаква подсъзнателна воля преждевременно бе оглушала, навярно, понеже не издържаше повече скaлите и упражненията за пръсти. Леля Хеди живееше срещу храма на доминиканците в тъмна партерна къща на един съразмерен, със средновековна атмосфера площад; тя виждаше фалшивите тонове, когато насред скaлата грешахме на пианото… В предната стая на жилището по-малката сестра на леля Хеди вечно тропосваше дрехи върху един нашарен до черно от убожданията на карфиците манекен; и двете престарели девици бяха глухи и стари, колкото земята. По цял ден, още от девет сутринта, леля Хеди седеше на пианото в изцяло траурна премяна, с диригентска палка в ръка, с червен молив зад ухо, стърчеше изправена и мършава, сякаш бе глътнала показалка; гледаше глуха и безпощадна новодошлия и сякаш готвеше възпитаника си за някой от решаващите изпити в живота, когато репетираше музикалния акомпанимент на „Wer hat dies Liedlein erdacht?“ от Малер за имения ден на бащата… Защо ли трябваше на юбилея по случай четирийсетгодишнината от музикалното учителстване на леля Хеди да се проваля тъй печално с квартета на Бетовен, „Opus 18. No. 4“, свирейки партията за дясна ръка? „…quasi allegretto!“ — шепнеше до пианото отчаяно, със сълзи в очи леля Хеди, тогава обаче нито я виждах, нито я чувах, подритвах с два крака педала, избързвайки далеч пред другия в изпълнението за четири ръце. „Дръж правилно пръстите!“ — шепнеше умолително леля Хеди, тъй като придаваше значение на подобни зрелища в музиката. Леля Хеди
