досега. Бяхме занемарили обичайните, всекидневни игри, и неназовимото частно дело, което ни обединяваше, стана по-важно от претекста, на чието основание бяхме търсили взаимната си компания. Чуждото момче ни предложи „нови игри“. Спомням си, че известно време играхме на цирк. В града неотдавна беше гастролирал пътуващ цирк, помагахме да издигнат брезентовата шатра, надникнахме в задкулисните тайни на цирка, после очертахме в средата на двора манеж, поръсихме с пясък правилната окръжност, струпахме непотребните одеяла и дъски за гладене от жилищата, вождът ни един ден се появи с истински камшик, който по всяка вероятност бе задигнал от каруцата на някой от стоящите на отсрещния голям площад колари, и започна да ни „дресира“. Стоеше в средата на манежа като цирков директор, плющеше с камшик, даваше страховити команди и ние един след друг се поставяхме на негово разположение, бяхме животни и акробати в цирка, ръмжахме като лъвове и посягахме с лапи към бича на укротителя, проревавахме от болка, ако връхчето на бича докоснеше кожата ни — директорът не пестеше ударите и лютото плющене на дългия камшик — изнасяхме разнообразна програма пред нашата публика: прислужниците, които часове наред гледаха безплатното забавление от кухненските прозорци. Тази циркова игра изглеждаше невинно занимание, родителите ни също не откриха нищо нередно в нея. Целта и смисълът й обаче, които и ние самите не осъзнавахме, не бяха дотам невинни: просто ставаше дума, че нашият странен малък тиранин ни пердашеше здравата, а ние търпяхме. Така се започна.
Играта на цирк бе съпроводена от голям шум, чиновниците в банката се оплакаха заради адската врява и затова с натежали сърца я изоставихме. Синът на фабриканта на стъкло впрочем се поболя от нея, защото той играеше зебра в едно манто на майка си и на манежа директорът гонеше с камшика си този рядък звяр, докато не стане вир вода. Бандата остави играта на цирк и скучаеше… Спомням си отчетливо онези дни или седмици; беше началото на есента, в съседската градина брулеха орехите от столетното, разклонено орехово дърво, чиято корона се бе разперила и над нашия двор, сякаш разкривена от паралич; помня светлината на следобедите, пречупена през призмата на отделните часове, когато стояхме на двора, облакътени на стойката за тупане и „скучаехме“… Синът на фабриканта на стъкло не след дълго оздравя и периодът на всеобщо неразположение, на омърлушено очакване бе проникнат от нова възбуда. Чуждото момче бе изнамерило нова игра…
Дълго играхме! От това преживяване нямам спомен за времето. Може да сме били заедно само два-три пъти, може да е било многократно, в течение на седмици. Детайлите на спомена са се стопили в пламъците на изживяното, които лумнаха пред заслепените ни очи като пъклените огньове и в тях изгоря всичко, добро и лошо, възпитание и забрани. Връщах се след този пъкъл у дома, в семейството, и след обяда и вечерята със сплетени ръце изричах, както очакваха от мен: „… че ни насити с твоите земни блага…“ — и въобще се държах инстинктивно безупречно като човек, който знае, че отсега вече е участник в големите неща; изгубих рая, но на негово място се сдобих с пъкъла; с изумление предугаждах, че и това е нещо и дори като обезщетение не е толкоз недостойно… Един ден обаче чуждото момче изчезна, никой никога не чу нищо за него, само в сънищата си виждам понякога неговото по животински сурово и все пак тъй примамливо сладко, греховно и с изнемогващ от наслада поглед, с изранена уста, зло, чувствено детско лице. Останахме самички и много объркани. Бандата се шляеше с нагарчащо и болезнено съзнание за вина, липсваше водачът, чиито първични страсти не познаваха съмнения, срам и чувство за вина; започна времето на голямото отрезвяване, не смеехме да се погледнем в очите, някои от нас навярно и до днес не са се отърсили от съзнанието за вина заради тази игра. Аз положително не съм.
7
Елемир беше платоническата ми любов, чистото въжделение, което не се омърсява от досега с плътта; наистина бе рядко красиво момче, истински ефеб. Гледаше света със сините си очи, жълтеникавият като слонова кост тен на лицето му се различаваше само с нюанс от русата му коса, приятното му, съразмерно тяло, елегантното и естествено благородство на неговите жестове, несъзнателната непринуденост на държанието му, онова „il-ne-sait-quoi“, което все пак издаваше неговият поглед или повдигането на ръката му, ме изпълваха с изгарящ копнеж по него. Истината е, че по-късно съм виждал подобна „расова елегантност“ единствено при конете и благородните хищници, тази сластност на самоуверено изтягащото се тяло, пестеливостта на целеустремената красота… Любовта ми бе еднопосочна и безнадеждна; моето настойчиво и покорно ухажване не трогна идола — вярно, мъничко разглезен идол, защото мнозина от моите съученици и дори някои от учителите ми не можеха да се абстрахират от въздействието на Елемировата красота — никога не ще забравя преднамерено надменната, снизходителна и донякъде презрителна усмивка, с която понякога се обръщаше към мен. Какво исках от него ли? Да го обичам. Да ходя с него, да го хващам под ръка, да му разказвам какво съм прочел, да се смеем после над останалите, да откриваме света, да сме заедно в добро и лошо, да му дам всичко мое, да го изпращам на обед до дома и сутрин да отивам за него, следобед да учим заедно, да дойде при мен и да му покажа в библиотеката на баща ми произхода на човека, по-интересните тайни на вселената, да кажа на Юлишка, госпожицата, да ни приготви вкусна следобедна закуска, с компот и козунак… Никога не дойде, а колко пъти го канех! Истината е, че Елемир не ме обичаше, не умееше да обича, аз бях от друг вид, чужд, подозрителен и враждебен човешки тип, от чийто път се бе отклонил, и единствено някоя смутена, презрителна усмивка понякога бе всичко, с което ме удостояваше или неохотно и с неодобрително изражение на лицето откликваше на моето ухажване. Бях благодарен и за тази усмивка и я пазех като спомен. Умееше прекрасно да се изчервява, заговореше ли го някой, доста по-неосъзнатата душа, озарила това рядко тяло, тръпнеше плахо, когато трябваше да разкрие карти… Щом вдигнеше очи и се изчервяваше, смутено посягаше към челото си с китайско-жълтата си, крехка ръка, за да приглади някоя къдрица и сетне прехласнат забравяше отворени набъбналите си устни, с полека излизащ от унеса поглед гледаше питащия няколко мига, сякаш разбуден от дълъг сън, както Спящата красавица — в такива моменти аз също извръщах смутено глава, защото се засрамвах пред толкова красота.
Нямаше как Елемир да ме обича, защото бях набит, със здрави ръце, тромавите едри кокали на моите саксонски и моравски предци-селяци се открояваха по лицето и фигурата ми; Елемир, естествено, обичаше Тихомир. И двамата произхождаха от знатни фамилии. До фамилното си име върху учебните тетрадки Тихомир записваше и своето благородническо име — не бе случайно и това, че родителите им бяха избрали такива подобаващи за оперета патрициански кръщелни имена. Елемир и Тихомир бяха от един сой, нямаше нищо по-естествено. Семейството на Тихомир живееше разточително, бяха построили вила в центъра на града, всяко лято пътуваха в чужбина и вземаха със себе си луничавия Тихомир с пухкавата млечнобяла кожа. Цялото това великолепие имаше тъжен край, когато един ден бащата на Тихомир се застреля. Тогава вече бяхме големи момчета, в трето отделение. Един от нашите учители-монаси изпитваше особена слабост към Тихомир, след трагедията на бащата, той взе при себе си момчето и го обгради с възторжено и ревниво внимание.
Някого трябва да обичаме, в невежото си смущение откъде можех да знам голямата тайна, че не е достатъчно да се обича? — а да се обича смирено, ако не искаме да страдаме прекалено от чувствата си… Елемир обичаше Тихомир, както жена — своята съперница, отведени и двете от съдбата сред мъжете; ревнуваше го заради успехите му и някакво женско съучастничество сякаш все го влечеше към него, винаги ходеха заедно. Елемир беше рус, Тихомир — кестеняв, Елемир го обличаха с английски платове, Тихомир — с черно кадифе. Елемир беше хладен и безстрастен, Тихомир — чувствен и кокетен. Живееха сред нас, както две момичета сред момчетата; ако Тихомир запленеше сърцата с облеклото си или с прическата си, на другия ден Елемир предизвикваше сензация с нови играчки, със скъпи и редки моливи, с наскоро придобита рядка колекция от марки. Така вървят по билото на митологията на моето детство, трептейки в хармонията на своята красота, като своего рода екзотични същества, сияйни птици, нито риба, нито рак, илюзорни образи от първото развихряне на хаотични чувства. Това хаотично чувство бе любовта. Но Елемир не го знаеше.
8
През дългата си и разнообразна ученическа кариера навярно съм се възпитавал под грижите на стотина учители в най-различни училища; имаше ли обаче между тях истински възпитател, който да e съумял или да сe е стремял да оформи наклонностите ми и от когото да ми е останал неизличим, човешки спомен? Объркан
