беше музикална възпитателка; докато ни учеше на пиано, тя ни преподаваше по-скоро благоприличие и маниери, отколкото мелодия и музикален усет. Цели четирийсет години бе преподавала все същите три- четири нотни тетрадки, същите „упражнения за китките“ и упражнения за пръстите. С червения си молив всеки час безпощадно поправяше „писмените задачи“ и с този си необичаен подход успя съвсем рано, около осмата-десетата ми година, да ме накара да намразя музиката. Мисля, че имах добър слух, леля Хеди обаче, глухата педагожка, малко се интересуваше от слуха на питомниците си. В резултат на това обучение стойката на пръстите и на китката ми и до днес е безупречна, само дето така и не се научих никога да свиря на пиано.
След четирийсетгодишно учителстване леля Хеди бе получила виене на свят — дали защото все пак не може глух да преподава безнаказано музика, дали от онази вдървена, изправена стойка главата й се замайваше и покрай пианото бе изгубила вътрешното си равновесие. Зрението й също бе отслабнало катастрофално, вече не съумяваше да контролира дори постановката на пръстите и часовете по пиано потъваха в непристойна какофония, защото двете глухи стари дами в крайна сметка бяха принудени да търпят неосведомени и безпомощни безразборното подрънкване на възпитаника. Най-сетне частното обучение по музика дотегна и на родителите ми и те ме записаха в градската музикална школа. Официалното обучение по музика в града функционираше в грохнала, пълна с плъхове сграда, с остра миризма на котешка урина; събирахме се в сводеста зала, все връстници, два пъти седмично, и напътствани от пийналия учител с пламнал нос зубрехме съмнителни „музикални теории“ и свирехме творенията на учителя ни. Той с предпочитание пишеше музикални пиеси със заглавия от сорта: „Пристигането на кораба“ или „Зора в гората“ и на годишния акт питомците представяха музикалната продукция от годината. „Зора в гората“ и до днес ми се явява понякога в спомените за изпитите: свирехме я на четири ръце с един съученик и в горната октава аз имитирах птичите трели… Освен това музикалният ни ментор бе вечно пиян, а ако случайно не беше пиян и не композираше, колекционираше пеперуди. Обичаше да групира емоциите си: често го виждах в учебната зала в шест следобед, във ведро, подмокрено настроение — бутилката с вино бе до него всеки божи час, стоеше до крака на пианото –, с одухотворена, замечтана усмивка да слуша своята творба „Пристигането на кораба“ в изпълнение на някой от питомците си, а на светлината на газения пламък да държи в ръка някоя рядка, току-що придобита пеперуда, защото с радост се оставяше възпитаниците му да го подкупват с тези пъстри насекоми… Беше човек хедонист, ведър философ. Един ден се разболя — в града се понесе мълва, че „ракията е пламнала в него“ — и аз посетих болния си учител в дома му. Лежеше в леглото, берейки душа, а върху одеялото и по фотьойла до леглото бяха разхвърляни неговите пълни с редки пеперуди стъклени кутии. Разбрах, че си няма никого и нищо на света, освен тези стъклени кутии с пеперуди; тъжно стоях до леглото му и го помолих да „си пази здравето“. Махна с отмаляла ръка и кротко каза: „Няма значение.“ Искаше ми се да го запитам: кое има значение тогава?… — но ме обхвана страх в ергенската стаичка с миризма на вкиснато, край този чудат умиращ, и неуверено се отдръпнах. Не след дълго човекът почина и моето музикално обучение бе преустановено. И днес обаче свиря поносимо мелодичните мотиви от „Зора в гората“, като особено правдиво изпълнявам в горната октава трелите, имитиращи птиче чуруликане.
Оживен обществен живот в града водеше нашата „Miss“; сякаш бе излязла от някой английски моден журнал от края на века, когато английските дами още носеха черни капели а ла girardi и караха велосипеди; и действително, веднъж Miss се беше отправила към френската Ривиера с велосипед… Наред с попийващия си, сънлив учител на баща ми, Miss обучаваше по-видните фамилии в града на английски език. А в тъмните стаи на една къща край брега на Хернад90 живееше с баща си Mademoiselle Clementine, която бе разпространителка на френската култура в града ни. Тези видни западни гости останаха сред нас и през войната, не ги интернираха, през втората година от войната попийващият си учител по английски език замина за Пеща, тъй като неизменно робуваше на страстта си по конните състезания дори и във военно време, след гонката на хиподрума вдигнал скандал на английски език, защото според него на един от конете било „отредено“ несправедливо място… На детето от буржоазно семейство подобаваше да свири на пиано, да упражнява всяка седмица в течение на два часа великите западни езици в обществото на Miss и Mademoiselle и да ходи на часове по фехтовка при майстор Шаламон; това бе единственият спорт, разрешен от общественото мнение. Топка тогава ритаха само обущарските чираци — вън, на незастроените, ямести „гласки“ терени. Изпитът по гимнастика беше единственото спортно събитие през годината, когато под ръководството на стария ни учител дефилирахме под строй в бели трика към спортния комплекс и в присъствието на видните градски люде представяхме „свободни упражнения“. Маршовете към тази атракция се изпълняваха от оркестъра на местния хонведски полк. А ние пеехме:
Веднъж годишно, в „деня на птиците и дърветата“, правехме излет в гората при Хамор. На този ден подобаваше „да обичаме природата“. Тъй ни възпитаваха, така да се каже, за живота.
10
Какво ли знаехме ние, буржоазките отрочета, за „живота?“ Поне това, че има господа и да бъдеш господин е хубаво нещо; освен това съществува и някакво мъгляво човечество, освободено от учебни такси, бедно по участ, към което подобава да се отнасяш благоразположено… В моето „Гласовито букварче и читанка“, което предвидливи педагози бяха съставили за първо отделение на началното училище, още на първата страница по повод думичките „пиша, господин, рева“ две илюстрации показваха разликата между „господата“ и „простолюдието“: „господинът“ носеше цилиндър, панталон, стоеше с ръка в джоба, в другата се поклащаше бастунче за разходка; край него селянче по гащи „реве“, разтърква с юмручета очи и най- вероятно има причина за това… Това бяха първите „нагледни материали“, с които се срещнах в училище. Не разбирах особено рисунките, виждах само, че господинът с цилиндър се разхожда напето и върти бастунчето си, докато селянчето, поради някаква причина, реве; но нагледността бе крещяща и това поне разбрах.
Буржоазията изживяваше чувството си за социален дълг чрез благотворителност. Говореха за бедните така, като за своего рода чуждо, безпомощно племе, което трябва да бъде хранено. Понякога някой позвъняваше на вратата в антрето и прислужницата казваше: „Нищо, бедняк някакъв.“ Буржоазките жени в града ревностно се изявяваха в някоя „безплатна кухня“ покрай хляба на Свети Антоний или чорбата на Урсула. Всяко буржоазно семейство си имаше домашни бедняци, които отнасяха остатъците от храната и на Коледа получаваха топли чорапи, оплетени собственоръчно от господарката на дома. Никой не се замисляше над въпроса за „бедните“, живеехме сред тях и все пак наблюдавахме живота и положението им толкова отдалеч, сякаш ставаше дума за негрите или за дребните китайци, които креят в езичество и всеки християнин трябва да събира станиолчета и марки за мисионерите; те ще покръстят горките несретници и тогава всичко ще е наред. С бедните подобаваше да се говори любезно, с тон от рода на „ето ти, вземи, добри човече“ — донякъде като на болни, донякъде като на идиоти. Позвънеше ли просяк на вратата, майка ми понякога даваше крайцера на мен и ме окуражаваше да не се страхувам, да дам монетата на бедняка; не го изричаха, но все пак от насърчението трябваше да се разбере, че общо-взето бедният не хапе, само че с него трябва да се отнасяме предпазливо, любезно. Навред, и в училище, и у дома ни учеха, че „бедността не е позор“ и с бедните подобава да се говори учтиво, както с хората от обществото, дори е редно бедните да бъдат утешавани, защото „не са виновни за това“. Този „социален възглед“ бе причина през детството си да считам всеки бедняк за недъгав. Имах подозрението, че са мнозина.
В онзи щедър буржоазен свят от началото на века „бедният“ и „богатият“ не бяха разединени от ясно осъзнати и пораждащи омраза лозунги, както две десетилетия по-късно; тонът, маниерът, с който „господата“ говореха за бедните, въплъщаваше по-скоро някакво гузно съзнание за вина: да, твърде печално, но това е положението, вероятно е повеля свише, защото „винаги е било така“. Дори и насън не минаваше никому през ума, че в този тънещ в благоденствие, либерално-буржоазен свят „бедността“ е по- остър проблем, отколкото изглежда и не може да бъде разрешена докрай чрез благотворителни средства…
