Обществото знаеше своите отговорности и престарелите сиромаси — не всички, а само „порядъчните“ бедняци — биваха настанявани в приют за бедни. Тази чудовищна, гранива, подобна на тъмница сграда беше винаги пълна със стари бавачки, изслужили прислужници, от които буржоазното семейство не бе съумяло да се освободи другояче; преди празници любезно и учтиво посещавахме бавачката в приюта за бедни, където тя беше натъпкана, ведно със стотици себеподобни, слепи и глухи стари просяци в пропитите с кисела смрад общи зали, занасяхме й компот и козунак с орехи и маково семе… Всичко в този свят беше привидно наред, бедният работеше, ако имаше какво и силите го държаха, нуждаеше ли се, получаваше милостиня, а ако бе напълно порядъчен сиромах, в залеза на живота си попадаше и в приюта за бедни.
„Социалното“ чувство на децата е опако и недоразвито. Всяко дете е честолюбиво и е явен привърженик на неограничената частна собственост. През детството си аз също не размишлявах много над земната участ на бедните. Имах смътното подозрение, че бедните не са бедни без причина, вероятно са виновни за това, навярно са извършили някакъв колективен грях и сега изкупват вината си. С едно ухо дочувах понякога и лоши неща за бедняците: че са мързеливи, не обичат да работят и сдобият ли се с пари, ги пропиват. Затова по-скоро ме отвращаваха и мислех за тях със скрито презрение. Позвънеше ли просяк на вратата, гледах с неприкрита враждебност дрипавата фигура и имах съмнения, че проси от мързел и с долни намерения. Не, със сигурност никой никога не ме беше учил на „класова омраза“. Възрастните, семейството, училището по-скоро мълчаха по тези мъчителни, почти непристойни, сложни въпроси. Възпитанието дискретно извръщаше главата на детето, даваше му знак, че не подобава да гледа натам. Никой никога не ме бе учил изрично на това, но аз тайно чувствах „бедните“ като свои врагове.
С цялото си честолюбие се числях към фамилията, а фамилията с целия си инстинкт принадлежеше към определена класа. Всичко, което се падаше извън нея — било интереси, било хора, — бе суровина, безформена и нечестива маса, отпадък. Да, и в църквата говореха за бедните донякъде като за болни, които носят вина, понеже не са се пазили достатъчно.
11
След обяд в компанията на възпитателя ми подготвяхме текста по латински, назубряхме няколко страници история, няколко пасажа от „Толди“, или написвахме съчинението по унгарски на чернова. Изписвахме по темата „Женските образи на Янош Арани“ три страници от тетрадка, за Янош Арани обаче, за жените изобщо и особено за женските образи, които са занимавали въображението на поета, знаехме невъобразимо малко; сетне цял час се упражнявах на пиано или пишех на белова диктовката, която на предишния урок Mademoiselle Clementine ми бе издиктувала, и ако от следобеда останеше още един слънчев час, потегляхме „на разходка“. Тези официални разходки ми се струваха по-омразни, отколкото учебните часове в училище. И зиме, и лете ставахме в шест и половина, в седем вече слушахме службата, от осем до един продължаваха уроците, понякога обаче трябваше да ходим на училище и следобед, на рисуване, пеене или хигиена. Живеехме с такова строго разпределение на времето, както матроси на боен кораб по време на война. Два пъти годишно, около Великден и през септември, няколко дена преди Veni Sancte, получавахме нови дрехи, които майка ни избираше в местния магазин за конфекция с „практичния“ си вкус, с който аз, принуденият да нося дрехите, никога не бях съгласен. Един-единствен път ми повериха да си купя обувки, „каквито поискам“; след обяд баща ми ми връчи банкнота от петдесет крони и вечерта се върнах вкъщи с „най-скъпите“ обувки, които изобщо можеха да се намерят в града: не някакви си боти с копчета, каквито обикновено носех, а с яркожълти контешки обувки с връзки и антилопови стелки, за които бях платил четирийсет крони, и когато ги съзря, майка ми избухна в плач; мотивът с обувките години наред се връщаше в семейните разговори и дори по-далечните роднини отчаяно повтаряха, че не се ли поправя час по-скоро, „няма да свърша добре“. Да, притеснен и несведущ, и аз чувствах, че „няма да свърша добре“; и се стараех да намеря своето място в семейството, свирех на пиано, зубрех и се отегчавах. Семейството беше ни обградило с правилни и закостенели форми и ние жужахме послушно като пчелички сред шестоъгълните медени килийки. Докато един ден тази идилия не експлодира.
Тогава бях четиринайсетгодишен и една утрин избягах от дома.
IV
1
По време на моето бягство летувахме в имението на леля ми. Това имение не беше прекалено обширно, към него се числяха около петстотин холда ниви и ливади; замъкът обаче въздействаше наистина господарски с широката си веранда с гръцка колонада, с високия си покрив с шинди, с градината отпред, където по алеята с акациите влизаха господарските карети, и белият замък с приятни форми, построен според вкуса „gentry-empire“, се белееше измежду големите дървета широк и изобилен към пристигащия… На пристигане сърцето ми винаги се разтуптяваше при тази гледка; парадният кочияш седеше с хусарска униформа високо върху капрата на удобната каляска — чичо ми имаше поддържани, красиви коне –, в покритата с бледозелена морава голяма предна градина цъфтяха рози и на бялата веранда с колоните, чиято стена бе обрасла от две страни с диво грозде, по цял ден закусваха, похапваха или бъбреха, изпънати в удобни столове от тръстика членовете на фамилията и гостите, от чието непрекъснато сноване къщата бе вечно многолюдна. Радвах се на моите „знатни“ роднини; тази ведра картина облъчваше с ласкав, безоблачен мир и богатство пристигащия. Чичо ми бе отличен стопанин и с доходите от петстотинхолдовото имение семейството живееше удобно, на широка нога. Едва смогвам да си припомня стаите на замъка; безброй помещения се редуваха в две успоредни редици: по фасадата откъм верандата бяха разположени стаите за живеене, през драперии от мъниста, които при допир звънтяха по особен начин, гостът влизаше в хладния, затъмнен хол, оттук надясно и наляво се отиваше към спалните, гостните стаи и трапезарията; на успоредната, задна фасада на къщата следваше дълга редица от зали, тапицирани в жълта коприна мебели стояха в салона, където, както и у дома, никой никога не беше стъпвал откакто свят светува; имаше билиардна, стая за музика, също и ловджийска стая, пълна с ханджари, карабини, с древни оръдия за убиване и съвременни, фини оръжия за ловуване, които децата от къщата по цял ден почистваха, смазваха, и патроните бяха при нас, и барут се намираше из къщата в отворените чекмеджета на шкафа с патрони, както другаде — пресят тютюн… Тихо и безгрижно минаваше животът в замъка. От прозорците на стаите се откриваше гледка към полянките на парка, към кичестите, стари дървета; лятно време обикновено закусвахме навън, в градината, под голямата липа, в близост до пчелина; всичко тук излъчваше толкова хубав аромат, буколическата идилия не се нарушаваше седмици наред дори от шумна реч, това лято големият парк беше особено пищен и богат и от първите седмици на този престой на село в паметта ми е останало чувството за неописуемо щастие. Беше лято, спокойствие, изобилие и безгрижие, бях във ваканция и в тези седмици край мен бликаше голямата идилия на детството. Все пак това лято съм бил неспокоен и напрегнат; до такава степен, че скоро се наложи да ме „дисциплинират“. Не след дълго безоблачното небе над мен се помрачи; по-нататък всичко стана неочаквано, непредвидимо.
Децата на леля ми, две момиченца и едно възпитавано на село момче, гледаха на градските роднини с неприкрито, примесено с почуда презрение; бях навършил четиринайсет години това лято, знаех много неща, които тези селски деца дори и не предполагаха, но не различавах пшеницата от ечемика и заради това ми градско невежество провинциалният cousin дълбоко ме презираше. По цял ден бродехме с пушка из околността и веднъж, крачейки из нивата, ловното оръжие на чичо гръмна в ръцете ми и аз едва не застрелях своя братовчед; момчето вървеше на една крачка пред мен, по посока на изстрела; тази дреболия обаче въобще не ни разстрои и пред родителите си премълчахме инцидента. Няколко дни по-късно братовчед ми, това около десетгодишно, сурово и мълчаливо момче, се прицели с оръжието в майка си и за малко да я застреля; и до днес не знам какво се случи тогава, какво предотврати смъртоносната злополука; това възпитавано на село, с пушка в ръцете дете боравеше превъзходно с оръжието и само внезапният повей на съдбата, чудотворен инстинкт можеше да е отклонил в последния момент ръката му, както се беше прицелил в главата на майка си… „Сега ще застрелям мама!“ — каза широко ухилен, хвана на прицел оръжието, натисна спусъка и гръмна. Сачмите се забиха в стената над главата на леля ми и разпиляха мазилката наоколо. По-късно детето се кълнеше — и ние дори вярвахме на отчаяните му оправдания,
