равновесие, но тъжно, почти с отчаяние трябваше да се убеди, че нещо се е разбило и не си заслужава да се слепяват отломките. В края на ваканцията отпътувахме заедно за столицата.
Все пак оставях някого у дома: една от нежните и симпатични фигури на моето детство, приятеля, навярно единствения приятел, с когото бях успял да се сдобия в живота. Колко чисто, никога неповторимо и незаменимо — с каквито и да било други отношения — приключение е първото момчешко приятелство! Никога по-късно не получих от хората онова, което бях получил от това детско приятелство; така и не срещнах повече другар в живота. В семейството влеченията са обладани от ревност, честолюбие, интереси, но и мъчително-празничното, болестно, неправдоподобно и трескаво състояние на любовта не дарява кроткия покой, проникновената идилия на безгрижие, добронамереност и случайност, каквото е първото приятелство между две момчета… Никой не очаква нищо; даже вярност. Разхождаме се цели години из това чувство, сякаш в някакъв приветлив, постоянно ведър климат. Моят пръв приятел бе изключително нежно и признателно, чисто по нрав момче. През чувствителния период на младостта това приятелство ме съпровождаше докрай; бяхме вече поотраснали младежи, когато се развали, разтрогнах го аз, тази връзка също вече ме обременяваше и един ден се отскубнах брутално от нея. Но дори и по-късно, след „скъсването“, той всеки път ми протягаше ръка и бе единственият човек, който — чак до смъртта си — ми остана верен. Умря млад, едва навършил тридесет години.
Дьони, „дете на богати родители“, не обръщаше особено внимание на авторитета на семейството; бабата и дядото на времето бяха арендовали земя в околността, бащата обитаваше вече собствена къща и живееше от лихвите върху имотите; Дьони беше най-малкият в семейството, късно дете на изнурени и възрастни родители, навярно не бяха очаквали чак толкоз присърце тоя изтърсак, дошъл с неприлично закъснение. Беше дебело, лениво момче с безутешен поглед. Вкъщи малко се чудеха, че дружа с това дете; но не се възпротивиха. У Дьониеви всичко бе различно, чуждо и обезпокояващо. Бащата, този гневлив библейски старик, седеше по цял ден край прозореца и с недоверие съзерцаваше приятелството ни, никога не ми промълви нито една-единствена дума и на поздрава ми отвръщаше само с ядовито ръмжене. Когато се запознах с Дьони, майка му беше вече починала и мястото й до бащата и детето бе заето от една гувернантка и безброй приходящи роднински жени. Моят другар, най-малкият измежду многото деца, се възпитаваше самотно край старика, срамуваше се от богатството на баща си, срамуваше се от благосъстоянието, което старецът излагаше на показ с грубовата надменност, още нямаше четиринайсет години, когато с рядка прямота и прозорливост ми поясни, че те не са „земевладелци“, а само предприемачи на земята. Беше момче с лъчезарен ум и изумително образовано. Дьони пишеше стихове, когато аз още не смеех да съчиня сам дори своите домашни… четеше „модерни“ поети, за първи път той ми даде в ръцете Толстой, четеше с критерии и критичност, презирахме дълбоко забавленията на връстниците си, бяхме се вглъбили в буквите. Струваше ни се съвсем естествено, че и двамата се отдаваме на буквите и някога ще станем писатели, или може би поети… Нямаше защо да мечтаем за това, то по неизбежност произтичаше от срещата ни. Винаги съм чувствал, че Дьони е по-умен, „по-истински“ от мене. Никога не му го казах и мисля, че много би се изненадал, ако научеше, че в компанията му се измъчвам от чувство за „нископоставеност“… Беше по-различен от мен, по-образован, самобитен мозък. Във всеки случай бе много по-добър човек, по- търпелив и по-мъжествен от мен. Много скоро той стана незаменим за мен, а приятелството ни — като някаква сериозна и достойна за уважение връзка — биваше търпяно и в училище, и в семейството, или в началото поне си затваряха очите. По-късно решиха, че Дьони е моят „зъл гении“; но тогава вече се бяхме врекли един на друг и бяхме единни срещу всякакъв вид родителски и институционален терор.
Дьони се чувствуваше в „литературата“ у дома си, като истински писател; не познаваше живот или удовлетворение различно от това, което му даваха буквите. Играехме с литературата така, както съучениците ни играеха на стражари и апаши… Сигурно е, че нито за миг не сме били дилетанти. Как човек става писател?… Не зная. Не си спомням някакво единствено, свързано с конкретен повод „изживяване“, което да е било „решаващо“ за мен, да е създало писателската ми нагласа, онази особена способност да виждам и да чувам, да е разкрепостило изразните ми способности. Откакто се помня, съм се подготвял да пиша. Никога не съм помислял, че за мен е възможен и друг начин за изразяване, освен мисъл, фиксирана в букви. Мисля, че на четиринайсетгодишна възраст бях поне толкова подготвен писател, колкото съм сега; тоест, не умеех да пиша, но възприемах живота като повод за изразяване, и звученето на литературата ми бе в кръвта; навярно по-първично, отколкото днес, когато съмненията, опитът, множеството експерименти вече са ме пообъркали, греша доста и в работата ме съпровожда постоянно отговорността на задачата и несигурността, мъчителното недоволство, които познанието за пределите на моите способности поддържа будни у мен. Мисля, че с Дьони започнахме донякъде отвисоко; с Шекспир и Толстой; и истински презирахме всичко, което не е „чиста“ литература… Не знаехме, и откъде ли бихме могли да знаем, че литературата не е само сбор от върховни постижения; никак не бяхме скромни, дори и спрямо себе си, и скоро прегракнахме. През краткия си живот Дьони пишеше само отделни редове, не посмя да се захване с нещо, почиташе набожно професията; и когато аз се забърках във вестникарството, той ревниво ме умоляваше, както монах би умолявал своя решил да напусне вярата другар; сетне ме остави на съдбата ми… В детството си играехме на „писатели“, и през ум не ни минаваше, че би могло и другояче. От момента на осъзнаването си се подготвям да пиша и днес чувствам, че от дете работя, и то не върху отделни задачи, а над една монолитна „творба“, която е несъвършена, грапава, цялата с плевели и с непотребен материал, но отвъд конкретните задачи тази цялост ме ангажира, стремя се да прозра контурите й по някакъв начин; понякога ясно и отчетливо виждам отделни детайли; но „цялостта“, разбира се, остава замъглена и необозрима…
Дьони ме учеше, че си струва да нарушиш мълчанието само с чист глас, в празничен момент. Мен обаче сякаш смъртен страх ме подстрекава и до днес: да бързам, да говоря. А той замълча трийсетгодишен, преди да беше проговорил.
5
Баща ми бе много добър с мен, когато ме съпроводи до Пеща… през тези дни беше целенасочено, преднамерено добър към мен. Отседнахме в хотел в Буда, в пансионата трябваше да постъпя чак след десет дни. Дързостта ми бавно ме напусна, за нищо на света обаче не исках да покажа отчаянието си. С наближаване на времето за настаняване и слагане на униформата зъбите ми тракаха, хлипах и очаквах мига, сякаш щяха да ме отведат за дълго в затвора. По цял ден ходехме из града; Пеща бе страховита и отблъскваща със своите недодялано-чужди, необозрими размери, с особената си, „пещенска миризма“, беше шумна и тържествена, като театрално представление, невъобразима, като декор… Чувствах, че моят роден град — в миниатюрен вид — е „по-истински“ град; и чак по-късно разбрах, че предположението ми е вярно. Големият град ми се стори по-скоро беден, вулгарен. Бях ходил и преди това в Пеща, веднъж след изпит родителите ми ме заведоха за няколко дни на посещение при роднини, тогава зърнахме и Блерио91, летеше със своята омотана с върви телена машина над Ракош; това изключително зрелище обаче не ме покърти особено, чувствах го някак естествено, смятах, че съм виждал и по-големи чудеса… На тази разочарованост й липсваше каквато и да била дръзка, юношеска надменност; дори не посмях да кажа някому за това, по онова време смятах всичко за „естествено“, даже и „чудото“; и чувствах ходещия по земята за не по-малко чуден от литналия във въздуха. Бях преизпълнен от литература, емоционален и горделив; предусещах, че отвъд видимия свят има чудеса, по-сложни от самата действителност… в онези мигове, на около четиринайсетгодишна възраст, навярно и аз, като повечето хора, бях поет.
Тогава живях няколко дена с баща ми в такова неестествено изобилие, както човек живее за мигове в някоя много изтънчена и особено хуманна килия на смъртник. Като връх на това голямо изобилие по цял ден се возехме с кола, на файтон с гумени колела, и в ушите ми завинаги се е запечатало пухкавото, безшумно скрибуцане от колелата, тихото потропване на конските подкови по дървената настилка на булевард „Андраши“; тъй изискан не бях виждал досега баща си, дори не подозирах, че има и такъв живот… И все пак, чувствах се някак гузен в това голямо благоденствие; „гузността“, че когато живея добре — а колко обичах „да живея добре!“ –, върша зло някому, не премина и ме съпътстваше докрай и през по-късния ми живот. Не ме е било особено грижа за обратната страна на живота, не мога да обясня това съзнание за вина, всички деца са вродени „богаташи“, докато животът не ги отучи от техните нужди, които нямат граници. Поглъщах изтънчените новости — бе топла ранна есен и обядвахме всеки обед навън, в аристократичната гостилница на Варошлигет, където познаваха баща ми и го обслужваха с реверанси; колко
