защото друго не можехме и да си представим –, че няма ни най-малка представа кой и кога е могъл да зареди пушката! — в дома на чичо ми за професионални ловци се брояха и пеленачетата, а домашните правила строго предписваха почистване на оръжието след лов, считаше се за невъобразимо прегрешение и нарушение на дисциплината, ако някой окачи обратно на стойката за пушки заредено оръжие… Както и да се бе случило, детето беше стреляло право по майка си. Тези две, щастливи по обрат, но изцяло потресаващи случайности за дълго отнеха желанието ми да боравя с пушки. Момчето бе напердашено, а на нас ни забраниха за известно време пушките. Но след този страшен миг нервите ми бяха заредени с ужас и напрежение; идилията се помрачи. Започнах да хленча, чувствах се в опасност.
От тези седмици у мен се мержелее смътно споменът и уханието на една детска любов; не си спомням лицето на момичето, знам само, че трябва да ми е била връстница и се целувахме. Носеше свежо изпрани басмени дрехи с миризма на сапун, беше поотраснало девойче с неспокойни и внезапни движения; най- отчетливият ми спомен за нея е светлината през един следобеден час, когато отидохме на „стърнището“ — не бях изричал от двайсет години тази дума, която за първи път чух от нея тогава –, да, след жътва сме тръгнали по стърнището със сандали с тънки подметки и момичето върви пред мен, понякога се навежда, сякаш търси нещо, небето притъмнява виолетово, сигурно е три часа следобед, топъл, наподобяващ сироко вятър брули лицата ни, зловеща, полумрачна светлина ни обгръща, усещам миризмата на сено и земя, и донякъде прашния мирис на прясно окосената, струпана на рехави кладни слама — в тази светлина момичето внезапно се обръща към мен, притиска горещото си лице до моето и трескаво шепне особени, нервни слова. За първи път някой ми казва, че ме обича. Защо ли разправям това? То е част от атмосферата на тези седмици; и навярно бих искал да съживя възбудата, която изпълва подобни редки мигове от живота. Споменът за тези мигове се завръща много по-късно — тези редки мигове засияват, когато изстрадваме някой от решителните обрати в живота си — виждам отблясъците на ранния следобеден час, топлият вятър надипля вълни върху бледолилавата повърхност на съседния блок с люцерна, обхваща ме щастие и притеснение, зловещ екстаз: тутакси ще се разрази вихър, тутакси ще настъпи, навярно завинаги, краят на нещо… Тъй вървим един до друг и крещим неспокойни, безсмислени слова в горещия вятър. За нея зная още само, че е внучка на местен стопанин; нямат имот, дядото, който сякаш е изрязан от някой стар календар, от раздела със заглавие „Отличният пчелар“, по цял ден снове с жълтеникаво кафява, прогизнала от дъждовете сламена шапка с широка периферия сред овошките в градината си, майстори нещо под навеса и размахва натъпканото с магарешки изпражнения кадило между пчелните кошери…
В дъното на акациевата алея стои Сидике и маха с ръка към нас. Сидике бе хористка в провинцията и произходът й се губи в мъглата на фамилната митология; живее от десетилетия при леля ми, нейното пълно и уплашено лице е наръсено с месести, избуяли, черни брадавици, тя е бавачка, домакиня и компаньонка едновременно; по цял ден се кисне на кухненските пари, вари компоти и опушва месо, но за семейството тя продължава да е „хористката“, придошлата чужденка, на която трябва да се прости, какво?… един Господ знае. Докато стигнем у дома, на верандата до чичо ми вече седи свещеникът на общината, този странен и надменен унгарец с азиатски лик; навежда се със сплеснатия си нос над картите, във ведрото с лед под масата се изстудяват киселото вино и содата, играят на карти с дядото на моята лятна дружка, който дори и на тази обществена забава не сваля фермерската си сламена шапка с широка периферия… Свещеникът играе обезпокояваща, важна роля в живота на общината и на фамилията. Беше човек с артистични обноски, рано прошарен, по загорялото му от слънцето младо лице искряха подигравателно пронизителни и страстни черни очи; пълнокръвен, неограничен характер, но трябва да е бил съзидателен човек, още тогава вършеше много за селяните, стоеше на страната на народа и затова се страхуваха от него и често го обвиняваха пред епископа. Тези образи бяха статисти при първия, опасно драматичен момент в живота ми.
2
Но за подробностите на злополуката и днес си спомням само през мъгла, с отвращение. Ударът ме стигна неочаквано, съкруши ме напълно, в сътресението от избухването „мотивът“, който по-късно тъй трескаво издирваха, се разби на дребни късове. В този миг се възпламени онова необятно, складирано от години запалително вещество, което от ден на ден се трупаше все по-обилно край мен.
Започнах да крещя с пълно гърло, като ранено животно, и с цяло тяло — бях четиринайсетгодишен, развит и силен юноша — се блъснах в някаква заключена врата. Пристъпът не трая дълго, но напълно ме изтощи. Навън в градината гласовете замряха; лежах неподвижно на пода, сетне бавно започнах да се влача из стаята; спомням си отчетливо тези минути. После отново всичко се замъглява, споменът за „изживяването“ остава фрагментиран, непълен, отделни късове завинаги са се изгубили. Дори не зная как съм се измъкнал от стаята, дали вратата е поддала или през прозореца?… Знаех само, че вече не издържам и трябва да си тръгна оттук; завинаги и безвъзвратно трябва да се отскубна оттук, от това семейство, от близостта на роднините; и при тази мисъл ме обзе ужасно отчаяние. Струва ми се, че исках да остана, надявах се на някакво чудо; но знаех, че чудо няма и сега вече трябваше да остана сам за цял живот. Минах през градината, без да бързам, и не срещнах никого; знаех, че всяка стъпка ме отвежда окончателно оттук, връщане няма, евентуално само изкуствени и насилствени решения, които от време на време ще поддържат в равновесие живота ми и връзката със семейството. Повечето от хората изстрадват това откъсване, но мнозина от тях — при по-щастливи и по-безметежни обстоятелства. В градината вървях вече спокойно като човек, който знае, че няма човешка сила, която да го възпре по пътя; и с някаква опака целеустременост, защото се стремях не „нанякъде“, а далеч отнякъде; но без всякакви условия, понасяйки последствията. Градината бе пуста, семейството изглежда се бе оттеглило малко преди това в овощната градина или край пчелина; вървях по шосето, трябва да е било единайсет предобед, много горещ късен августовски ден; нивите бяха вече ожънати, вършачка бръмчеше недалеч от чифлика. Вървях така до вечерта.
Минах през три села, следобед в едно от селцата ме спря млад свещеник, капелан в общината, и с подозрение ме заразпитва. Отговарях лаконично на въпросите му, седнах до него на пейката пред сградата на енорията, постояхме тъй известно време. Разпитваше ме предпазливо, донесе ми вода в гърненце и ми даде да пия. След малко се изправих, подадох му ръка и казах, че трябва да тръгвам, „защото имам работа“. (Той беше разказал това на жандармите.) Съпроводи ме до оградата, но като по чудо не ме възпря дори с жест; дълго усещах погледа му върху гърба си и въобще не се обезпокоих, че съм се срещнал и разговарял с него; чувствах такава сила и спокойствие, които никой не можеше да разклати. Навярно и капеланът бе отстъпил пред това чувство за сигурност, когато ме пусна да си вървя; мисля, че все пак дълго е гледал смутено подире ми, съзерцавайки ме и мълчейки в безпомощното си изумление; явно, не е хукнал да алармира жандармерията, а едва по-късно, когато стражарите от общината били вече мобилизирани, насочил преследвачите по дирите ми; сякаш бе естествено един облечен по господарски юноша да броди из селата без багаж, защото „имал работа“… Това спокойствие обезоръжаваше всекиго, когото срещнех по пътя; никой не ме питаше относно целта на пътуването ми, нито пък откъде идвам и защо… Вечерта стигнах в гората.
Доста далеч, на един ден ходене пешком трябва да съм бил тогава вече от имота на чичо си, защото пътем здравата крачех, понякога дори тичах. Гората не ме плашеше, нито нощта; някак маловажно изглеждаше всичко това пред кошмара, който ми се беше случил него ден. По пътя сякаш мъглите се вдигаха около мен, виждах местности, странни образи; ехтеше гласът на един от моите възпитатели, тъжното лице на баща ми, виждах отчетливо и майка си как играе с мен — в незапомнени времена — на голямата веранда на вилата, в единия ъгъл, тя ми прави лекарски кабинет, аз съм лекарят и на голям картон изписва името ми с ръбати букви. И един друг спомен, книжка с картинки, която получавам като подарък след дифтерита: вече съм прехвърлил три годинки, но упорито мълча, семейството не успява да изкопчи дума от мене, мислят ме за недоразвит и отчаяно ме увещават да говоря; лежа след боледуването в леглото, прелиствам книжката с картинки и изведнъж извиквам: „Ей я милата маймунка!“ И пак майка ми, все майка ми: веднъж бе много болна и когато оздравя, заминахме двамата за Бартфа; вече съм навършил четири годинки, майка ми по цял ден лежи в стаята на страноприемницата и ми дава „възрастни“ задачи: да купя марки за писмата й, сутрин аз вземам до извора прясно изпечения хляб и съм толкова щастлив и горд. Веднъж пътувахме за Карлсбад, в хотела ни дадоха задушна стая с изглед към двора, прозорецът е обърнат към вътрешния двор, виждам от него брандмауера и решавам, че никога няма да пътувам, защото у дома
