всичко е много по-красиво и по-весело. И друг път, прибира се нощем вкъщи с баща ми, не спя, лежа в креватчето с решетките, дойката е изчезнала някъде, чакам я от часове в тъмното и с плачлив глас, със страховит укор казвам: „И котка, и тигър да дойде, никого не го е грижа за мене!“ — и тогава се надвесва в тъмното към мен и лицето й е тъй бяло… Мамините думи ме съпровождат из пътя, просто не разбирам какво се е случило с мен, къде сбърках? Разсъждавам тъй спокойно, сякаш действително се движа към целта; а целта е просто да съм по-далеч оттук. Ако с човек се случи нещо — имам предвид, когато животът му придобие истинска посока и се отклони по пътечка, откъдето не може да се върне повече обратно –, всички препятствия се отстраняват от пътя му. Знаех, че така доникъде няма да стигна, че това бродене е безцелно, рано или късно ще ме заловят и тогава ще видим какво ще стане; не мислех за авантюри, не копнеех за чуждестранния легион; просто бях избягал от дома и по пътя научих, че това е всичко на всичко смисълът на тази екскурзия, вече никой нищо не може да стори, разривът се е случил, дори и аз вече не бих могъл да променя реалността. В такъв момент всички са безсилни срещу бунтовника, никой не препречи пътя ми, само гледаха подире ми и се отбиваха встрани, както от изпадналия в амок. Сега, след време, ми изглежда, че това няколкочасово бродене е било най-дългото пътуване в живота ми. В тъмната гора вървях спокойно, все едно познавах пътищата и не би могла да ме настигне опасност, за тук съм тръгнал, тук ме и чакат. Беше ясна, топла нощ. Срещнах и въглищари; но тогава вече бях изпаднал в унес и не си спомням дали са ме питали нещо. Останах при тях, докато жандармеристите не ме откриха.
Откараха ме у дома с кола — двамата жандарми и чичо ми; възрастният човек седеше безмълвно в колата и ме зави. През целия път мълча, нито бе строг към мен, нито ме утешаваше. Заведоха ме в кухнята на замъка, защото не исках да влизам в стаята, не издържах гледката на роднините, братята и сестрите си. Дълго седях до топлата печка, втрисаше ме от студ, прислужниците безмълвно ходеха наоколо и ми хвърляха ужасени погледи, както на злодей. Сетне дойде баща ми и ме отведе със себе си.
3
В живота не се случват „големи неща“. Ако по-късно погледнем назад и потърсим мига, когато с нас се е случило нещо определящо, необратимо — „преживяване“ или „произшествие“, което е преобразило по- сетнешния ни живот –, най-често откриваме само подобни скромни дири или дори и те липсват. Всъщност няма друго „преживяване“, освен семейството; и няма друга „трагедия“, освен мига, когато трябва да решиш дали да останеш в семейството и в неговите прострени в голям, обширен радиус варианти, в „класата“, в мирогледа, във вида — или да тръгнеш по своя път, знаейки, че сега вече си останал завинаги сам, свободен, но прицел за всекиго, и можеш да си помогнеш единствено сам… Бях четиринайсетгодишен, когато избягах от вкъщи; сетне вече ходех у дома само на посещение, на официални празници, за кратко; времето е ефикасен анестезиолог и понякога дори ми изглеждаше, че раната е напълно заздравяла. Много по-късно обаче, след петнайсет, двайсет години се възобнови изневиделица, „безпричинно“ и ме заболя направо непоносимо; после отново изтръпна и заговорихме за друго. Тук бих искал да опиша истината. Привиквам към истината, както тежко болният — с опасно за живота, горчиво лекарство; може да ме погуби, но може и да помогне; всъщност нямам какво да губя. Истината е, че за душевната си нагласа, за обратите на съдбата си не мога да виня никого.
Болезнени изживявания ускориха онзи бунтарски процес, който се разрази у мен на четиринайсетгодишна възраст и оттогава продължава с ритмично повтаряща се периодичност; зная, че така ще бъде, докато съм жив. Никому не принадлежа. Няма нито един човек, приятел, жена, роднина, чиято компания бих издържал по-дълго време; няма човешка общност, бранш, класа, сред която да се приютя; по светоглед, начин на живот, душевно поведение съм буржоа, но навсякъде свиквам с другите по-бързо, отколкото, ако съм сред буржоа; живея в анархия, която за мен е безнравствена и трудно понасям това състояние.
Травмата е по-отдавна, навярно онаследена, отпреди живота… Понякога дори си мисля, че липсата на корени у една загиваща класа навярно ме разяжда отвътре.
Човек живее в мрак; един ден мъглата се разнася, но яснотата не може да му помогне много. Защо човек си тръгва без особена „причина“ от доброто, осигурено семейство, от топлото леговище, от душната и сладостна скритост и принадлежност, която почва с майчината утроба и сетне продължава да пази и крие онези, които й остават верни: в семейството, в набъбналото в класа, в държава друго, по-голямо семейство; трябва само да останеш, да не пристъпваш омагьосания кръг и от първия до последния удар на сърцето ти закрилящи и могъщи ръце те повдигат, хранят, обличат, приемат и бранят… Защо даден тип хора напускат тази сигурност, тази организирана идилия, чието темперирано слънцегреене пръска лъчите си над всеки етап от послушния живот? Един предобед си тръгнах от чичовия замък, за да не намеря никога повече своя дом, никъде и при никого. Понякога ми се струваше, че това състояние е навярно цената на една душевна нагласа; навярно това е цената на „труда“… Даром не я дават, даром не дават дори страданието, което е атмосферата, условието за творчески труд. Не дават даром дори нещастието. Писателската работа — каквото и да е качеството й — изисква да държим сърцето, нервите и съзнанието си на един по-палещ от обичайните житейски усещания топлинен градус. Няма пазарене, няма дали си „заслужава“ — човек не може да се договаря със своята идея-фикс, която другите биха могли да считат за „мисия“, и да й поставят етикети с привлекателни знаци; нейното оголено и недодялано име, мисля си, е все пак идея-фикс… „Щастливецът“ не твори; щастливецът е просто щастлив. „Щастието“ никога не ме е привличало като житейска цел, която може да бъде методично приближена; по-скоро някак го презирах; такова държание е несъмнено патологично. Наистина е трудно със „здрав разум“ да се проумее какво кара човека да изостави предателски „слънчевата страна“, семейството и по-късно — онази щедра и толкова уютна житейска общност, която произтича непосредствено от връзките на семейството: пътят пред мен бе прав като стрела, трябваше само да се настаня „наготово“ в онази голяма, обширна среда, към която принадлежах по своя произход и класа… Сигурно от отвъдната страна щяха да се намерят за мен и писалище, навярно дори и удобно кресло, и — което е още по-ощастливяващо — каква солидарност, каква щедра общност на интересите и спомените би могла да ме чака отвъд! Но един ден аз поех по шосето за Асод и този път не ме изведе наникъде. Ала понякога все пак мисля, че навярно ме е извел; за някой и друг миг — при самия себе си; и при малцинствата, с които чувствах родство, чиято съдба, макар и за ден до пладне, приемах като собствена. Защо от мирната и подредена идилия на мира понякога се въздигат групи, класи, големи общности и в самозабрава се впускат в авантюрата на разрушението?… Защо не му е добре на човек на земята? Все още не бях формулирал този въпрос тъй поетично и ораторски, когато избягах по шосето за Асод от семейството — от всякакви семейства, от онова конкретно и тясно семейство и от другото, от голямото семейство на рода и класата –, но той се таеше у мен неизразимо, даже и без съмнителния патос на думите. Двадесет години оттогава. Често говоря за друго; но го чувам непрестанно.
Един писател веднъж взе да ме учи, че тази неудовлетвореност и безпокойство е напастта на западния човек. И една жена ме учеше, че това е онази „писателска болест“, която не носи друг вид удовлетворение на духовния човек, освен това, което му дава професията. Може да съм писател. Това желание за бягство все ме съпътства оттогава, в определени житейски периоди то се разгаря у мен, възпламенява житейските ми рамки, въвлича ме в скандални ситуации, в мъчителни, неловки кризи. Така избягах по-късно от нарочената за мен професия, така се изплъзвах от време на време от брака си, забърквах се в „авантюри“, като едновременно бягах от тях, изплъзвах се от емоционални връзки, от приятелства, побягнах в своята първа младост от град на град, далеч от уютния и познат климат в чужди климатични зони, докато тази постоянна безпризорност не ми се стори естествено състояние, нервната ми система не се настрои на това усещане за опасност и чрез някаква изкуствена „дисциплина“ най-сетне започнах даже да работя… И днес живея така, между два влака, две изплъзвания, две „бягства“; като някой, който никога не знае за каква опасна, вътрешна авантюра ще се пробуди? Привикнал съм към това състояние. Така се започна.
4
Семейният съвет реши да ме интернира; дадоха ме на пансионат в Пеща. Това разрешение се хареса всекиму, не и на баща ми. Мен ме очарова. С удоволствие си тръгвах от дома и, естествено, представях си, че с родния град вече нищо не ме свързва… Баща ми, вечният мирови съдия, пастирът на семейството, ревностно би ни помирил и сега, той изпробва всичко, с вярата, че ще възвърне нарушеното фамилно
