горд бях с него! — и в същото време ме обземаше притеснение, човъркаща напрегнатост и не се чувствах нито сигурно, нито уютно и удобно в това изискано благоденствие… Баща ми не ме отегчи с музеи, предостави ми да избера забележителностите от пещенската панорама по свой вкус. Пеща кипеше, цялата в облаци вар, строеше се на всеки ъгъл; по онова време с трескава бързина, в пресилени размери се градеше ефектната фасада на столицата на голямата, щастлива, богата империя. Тази голяма суматоха излъчваше дъх на търгашество; в Пеща винаги си мислех за нашия малък и изящен град, за къщите с ренесансови фасади, за сводестите стаи, и свеждах очи от смущение и срам пред надвисналите, бездушни кооперации на Кръговия булевард… Предпоследният следобед отидохме с баща ми в „орфея“; очаквах изключителни, дори непристойни гледки, но на сцената излязоха само тюлени и акробати, а един много дебел човек със сламена шапка и бледо като луна лице изпя песен със следния текст: „Дали видяхте Будапеща нощем?…“ Тутакси го презрях донякъде. В Пеща останах „провинциалист“, от първия миг упорито се чувствах провинциалист, съзнателно и обидено-горделиво; това чувство и днес понякога ме изненадва в този град.
Един следобед се качихме на такси — тогава бяха тръгнали първите таксита в града и стрелката на таксиметъра скачаше застрашително бързо –, и се отправихме към пансионата в Буда. Баща ми остана с мен до последния момент. И аз го стисках за ръката, хлипайки, тук вече нямаше място за недоразумение. В канцеларията ни прие свещеник с черно расо, официално любезен; той бе ръководителят на пансионата, именит младежки писател и застаряващ педагог. От салона на внушителната сграда можеше да се види Дунава, къс от сивите сгради на Пеща; по стените на стаите нагъсто бяха наредени разпятия и сложените в рамки фотографии на обществени знаменитости, патроните на пансионата. Вписаха името ми в една голяма книга, директорът поговори вежливо с баща ми и сетне с умно, опитно и кротко движение ме хвана под ръка, като че ли ме успокояваше: „Е, няма чак толкова да боли!“ — и дискретно даде знак, че е време да се сбогуваме… Баща ми ме притегли към себе си и веднага след това се озърна толкова безутешно, сякаш с мен действително се бе случило фатално и непоправимо произшествие и вече дори той не е в състояние да ми помогне! Гледах подире му уплашено, с учудване… Озърнах се в стаята, черният свещеник седна пак до масата, запали цигара, дълго издухваше дима и с учтив, безстрастен глас, без да заплашва, с успокояваща простота каза: „Зная всичко за теб. Ще те държа под око.“ Позвъни и ме предаде на един от възпитателите.
В стаята спяхме тридесет и петима, пансионерите от един випуск спяха и учеха в обща зала; само на храна се събирахме, близо двеста души, в общия, голям рефекторий92. Аз попаднах сред петокласници и шестокласници; до днес не зная защо — навярно така са искали да неутрализират „преждевременната ми зрелост“ или свещеникът, който „знаеше всичко за мен“, е предпазил по-малките от моята компания? В голямата спалня имаше две редици легла, оттук се отиваше в умивалня с половин дузина кранове и умивалници, а в дъното на залата, зад една врата, от чиято шпионка — на синята светлина на нощната лампа — можеше да се държи под око всяко движение на спящите, спеше дежурният възпитател… Домакинът ми посочи място за спане между две големи момчета от шесто отделение; единият беше граф от Папа, другият — син на богат земевладелец от Пещенска област. Младият възпитател ми показа и работната маса в общата зала за занимания и ме остави сам; тук-таме се виждаше нарядко някой от възпитаниците, миеха и почистваха сградата, празникът Veni Sancte щеше да е чак след три дни и всеки прекарваше тези три дена, както намери за добре, новаците се шляеха в градината и в залите без особено разпределение на времето и опознаваха тайните кътчета на голямата сграда. Влязох в занималнята и седнах на посочената маса; бе писалище, отрупано с дързорезба, с мастилени петна в чекмеждето, близо до прозореца, виждах двора насреща и слугинските коридори на олющената кооперация — колко пъти съм съзерцавал през дългия си плен тази рушаща се жилищна казарма в Буда! — в залата бяха подредени още три дузини писалища, в строг военен ред; изобщо всичко тук напомняше по- скоро казарма, отколкото училищен пансионат. Никъде не видях цветно петно, приветлива мебел, нито подходящи за селска ваза полски цветя; обходих докрай залите, на всеки етаж имаше по две учебни стаи и две спални, в едната зала открих маса за билиард и книги в шкаф с решетки. Никой не ме заговори. „Старите“ пансионери редяха нещата си с демонстративна небрежност и юношеско нехайство, като безмилостно внимаваха да не ме забелязват; с тъгата и изоставеността си трябва да съм бил жалка фигура. Вярно, след половин година и аз се държах така, извръщах се с безмилостно, нагло равнодушие, когато идеха новаците. Миризмата бе задушлива, като в болница. В спалнята открих багажа си и го разопаковах; тесни шкафчета, които се затваряха се с ключ, се редуваха под номера в коридора и всичко, шкафът, даже спалното бельо вонеше, сякаш е било обляно с дезинфектант, с някаква разновидност на карбола. Действителността се оказа по-отчайваща, отколкото си я представях. Потискащото усещане за самота растеше на половин час. Седнах на леглото си в смрачаващата се спалня и се загледах неподвижно през прозореца. Долу в градината ритаха топка неколцина от „старите“, чувах военни команди, съзерцавах с отвращение чуждите легла, наблюдавах безпощадната публичност, в която трябва да живея, да спя и да будувам оттук нататък, и никога, нито за миг вече няма да съм сам… Побиха ме тръпки. През мрачната зала премина клатушкайки се несигурна фигура, спря се пред мен, мярна ми се ниско, пухкаво, бяло лице, и много тихо, с молещ за извинение глас някой каза: „Аз съм Крес; но тази година ще бъда частен ученик, защото съм много болен.“ И с хладни, меки пръсти хвана ръката ми.
6
Животът понякога е благосклонен; в критични моменти край мен винаги се спираше някой Крес и неуверено ме даряваше с няколко незначителни по своята тежест думи. Крес не принадлежеше към особено интелигентните възпитаници в класа. Трябва да ми беше връстник; и бе тъй странно-изискано болен; болестта сякаш го облагородяваше… Вече беше съвипускник на „големите момчета“, но родителите му все още го караха да ходи с кадифена мантичка с връзки отстрани; ръцете, лицето, тялото, всичко беше тъй невъобразимо, нездравословно бяло, млечнобяло, наситено бяло; и представете си при този цвят на кожата светлосини очи и бледоруса — сега е модно да се казва: „платиненоруса“ — пухкава коса, дълги мигли. Под примигващите му, винаги мъничко възпалени очи грееха тъмнокафяви лунички. Ходеше бавно, чак и ръката си повдигаше предпазливо, говореше разчленявайки думите, цялото му същество издаваше недоверчива бдителност, всъщност будеше представа за много благороден порцелан, гледах го направо със страх, дали ако седне или по време на ходене се допре до нещо, няма да се счупи… Крес беше математик и болен; искам да кажа, не се занимаваше с нищо друго, само с математика и с болестта си; училищните задачи, детските забавления, обкръжението, нашите игри, всичко това бе второстепенно. Страдаше от хемофилия; говореше за своята болест безстрастно, вещо, придавайки си донякъде важност, разкрасяваше беседата си с чуждици, както изтъкнат млад лекар би говорил за заболяването на трето лице. Не го интересуваше нищо друго, само хемофилията; цитираше случаи от литературата, знаеше, че в големия романен цикъл на Зола „Ругон-Макарови“ едно от децата излинява от тази болест; сериозно, без трагична отсянка, безпристрастно и с вежлива готовност обясняваше във всеки час от деня симптомите, начините на лечение на хемофилията, сериозността на своя случай. Болестта бе изолирала Крес от класа, той приемаше делничните задачи като задължителни за себе си по-скоро от прилежност. С примигващи, възпалени очи, той гледаше безкрайно сериозно на всичко. Крес никога не бързаше; разхождаше се между живота и смъртта, обмислено, съзнателно като човек, който има достатъчно време за всичко. По-късно установих, че не непременно нежно съчувствие или пък неясно и внезапно надигнало се вълнение го е подтикнало тогава, първата вечер към близост; просто е търсел другар, възприемчив и старателен, комуто да разкаже някои по-стари, основни и други, по-фини и нови подробности за своята болест, на която гледаше постоянно като на един от генералните въпроси на всемира и човечеството. Този обективен егоизъм го беше обзел напълно. Изслушваше оплакванията ми, мнението ми сериозно и с хладен интерес, както възрастният — жалбите на детето. Някак особено, едностранчиво и непохватно, Крес бе „пораснал“ преждевременно в болестта; не знаеше нищо за живота, но със смъртта живееше едва ли не в добри лични отношения, говореше за кончината с посветена апатия, провлачено и с монотонен глас като човек, който беседва по досадно познати теми. Никога не го разбрах напълно, но според него математиката — другата сфера на Кресовите интереси — бе непосредствено свързана с болестта, едната някак произтичаше от другата, болестта обуславяше математиката, двете си принадлежаха. Най-малкото за Крес… Понякога ме беше страх от него. Във всеки случай той бе първият, който ме заговори с човешки глас в големия дисциплинарен пансионат на моята младост.
