тази къща. От градината се откриваше гледка към двора и към оживения етаж на съседния „пролетарски дом“; тези „долнопробни“ съседи докарваха много ядове на семейството. Преселила се от Галиция гмеж от кол и въже обитаваше етажа, чорлави и поразсъблечени момичета по цял ден ходеха по коридора на етажа, вдигаха врява, пощеха си бълхите на отворените прозорци, излагаха прелестите си по време на обличане и събличане и непринудено посрещаха вятърничавите си, често сменящи се ухажьори… Баща ми сериозно се бе замислил да купи този „публичен дом“, за да очисти от „позор“ тихата и спокойна улица; но къщата се продаваше скъпо и се налагаше да търпим това адско проклятие. „Преселничките“ и семействата им живееха шумен и трескав живот; в шарени дрипи, наметнати със забрадки на точки, те по цял следобед подпираха с лакти решетката в коридора и всички клюки, нечистотии и хули, които бълваха каналите на малкия град, се стичаха в мръсната канализация на съседната къща. Семейството ми често се обезкуражаваше от печалното съседство; чувстваха като лично оскърбление тази „натрапила се“ сган от предградията, която се вреше тъй низко и словоохотливо в нашия префинен, изискан живот. Не познавах никоя от тези ведри по нрав, щедро даряващи своите прелести „преселнички“; но по време на кратките си посещения у дома надничах с неудържим интерес към препиращите се, нечисти и ординарни съседи и само някакво фалшиво, „господарско“ чувство за срам ме възпираше да не се възползвам от несъмненото благоразположение на момичетата… Мислех, че трябва да остана солидарен със семейството, не можех да застана при тази „гмеж“; само да не се плацикаха тъй радушно в „греха“, с главозамаяно и видимо с просто око блаженство!… Седях в нашия обрасъл с пълзящи растения, изискан „хол“ със стъклен покрив, с книга в ръце, с надменно и отблъскващо изражение на лицето и хвърлях между два откъса коси, ламтящи погледи към гръмката циганска глъч на добре загладените женички, затънали в разюздано и въпиещо доволство, неосъзнаващи греха. Не, и дума не можеше да става за някаква непристойна близост, не можех да потъпча авторитета на семейството в краката на веселите госпожици; от стълбището, та чак до таванския килер всичко у нас беше преднамерено „другояче“, баща ми бе избран за председател на камарата на адвокатите, посещаваха ни първенците на града, на двора ромолеше фонтан… Свеждах очи, четях и скучаех ли, скучаех.
Това чувство за гражданска солидарност и по-късно не веднъж ме е възпирало от съмнителни, по всички признаци недостойни и нечисти и все пак безспорно сладостни забавления; понякога си мисля, че най-вече от „щастието“, онова главозамайващо, неконтролируемо нервно състояние, което си има цена, и тя най- често е, че заплащаме страстите с „авторитета“ си… Сложна задача е да се отскубне човек от примката на класовата солидарност и да се осмели да приеме щастието във всички възможни форми. Съзерцанието на съседската къща, това топло „мочурище“, в което доволно крякаха тези живи същества, ме накара да се замисля, че това, което ни грабва в живота с вулгарната си привлекателност, не е идеалът, и най-вероятно не е нито чисто, нито здравословно, нито безопасно състояние… Не можех да отида при тях, защото у нас камината в трапезарията се отопляваше с цепеници; дали в града имаше и други такива камини?… Измина доста време, докато разбрах, че не камината е важна. Питаех към съседите спотаена, лицемерна и все пак несломима симпатия; живееха тъй весело, навярно не и весело, а просто живееха, с всяка глътка въздух те вдишваха с пълни гърди живота, свободно, без гледни точки и „солидарност“. Нямаше нищо нередно и в това, че съдбата бе заселила тъкмо тях в съседство; тези словоблудни пролетарии; в този „удар на съдбата“ виждах балансиращия замисъл на живота, неговото приравняващо възмездие, прекалено изискано се бяхме устроили в собствения си дом, с градина, със спускащи се по стените катерливи нокътчета, с фонтан, камина, дузина сводести стаи, герб на портата; в живота нищо не става като по ноти, бяхме вирнали честолюбиво носове и сега си получавахме заслуженото; когато си се приютихме в „своето“, където всичко бе в такива нереални мащаби, в съседство се заселиха тези кресливи пролетарии, един друг свят, и под носа ни взе да вони безпощадно на помия. Не бих могъл да кажа защо, но намирах за напълно редно това опако подреждане на нещата в живота.
Съседната пролетарска къща се обитаваше и от един „революционер“, водач на местната социалдемократическа партия, печатар, после редактор и народен вожд; той издаваше седмичник и с упорита и неумолима последователност разкриваше в брошурката машинациите на „буржоазията“… От прозорците на съседната къща революционерът, естествено, надничаше чак в стомасите ни, слугинята внасяше пред очите му буржоазния ни обяд в трапезарията с камината, буржоазните деца се възпитаваха пред неговия поглед; и той неведнъж издокарваше баща ми в журнала. Много години по-късно, когато червената революция избухна за няколко кратки седмици и в нашия град, когато прислужниците си отиваха без предизвестие и за няколко капризни часа обитателите на съседската къща завладяха света, съседът- „революционер“ се държа съвсем особено; тогава той беше местният началник, един вид регионален народен комисар, можеше да вкара баща ми за миг в затвора; но, неканено, той ни изпращаше продукти и сам, по своя воля уреди да не разквартируват у нас някой другар. През революционните дни косъм не падна от главите на обитателите на „буржоазната къща“. Пролетарските съседи ни гледаха, като през въздух.
11
Над този край светлее споменът за още едно лято; бе толкова истинско лято, лъчисто и безоблачно, каквото навярно повече не изживях. Бяхме наели в Банко къща с двор, седмиците се нижеха, изпълнени с наситени, физически усещания; нямам спомен за кавги, недоразумения от тези летни седмици.
Зад мен беше годината в пансионата и това отсъствие ми бе осигурило приятни привилегии в семейството. И без думи се бяхме споразумели, че неписаните закони на семейните порядки вече не ме ангажират; тръгнал съм по свой път и отсега нататък ще търпим взаимните си капризи с почтително снизхождение. Трябва да съм бил някакъв внезапно източил се юноша през онова лято; децата вече не ме приемаха в тайния си свят, възрастните още не ме допускаха близо до себе си; блуждаех между два бряга в шеметно, много чувствително състояние, когато душата възприема и отразява житейските шумове като с рупор. Лятната къща се издигаше в края на боров лес, високо над града, в непокътнати дебри; близо половин дузина подобни вили бяха разположени в края на гората, а малко по-нататък, до потока Луиза, грохналата странноприемница също беше претъпкана през този месец с летуващи граждани. Във вилите, разбира се, живеехме саможиво, усамотено и сдържано. Пред чардака се простираше градина, отрупана с благоуханни, селски цветя; на градинската трева, в шезлонги, дамите от съседната вила ръкоделстваха по цял ден; след следобедна закуска господата пиеха вино на чардака, на залез слънце файтони докарваха съпрузите от градските канцеларии; в съседство с нас летуваше един градски съветник, тук беше наел стая за летните седмици и помощник-ишпанът, брадат, широкоплещест унгарец, напомнящ героите на Йокаи с достолепните си движения; тук бе избягал от горещините и един съдия от върховния апелативен съд със своята съпруга и семейство и с превземащата се заради развода си балдъза, пухкава млада жена със сладникава красота… Дамите ръкоделстваха и четяха историята на „Монте Кристо“; прочутият роман тъкмо излизаше на унгарски език, като притурка с продължения… Топла, смолиста миризма на борова гора се просмукваше из цялата местност. Живеехме като герои от тома на подвързаните в червено „Избрани световни романи“: тези томчета в червено сукно лежаха в дамските кошници за ръкоделия редом с бледозелените притурки на „Монте Кристо“. Развеждащата се красавица бе ухажвана от елегантен, млад пещенски адвокат и дамите от летуващата компания насърчаваха усърдно зараждащия се брак. Беше изключително топло, знойно лято. На здрачаване ходехме за гъби в гората.
Гората живееше последните си мигове; няколко седмици по-късно вихърът я изскубна из корен до края на планинския склон, надолу до долината на „Дъскорезницата“. Всяка сутрин в течение на седмици се впусках из гората и я обхождах ненаситно, сякаш, предусетил съдбата й, се стремях бързо да натрупам спомен за цял живот. Поляните бяха ожарени и бледожълти от сушата; но вътре, в гъсталака, мистериозна влага подхранваше гората, беше пълно с прохлада, сянка, и с онзи възбуждащ, плесенясал мирис на борова гора, глътка от който и до днес ми възвръща душния, вълнуващ аромат на детството с неговата хаотична атмосфера. Понякога срещах в гората необщителния адвокат, който „не джиросваше полици“ и с бутилка цианкалий в джоба, с мрежа за лов на пеперуди неуморно бродеше подир белокрилите зелеви пеперуди. В знойната тишина, насред гората, от километри се чуваше бръмченето на работещия в долината гатер. Безделничех по цели дни, понякога вземах и книга, но четях малко; отпивах и вкусвах от материята, поднесена ми от гората, онзи дестилат от въздух, миризми, светлина и звуци, който и до днес е за мен формула на „природата“; измина десетилетие, не попаднах повече сред камънаците, но изглежда благодарение на тези седмици по-късно, в литературните кафенета на непознати градове изпитвах
