Сновяхме из зашеметения Берлин, сякаш искахме да им покажем едно-друго на тия достолепни, силни и мудни немци.
По същия начин сновяха и шведи, натам се бе отприщил и Левант. Заговорници седяха в немските канцеларии, фабрики, редакции, театри, лаборатории, плещеха чужди езици и се подсмиваха през главите на немците. Седяхме с Лола в железопътния вагон, който завинаги — тогава още не знаехме колко трагично, непоправимо завинаги! — ни отвеждаше от тази чужда, вцепенена, истерично извиваща се в епилептичния танц на инфлацията, нещастна и тъй позната в чуждостта си Германия; влакът бавно се потътри из тъмнината, задъхано ни повлече вън от познатата ни екзотика на Германия, която, както и да се погледне, все пак ни бе дом; прекоси онази много фина линия, необозначена от бариери и гранични камъни, прекоси границата с име „Централна Европа“, под чието човешко, родово, културно въздействие бяхме родени и възпитани и която органично принадлежи и се слива с другата Европа и все пак е толкова загадъчно друга, че Ротшилдови навремето размишлявали: дали изобщо си струва да се строи железница там?…
3
Сетне все пак построили няколко железници и един ден трябва да съм пристигнал с една от тези железници в Лайпциг, където начаса, още през първата седмица ме прелъсти моята хазяйка. Тази жена беше избягала от Мец със своя съпруг, касапин, и сега те живееха охолно в Лайпциг, защото бяха продали месарницата в Мец за френски франкове, а по онова време в Германия срещу чужди пари можеха да се получат много банкноти. Бях деветнайсетгодишен. Касапинът седеше по цял ден в пивницата и в занаятчийския синдикат и вечер, като се прибереше в къщи, ни разведряваше с геройства от войната и ругаеше французите. За хората, за значението на думите, за непредвидимата, спонтанна низост на човешките намерения, тогава знаех колкото някой патагонски укротител на лъвове, импортиран в лондонския зоопарк, може да знае за съставките и недомлъвките на европейската цивилизация. Живеех в непрестанен, нездрав, емоционален захлас. Общо-взето вярвах, че хората са това, което се вижда: действията и думите им приемах за реалност. Касапинът от Мец и неговата съпруга лъжеха с особена страст. Нравех им се, мисля, дори и на мъжа, но ме мразеха, защото бях чужденец и различен от тях по душа и тяло; и с покорна наглост фамилиарничеха с мен. Трябва да съм им изглеждал като някакъв приказен принц в онази стая под наем на малката пресечка в Лайпциг — със странните си костюми, с книгите си на неразбираем за тях език, с предвзетите си фетиши, с разпятието от кост, малката негърска статуетка, кактуса, който упорито носех със себе си през исторически епохи, революции и държавни граници, и с искреното си невежество по отношение на парите… Изнамерих фотографията си от тези най-първи, лайпцигски времена. Бил съм подтискащо слаб, със сенки под очите, със спускащи се на челото къдри на поет, на снимката притискам с ръце към сърцето си книга. Тъй се появих през есента на 1919 г. в Лайпциг, в живота на касапшата от Мец.
Жената се опитваше да спечели благосклонността ми с коварна настървеност. Живеех трети ден у тях, когато тя се промъкна в стаята ми вечерта и ме прелъсти. Гледах я с изумление, никога още не бях виждал човек като нея. По цял ден обикалях града или с часове седях неподвижно в някое кафене, плахо вкусвах ястията и напитките и бях самотен, като на остров. Дори касапшата от Мец не съумя да разсее тази самота. Лайпциг ми приличаше на огромен хамбар, някакво покрито хале от желязо и бетон, където се продава всичко, кожи, южни плодове, философия, музика и най-разнообразни методи на мислене. Касапшата беше родом от Елзас, с подвижно мускулесто тяло, нисичка кръстоска, от френската си майка бе наследила насмешливи, умни, големи черни очи, незабравимите френски женски очи, които сияеха върху това немско лице с толкова чужд живец, сякаш бяха някакви гости. Искаше всичко да знае, крадеше писмата ми, написани на унгарски език, които пристигаха от родината и с часове ги сричаше буква по буква с трогателно и неудържимо любопитство, четкаше дрехите ми по цял ден, редеше книгите и сувенирите ми и винаги ми говореше шепнешком, сякаш се страхуваше да не би звученето или интонацията на гласа й да е неприятна за достопочтените ми уши. Приемах това благоговейно ухажване със снизходителната благосклонност на разглезен юноша. Смътно и между другото й давах да се разбере, че живея тук, у тях, на малката пресечка в Лайпциг едва ли не инкогнито, пътем, и у дома, естествено, имам съвсем друг начин на живот, например в трапезарията ни има камина, от известно време държахме и лакей…
Споменът за тази жена изплува живо сред парите във вещерската кухня на оживялото минало: навярно защото тя беше първата „чуждестранна жена“, първата истинска „чужденка“, която опознах до мозъка на костите, опознах неназовимата, непреодолима, загадъчна чуждост, където чувствата напразно напират и телесната близост полага безполезни усилия: през портата със седемте печата не могат да проникнат чуждите душа и тяло, не помага ни шперцът на целувките, ни железният лост; това е тя, последната тайна, майчиният език. Не вярвам, че любовта е всемогъщо есперанто, което превъзмогва тайната на видовете с езика на жестовете. Чуждоезичната любов заеква, колкото и въодушевено, със страстна словоохотливост да я изговарят. Човек бленува на майчиния си език за този, когото обича. Чуждата жена, първата, при която почувствах това объркващо безсилие — че не умея да й се отдам напълно, отвъд прегръдките остава нещо неизречено, което бих могъл да преведа с целувка или жест, но първичният му смисъл завинаги остава моя тайна, тайна на всяка жена, която говори майчиния ми език — това бе касапшата от Мец… Струваше ми се донякъде екзотична и наред с това примитивна; не бих се учудил, ако закичеше косите си с цветни гирлянди и пристегнеше на талията си тръстиков девически пояс, когато се промъкваше благоговейно и на пръсти при мен с рядко кафе и намазани с масло „schrippen“99-и… Тя беше първата от целия низ, объркан и хаотичен низ от „чужденки“, който през следващото десетилетие, болезнен и не дотам идиличен период на младостта ми — навярно единствено истинската, безотговорна и лека младост — се вплете в моя живот. Ако в съзнанието ми проблесне споменът за разтворени за прегръдка женски обятия, то сред тях потрепват слабите, мургави ръце на касапшата от Мец и тяхното властно и все пак плахо притискане. Като някакъв пътуващ тиранин, аз й бях разрешил да ми слугува и да ме обича. За краткото време на нашето познанство тя и не пожела друго. Ала когато на втория месец се преместих, съпругът й и тя ме нападнаха изневиделица с индианска ярост. Тази ярост бе предназначена за чужденеца, другия, вечния предател. Претендираха да им възстановя цената на една четка за дрехи, цената на някаква четка, за която дотогава нямах и представа.
В очите на лайпцигските си хазяи и изобщо на жителите в този голям и привикнал да вижда чуждоземски човешки екземпляри град изглежда съм бил обезпокоително явление. Наблюдаваха под око дрехите ми, не дотам привичната за саксонския вкус прическа, моя будещ подозрение начин на живот, премигвайки. Дребнобуржоазната душица на града възприемаше с враждебност отнесената и ексцентрична младост, която излъчваха появата и действията ми. Тесният кръг, в който се движех — университетът, няколко кафенета и тъй нареченият „артистичен кръг“ на млада актриса, унгарка по произход, в който красивата и екзалтирано-фина девойка беше своего рода „Erdgeist“100, понеже се предполагаше, че както в тамошния „Schauspielhaus“101, така и в живота, играе в амплоато на Лулу — ме възприемаше като подозрителен чужденец. Бях си донесъл за пред немците какви ли не костюми, всичките бяха с кадифени яки и ги носех с черни ризи… Лайпцигските майки с малчугани на ръце зяпаха подире ми от прозорците. Когато заминавах за чужбина, баща ми отнапред ми даде парите за три месеца. Похарчих тази значителна сума още първата седмица, без да разбера как и за какво? — струва ми се, за английски цигари, книги и кафе… Ровех се с кисело изражение из шедьоврите на саксонската кухня и през първите седмици действително живеех на кафе и сухата паста на име „Baumkuchen“102, която се продаваше близо до университета, в „Кафе Фелше“. Предстояха ми три оскъдни месеца и, за да е още по-драматично, недоимъкът ми започна посред зима. Първо продадох дрехите със странните кройки и кадифените яки, и двете дузини. През следващите години продължих да живея така, скитах се и бродех от град на град, кога в хотел, кога в стая под наем с един-единствен костюм, който захвърлях, щом се изтъркаше и вместо него си ушивах нов.
От „мизерия“ ходех да се храня в „hospiz“103-а на протестантските мисионери. Дотогава никога не бях виждал толкова навъсени свещенически бради като тези, които се привеждаха над супените блюда тук. Наред с тесногръдото си еснафство с дъх на ябълково вино и рядка бира, Лайпциг беше пълен с екзотика. Големият пазар бе струпал тук не само стоки, а и хора.
