Протестантските мисионери апетитно мляскаха морски риби, сготвени в ужасния и подозрителен „tunke“104, сварените във вода картофи и тресящия се „glibber“ като някакъв особено вкусен деликатес… Не разбираха защо ровичкам с кисел вид туземните, сочни саксонски ястия. Протестантските мисионери бяха прокудени след войната от някогашните немски колонии и поради липса на други неверници всеки ден след обяд ме връщаха във вярата — по-скоро от чувство за дълг, както артистът се упражнява и във влака, сякаш се опасяваха, че в Лайпциг, където общо-взето всички вече бяха покръстени, ще забравят методите си и своята практика. След обяд сядахме сред гъстите изпарения на рядкото „Blumchenkaffee“ и ароматизираните до припадък „вносни пури“ в салона на протестантския хоспис, а над огледалото висеше бродирана благословия за дома със следния текст: „Wenn Du im Ungluck willst verzagen, So denk an Konig August Wort: Lerne leiden ohne zu klagen.“105 Мисионерите четяха на глас от Библията и ме разпитваха, направо като някой дивак. Слушах ги няколко седмици, сетне спрях да ходя. Предпочетох квакерската храна, с която беше наводнена Германия тогава — евтини, пресовани в тенекиени кутии говеждо месо и супа от овесени ядки.
4
Какво всъщност правех в Лайпциг? Семейството ми знаеше, че следвам в университета, където ме обучават за журналист с присъщия немски професионализъм. В действителност хвърчах из облаците. Бях много млад, само младостта мечтае. Моето поколение не копнееше за „рекорди“. Това, за което искрено копнеехме, бе мечтата, вълшебният елемент отсъстваше от живота ни, невъобразимото, непроверимото… Бях в състояние по половин ден да седя в старото „Кафе Меркур“ зад университета, знаменито лайпцигско кафене, където се получаваха „всички журнали на света“, почти петстотин вестника и всеки ден аз съвестно изчитах голяма част от тях; сякаш учех урок, направо назубрях какво се е случило този ден по света. Пушех английски цигари, чийто сладнящ-опиумен дим съживяваше далечното, екзотичното, мечтаех и гледах през прозореца лайпцигската улица, която беше тъй пуста и поне толкова чужда, колкото оазис с маслинени дръвчета и палми в пустинята. Бях безкрайно скромен и в същото време безпределно претенциозен: една английска цигара напълно удовлетворяваше въображението ми, но по средата на действието напусках театъра, ако някой актьор или изречение от пиесата не ми се харесаха; и за нищо на света не бих отишъл на кино. С часове ходех из дъжда и винаги играех, сядах на някоя пейка на лайпцигската гара — „най- голямата гара в Европа“ — и чаках чуждите хора, с които нямах нищо общо и не исках нищичко от тях. Никога по-късно не съм си позволявал такава волност, както през този начален период от престоя ми в чужбина през младостта. Не исках нищо от никого, не очаквах ни добро, нито зло, изпитвах благодарност за всичко, за една усмивка или интонация; през онези години бях съвсем доверчив. Може и поет да съм бил тогава.
С удоволствие четях единствено стихове. Поетите, чиито стихосбирки стърчаха от джобовете ми, потънаха безследно в литературната пустош. Кой помни още името на Алберт Еренщайн106? Той притежаваше архаичен глас, сякаш бе някой загубен във времето и пространството прачовек. Помня едно негово томче с разкази — „Tubutsch“ –, което седмици наред мъкнех със себе си; разказите му нямаха никакъв „смисъл“ или „епическо съдържание“, но зад тях гореше визия и имаха чиста, напрегната музикалност, както всеки ред, написан от този потънал в неизвестността виенски писател; и аз бях благодарен за тази музика. Цели седмици посвещавах на превода — добър или лош — на някой от стиховете на Еренщайн в „Кафе Меркур“. В Германия почти не познаваха Франц Кафка. Изящните акварелни образи на Елзе Ласкер-Шюлер107 са живи и до днес в спомените ми, като някакъв видян насън гръцки пейзаж. Тогава преведоха на немски стиховете на чеха Брезина108 и книгоиздателство „Инзел“ предостави на новите си читатели тази новопоявила се, недостъпна дотогава за света литература. Дълго смятах за голям поет един млад немец на име Курт Хайнеке109. Може по онова време, макар и за миг, да е бил такъв. Аугуст Щрам110 пишеше футуристични немски блудкавости; тогава много ми харесваше. Гласът на Верфел111 вече се бе прояснил, появи се и първият му роман. В новите списания пишеха Готфрид Бен112, Теодор Дойблер113, Рене Шикеле114, Алфред Дьоблин115. Немското книгоиздаване несмело се отърсваше от витиеватата пропагандна индустрия през войната.
От тези поети са останали имената само на един-двама, навярно само творчеството на Верфел и Кафка е надживяло тогавашната мода и присъда. Кафка ми оказа особено голямо влияние. В тесния и неизмерим с общественото мерило кръг, където стойностите се оценяват според истинските критерии на европейската литература, младият чешко-немски писател, който умря на трийсет и няколко годишна възраст и остави след себе си само фрагменти, днес вече се смята за класик. Открих за себе си Кафка така, както лунатик налучква правия път. В една книжарница просто издърпах измежду хилядите книги брошурка със заглавие „Verwandlung“116, започнах да я чета и моментално осъзнах: това е. Кафка не беше немец. Не бе и чех. Беше писател, от най-големите, не можеше да бъде сбъркан, да не бъде разбран. Удивителен е инстинктът, с който младият писател открива необходимия за развитието му образец. Никога не съм „подражавал“ на Кафка; но днес вече знам, че някои негови съчинения, предметното му виждане, светогледът му осветлиха мрачни територии у мен. Трудно е да се определи литературното „влияние“, трудно е да бъдеш искрен към онези, които задействат процеса на литературно оформяне на писателя. Не само животът, а и литературата е пълна със загадъчни родства. В живота само няколко пъти ми се е случвало да срещна човек, чието познанство — нееднозначното, болезнено познанство от несъстояла се допотопна среща — да ме накара да поспра, да си призная истината. Понякога срещаме хора — по-рядко жени, по-често мъже, тъй като всяка приятна жена ни е донякъде „позната“, напомня ни някогашната, невярно позабравена Ева –, от които не можем да избягаме, свързани сме с родство, налага се нещо да обсъдим, непременно лично и непременно ние двамата! Подобни срещи има и в литературата. Една позната душа неустоимо зове, приканва друга. Светът, звученето на Кафка ми бяха чужди; и все пак това е писателят, който — зная — макар никога да не е имал доловимо „влияние“ върху писането ми, освободи у мен енергии; изведнъж започнах да виждам другояче, по друг начин правех изводите си и в същото време, осъзнал не само мощта, но и задачата си, бях обзет от плахост, от неувереност.
Който се страхува, крещи. Ето защо, в страха си, бързо се заех да пиша. Написах стихове колкото за цяло томче през тази лайпцигска есен, — по-късно един провинциален издател даже публикува тези поеми под заглавие „Гласът на човека“. „Човекът“, обруганата хуманност тогава бяха номер в програмата на новата немска литература, както тюлените в кое да е вариете. Излизаха антологии със заглавие „Menschheitsd(mmerung“. В заглавието на новата си книга един междувременно замлъкнал и напълно изчезнал млад немски писател — Леонард Франк117 — констатираше, че „човекът е добър“. По онова време подобно заглавие бе само по себе си достатъчно, та издатели и публика със симпатия да приемат поета. Поетите се трудеха върху „хуманността“, както върху жанр с неоткрита никога дотогава от нито една епоха тематика. Всичко придобиваше бумажен вкус. Хуманността, която никога не е била обругавана по-низко, отколкото през току-що отминалите пет години, просто се бе превърнала в литературна стока.
Седях в „Кафе Меркур“ и с един младеж, холандец по произход, чието дълго и красиво звучащо име ме очароваше — наричаше се Адриан ван дер Брокен младши –, основахме литературно списание със заглавие „Ендимион“118. Журналът излезе в един-единствен брой и разходите по него погълнаха цялото бащино наследство на Адриан, някъде около шестстотин марки. Никога не проумях защо нарекохме нашето начинание на името на злощастния Зевсов син, за когото преданието знае само, че неговата съпруга безспирно го целувала в съня му и боговете го наказали с необичайно изобилие от дъщери? Вероятно ни е харесала мелодичната звънливост на гръцкото име. В списанието печатахме само стихове и повечето от тях написа Адриан. Дори в податливия към екзотични феномени Лайпциг бе съмнително, че журналът ни ще привлече маси от читатели. Във всеки случай резултатът от основаването на журнала за мен бе, че видоизмени самотата ми в чуждата страна: вече седях в „Кафе Меркур“ в компанията на неколцина изпаднали в унес млади чужденци, любители на поезията. Нямах нищо общо с тях. Бях поет — млад, самотен и удивен. А на външност бях лунатично, слабо момче с паднал на
