„n“? — и тогава не знаех повече по въпроса, но с увереността на лунатик спрягах и прехвърлях глаголи и съществителни имена, разменях „als“ и „vie“, подбирах думи, наистина като на сън… Пишех на немски уверено, сякаш никога не бях разсъждавал на друг език. Вероятно съм допускал и грешки; но текстът като цяло, както по-късно научих, е звучал немски, навярно пелтечещ немски, но само дотолкова, доколкото дете или човек с беден речник би пелтечил на майчиния си език. Райнман прочел статията, приел я като написана на немски и я публикувал. Когато я прочетох, получих сърцебиене. Усетих, че зная немски… Почувствах се в свои води. Наострих слух за новите възможности в моя живот, в плановете ми. Къде и кога се бях научил на немски? Едва ли в училището, а и сепешкият немски, на който от време на време говорехме при дядо и баба, не би могъл да се съхрани тъй продуктивно в паметта ми. Говорех свободно немски; но къде се бях научил да пиша? Да не би да ми бе останало в наследство от саксонските ми селски прадеди, спомен някакъв, неясен завет, който тук, сред саксонците, изведнъж ме беше осенил. Като отвързан от дълго въже, който неочаквано е почувствал свободата на плувеца, започнах с нагла увереност да се плацикам из немското море. Стори ми се като безценен дар; още не знаех, че чуждият език е патерица и помощ, но писателят не винаги може да се възползва от тях. Писателят живее и твори единствено в атмосферата на матерния си език; а моят матерен език бе унгарският. Десетилетия по-късно, изпаднал в истински ужас, отпътувах презглава у дома; тогава вече пишех поносимо на немски, мънках на френски и все пак ме беше обхванала такава паническа глухота от акустиката на чуждия език, че пребледнял се втурнах в матерния си език.
Засега бях извънредно горд от познанията си по немски език в Лайпциг. Райман, дребничкият, шишкав и плешив саксонски хуморист, ме окуражаваше. Очакваше от мен някакви будапещенски словоизлияния. Унгарците се славеха като добри войници и добри журналисти. Немците смятаха, че сме се изявили най-вече в тези две професии. Но моите словоизлияния звучаха различно от будапещенските, бяха от Фелвидек, провинциални. Донякъде се срамувах от журналистиката; бих предпочел да пиша само стихове. С Райман се срещах всеки ден в кафенето — беше добродушен, огорчен и пристрастно бичуващ саксонците, истински талант като памфлетист — и той строго ме питаше: „Пак ли пишете стихове?“ Считаше, че с младите таланти трябва много да се внимава, защото само да отклони за малко поглед човек и незабавно се отдават на тайния си младежки грях, на стихоплетството. Искаше ми статии, от време на време ми даваше по петдесет марки. В статиите описвах лайпцигската си квартира под наем, някоя вечер сред саксонци в гостилницата, разговор със саксонски философ в университета, накара ме да напиша за „Драхе“ язвително училищно съчинение със заглавие: „Мисли в лайпцигския музей пред статуята на Бетовен от Макс Клингер“. (Според лайпцигските критици Клингер бе изваял в мрамор „гръцкия идеал за красота“, но на мен неговите скулптори ми въздействаха, все едно някой говореше старогръцки със саксонски диалект…) Насърченията му ме въодушевяваха, работех безпристрастно и леко. „Драхе“, където Райман охулваше всекиго, даже собствения си спомоществовател, и илюстраторите и даващите обявления фирми, които публикуваха реклами в неговото издание, отпечатваше почти във всеки брой някоя моя дребна публикация; единственото условие бе да е такава, каквато „Лайпцигер Нойесте Нахрихтен“, например, със сигурност не би издал… Вестничето предизвика такава паника в официалните духовни среди на Лайпциг, като пяна от лимонада на прах в нощното гърне на буржоазно семейство. Саксонци със зачервени глави шумно го обругаваха вечер в гостилниците; но го четяха. Райман бе първият ми редактор, който ми позволяваше да виждам света, както намеря за добре и не беше грях да го виждам такъв, какъвто е.
Записах се в университета, където ми завериха семестъра във филологическия факултет. „Institut f(r Zeitungskunde“ бе всъщност филиал, подразделение на специалността. Естествено, и тази институция се ръководеше от таен съветник — несметен брой тайни съветници от вилхелмово време бяха останали из немските университети — някой си Geheimrat126 Блюхер, който много отдавна, на млади години, още по времето на основателя Леополд Зонеман, бил сътрудник на „Франкфуртер Цайтунг“. С възпитаниците, които искаха да „изучат“ журналистиката в лайпцигския университет, се занимаваше филологът Йоханес Клайнпаул. Тук имаше семинари, огромна библиотека, неоценима по стойност библиография, хиляди и хиляди годишни течения на старите и най-стари немски вестници. Никога не проумях „работния план“ на института. Тайният съветник преподаваше вечер, разясняваше генезиса на немските ежедневници и възкресяваше личните си, младежки спомени от времето, когато „Кройццайтунг“ бил процъфтяващ журнал и надделявал над конкурентите си… Всичко това без съмнение имаше известна културноисторическа стойност; но с живата журналистика нямаше и не можеше да има нищо общо.
В Америка, бях чувал, подобни заведения предоставяли практически възможности на по-инициативните си възпитаници, чиито талант или наклонности ги теглят към журналистиката; в лайпцигския институт такива начинания строго се наказваха. Един ден „Geheimrat“ научи, че пиша статии за вестника на Райман, повика ме и ми забрани да работя за журнали, докато не се сдобия с диплома… Известно време търпеливо посещавах семинара, докато не забелязах, че жестоко се отегчавам. В края на семестъра Клайнпаул, филологът, ме дръпна настрани и ме „посъветва“ да напусна института. Непосредствената причина за тази дружеска раздяла беше едно съчинение, което трябваше да съставя по желание на Geheimrat върху репортажната история на „Пресбургер Цайтунг“; то беше заклеймено и от него, и от Geheimrat като глупаво и вероятно е било такова. Просто не разбирах какво искат от мен и защо трябва да прекарвам времето си сред старите годишни течения на „Кройццайтунг“. Завериха ми полугодието, изпроводиха ме като отчайващо скудоумен възпитаник и тогава окончателно се прехвърлих във филологическия факултет, където още половин година слушах „диалектическите възгледи за историята“ на Гьоц и Фрайер127.
Както и да разкрасявам нещата, бях се провалил по журналистика в лайпцигския университет и заради провала се срамувах пред баща си, който държеше да „завърша нещо“, щом вече съм се отдал на тази кариера. Семейството искаше да стана юрист, след това адвокат и да поема кантората на баща си. Баща ми не желаеше да се отплесвам с някакво си репортерство; разбира се, и той се гордееше, срещнеше ли името ми по журналите, но настояваше да завърша университета. На всяка половин година трябваше да изпращам студентската си книжка в Каша; с течение на годините полека се превръщах в своего рода вечен студент с десет заверени полугодия в нашия, в лайпцигския, франкфуртския и берлинския университети. Докторантура не положих никога, защото нямах нужда от нея; счетох за излишно да си купя за двеста марки дисертация и час и половина свободно да ораторствам на някаква обща тема, например руската литература. Във филологическия факултет всеки — стига университетският гражданин да натрупаше достатъчно полугодия и достатъчно заслуги в дуелите — защитаваше докторантура. Имах своите полугодия и странствах от университет на университет, ала все по-малко вярвах, че „академичното образование“ ще ми бъде от полза в кариерата. Понякога се увличах по някой професор, понякога ми помагаше този или онзи лектор, даваше ми насока и разкриваше пред мен неизвестна галерия в безкрайната материя; в такива моменти със седмици се подчинявах, седях на семинара, докато лекциите не се задушаваха в „системата“ на преподавателя. Забелязах, че това, от което се нуждая, се налага да издирвам и да си осигурявам предимно сам.
Журналистиката ме увличаше, но мисля, че нито една редакция не би могла да ме използва. За мен журналистиката бе бродене по света, проучване на нещо, което е толкова неоформено, безсмислено и неуловимо, като новините за деня, като живота… Задачата ме привличаше и вълнуваше. Чувствах как цялата вселена, взета заедно и в един и същи миг, е непрекъснато „актуална“ и „сензационна“. Да вляза в чужда стая, където никога не съм стъпвал, бе поне толкова потресаващо, колкото да отида при трупа и неговите роднини, или да говоря с убиеца. За мен журналистиката — от първия миг, щом ми завъртя главата — стана равнозначна на времето, в което живея, лично преживяване, от което не можем да се изплъзнем и всичко е еднакво важно, интересно, всичко, заедно и наведнъж, „заслужава да се публикува…“ Беше ме обзело такова безпокойство, сякаш аз, единствено и само аз трябва да следя всичко, което става по света: мнението на министрите, скривалището на тайнствените извършители и дори какво мисли човекът в съседната стая под наем, ако е сам… И всичко това бе неизразимо „спешно“; понякога нощем се стрясках и излизах на улицата като изнервен репортер, който се страхува, че ще му се „изплъзне“ нещо. Да, журналистиката ми беше структурно наложена от нервната система, тя бе задача, от която не бива да се отказвам, трябва да познавам „суровия материал“, фактите, загадъчната материя, която свързва човек с човека, взаимозависимостите между явленията. Вечно правех „репортажи“. Имах неотложна работа. Бях двайсетгодишен и исках да разкрия в сензационен репортаж загадката, ни повече, ни по-малко — „загадката на живота“. Мисля, че тайно мечтаех за „сензационен репортаж“, който журналите да публикуват с
