двете им деца — са душевноболни. Но дали самият аз бях „нормален“? Във всеки случай се държах като дете, което неочаквано е получило за подарък огромна стая с играчки. Тази стая, във всеки ъгъл на която бяха струпани купища избрани и вълнуващи играчки, представляваше света. По време на игра — пътуванията, университетът, съприкосновението с хората, във всичко това за мен имаше елемент на игра! — понякога ме пронизваше особено, почти болезнено чувство за отговорност. Живеех в напрежение, като човек, който преднамерено е пропуснал някакво жизненоважно поръчение. Имах извънредно много работа, само че просто не знаех откъде да започна. Минава сума време, докато човек научи, че всъщност няма никаква работа; и тогава често най-сетне започва отнякъде.
В Мюнхен поспрях да си поема дъх; бяха тъкмо след революция, още разчистваха барикадите по улиците. При странстванията ми из Германия през тези месеци често се случваше в някой провинциален град, както се разхождам, иззад ъгъла революционери да започнат стрелба, втурваха се и полицаи и започваше улична престрелка, налагаше се за известно време да се скрия от куршумите край някоя входна врата. Вече бяха преминали през кулминационната точка на температурната крива, окопитваха се, но от време на време още ги тресеше. Хората се бяха върнали по домовете от кървавата сеч, бяха скрили оръжията, и понеже отгоре на това нямаха работа, от време на време ги използваха под „политически“ претекст. В Мюнхен всяка седмица ставаше някакъв дребен уличен сблъсък. Червените тогава вече бяха пръснати, разстреляни, хвърлени в затворите — но „червените“ всъщност не бяха регистрирана партия с ясна членска маса, червените живееха в това общество — както и в останалите — откак свят светува, и в дадения исторически момент просто бяха станали видими, както бактериите в оцветена с анилин капка вода. И когато ги разпръснаха, разтуриха организациите им, екзекутираха техните водачи, сред тях и един изключителен по дух и благонамерен човек като Густав Ландауер — „червените“ не преустановиха своето съществование, те просто се обезцветиха в кипящото от бял гняв общество, бактериите излиняха до невинност в опасната посадка, но тук-там организмът все още трескаво излъчваше рецидиви. Затракаха ли картечници, дръпвах се край входната врата и чаках да свършат. Пристигаха камиони, отнасяха ранените и тогава вече можех да пресека пътното платно и да вляза в отсрещното кафене… Не се учудвах особено. Беше естествено картечен огън да нарушава от време на време разходките на моята младост. Всяко човешко дело беше естествено. Малката вселена, шеметът на съществованието ме изпълваха изцяло; възторгът, с който празнувах чудото на съществованието, не ми позволяваше да се учудвам или да гледам с подозрение детайлите. В Мюнхен сякаш бях още по-чужд, от където и да било другаде. Градът ме разстройваше с биреното си добродушие, с любезността си на акорд, с лошия вкус на натрапената и преиграна артистичност. Живеех на „Енглишер Гартен“ в един пансион, сред английски и унгарски сноби, които посещаваха празненствата на галериите в Швабинг и между две революции бодро потропваха канкан на мюнхенския карнавал. На едно от тържествата в Швабинг се запознах с мюнхенска дама, която говореше на диалект, призори ме придружи до квартирата ми в „Английския двор“ и там, на развиделяване, преди да си легне, се държа тъй къщовнически, че от удивление останах със зяпнала уста: изчетка и подреди дрехите ми, изтърка обувките ми от еленова кожа, забърса праха от мебелите, след всичко това грижливо се съблече, сгъна дрехите си, накрая си сплете косата и усука къдриците си в хартийки. Едва тогава, с възможно най-естествено движение, с куртоазията на домакиня, на която най-сетне й е останало време да се позанимае и с госта, легна в леглото. Гледах я втрещен. Нито дотогава, нито по-късно срещнах жена, която да упражнява тъй безотказно домакинските си добродетели в часовете за любов, в жилището на един чужд мъж. Чудех се непрестанно. Светът бе друг, различен от познатия ми от литературните текстове. Всичко беше „друго“ — и настъпи време да си изградя определена позиция сред този хаос от изненади.
8
Във Ваймар всяка сутрин ходех в парка, разхождах се до къщата, където Гьоте си подрямвал в топлите летни дни, обикалях стаите, сетне се връщах в градския дом на Гьоте, застоявах се в тъмната стая на покойника, където и днес би добре дошла „повече светлина“, или в някоя от залите, претъпкани с минерали, ръкописи, гравюри, статуи и картини, вглеждах се в хербариума на поета и се стараех да проумея нещо. Държах се както любител-детектив, който инкогнито разследва някакво тайнствено и свръхмистериозно дело. Не дължах никому отчет, тайнственото и мистериозно дело, чиято разгадка дирех, беше тайната на „гения“ — от предметите, които е използвал, от неговите колекции, от жилищата му се стараех да прозра нещо, на което творбата не дава никога пълен отговор, нито пък животът, „личността“ дават пълен отговор — тяхното взаимодействие оформя най-разтърсващото явление: геният и неговото влияние върху света. Търсех знаците, търсех дирята на ръката му, следа от устните му върху някоя чаша, промените на почерка му през различните периоди от живота, съзерцавах рисуваните по време на италианското му пътуване, примитивни и школски пейзажи, можех със седмици да проучвам тези стаи. Във Ваймар и до днес физическата същина на феномена още не е излиняла напълно, останала е след него някаква кондензирана телесност и материалното въздействие на присъствието му се разнася безкрайно бавно във времето. Нямах желание да правя докторска дисертация за Гьоте. Не се готвех да пиша студия за „зрелостта на поета“ или за последните му години… Ходех в херцогския парк, където Кралят-слънчице130, херцогът на Гьоте, с естетски напъни бе плагиатствал и обезобразявал хрумванията на Версай, вечер се настанявах в театъра и слушах „Танкред“ или „Ифигения“ — във ваймарския театър, където Гьоте ревниво следял успехите на популярния Коцебу131, съвсем необичайно се чувствах като у дома… Предобед ходех в библиотеката, където всичко бе някак натруфено, разводнено, извън естествените величини, даже извън дименсиите на духовната история по гьотевски, сприятелих се с библиотекаря, който от половин век пазеше, систематизираше, подреждаше полицейските данни за тукашното битие на поета, проверявахме сметките от прането и бакалските разписки и удивително си пасвахме в това важничене, разбирахме се и без обяснения, както всички, които озовали се веднъж волю или неволю, се устройваха във вселената на Гьоте за по-продължително време, за цял живот.
В странноприемницата „При слона“ пребивавахме мнозина, без да имаме особена работа във Ваймар, без да възнамеряваме да множим с опита от своите издирвания или от скромното си пребиваване там литературата за Гьоте; живеехме в града на Гьоте, все едно прекарвахме ваканция в бащината къща. Ваймар бе съразмерен и грациозен град, почти застинал в Гьотевата традиция, още не се беше окопитил, не смееше нито да говори, нито да мисли за друго, всичко се свеждаше до спомена за гения. В странноприемницата имаше „всезнаещи“ шотландки, намусени и затрогнати старици, един приличащ на Сетембрини италиански хуманист, който десетилетие преди появата на Томас-Мановата „Вълшебна планина“ едва ли не буквално ми разправи вечерта в салона на хотела притчата за „републиката и красивия стил“, срещаха се самотни скандинавци, които се застояваха по няколко месеца тук, в студено искрящата северна светлина, в странното духовно пречупване на сияния и лъчи, в атмосферата на Ваймар. Срещаха се и сноби, и туристи. Но в обезумелия свят, който все още заравяше своите мъртъвци и вече беше съчинил договорите, които щяха да му позволят да даде отдушник на виновното си съзнание чрез нови масови заколения, Ваймар, театърът, библиотеката, хотел „Слона“ и другата, по-евтина странноприемница, която се управляваше от съпругата на един унгарски учен и където по-късно понякога се отбивах за дни, на пълна телесна и духовна издръжка: всичко бе досущ манастир, своего рода светски манастир, където сходни по душевна нагласа хора ходеха да се пречистват, вършейки един вид светски упражнения за духа. Отстрани такова поведение може и да изглеждаше пресилено, но тези, които бяха свикнали с него, се чувстваха уютно. В къщата на Гьоте всеки си беше някак у дома, даже и след сто години. Гьотевата вселена грабваше странника и дори да не предоставяше еуфористичен покой, той можеше да се устрои в някое нейно кътче.
Човек има материална, но и духовна орис, която го застига с фаталистична естественост. С Гьоте човек или се среща, или не; за късмет, аз го срещнах рано. Не мога да кажа, че съм живял в някакъв приповдигнат, тщеславен култ към Гьоте. Но мисля, че когато в средното училище трябваше да назубря хекзаметрите на „Херман и Доротея“, ме застигна тази позната участ, атмосферата на гения, в която по загадъчен и необясним начин не зъзнех и не се чувствах отблъснат. Когато отидох във Ваймар, трябва да съм стигнал приблизително до Вертер; сега, на прага на зрелостта си, навярно съм някъде около „Поезия и истина“; Гьоте ме съпътства през целия ми живот, както видимите степени на физическото развитие, не могат да бъдат „прескачани“ етапи, няма защо да се протестира, трябва да се извърви докрай пътят, в края на който мистичният хор дава отговор на фаустовския въпрос — и бих желал, като му дойде времето, да чуя
