ловко боравех с материала; давах им това, което очакваха от мен. Когато лека-полека намерих своя глас, отведнъж всичко, което пишех, им стана чуждо. Пишех на немски език, но духът ми беше чужд. Понякога ме печатаха, от куртоазия, само така, както човек поздравява изоставена любовница.
11
Една сутрин от Шварцвалд пристигна К., преводачът, с две кучета, с млад и дебел унгарски писател- емигрант, който непрекъснато се оглеждаше обсебен от мирова скръб и с приятелката си, австрийска графиня, която превеждаше на немски творби на американски писатели и по-късно сама стана една от активните труженички на немската „левичарска“ литература. Чаках ги на гарата. Влизането ни във Франкфурт предизвика сензация. С кучетата имаше куп неприятности, в пансиона, където отседнаха в деня на пристигането си, не ги изтърпяха, затова им предоставих жилището си; тогава вече отдавна не живеех при шивача-садист, бях се пренесъл на „Ешершаймер Ландщрасе“, близо до журнала и наемах красива и светла тристайна квартира, непосредствено до издателството „Рютен унд Льонинг“. Обитавах самостоятелно първия етаж на вилата и това разточителство много ми харесваше. Когато сетне — заради разногласия в мирогледа и по въпросите на кучешкото възпитание — К. се скара с франкфуртските пансионери, те се пренесоха при мен, а аз се качих на втория етаж на вилата, в таванската стая. Така живеехме, сближени от съдбата на срещнали се в странство чужденци и във вечна сръдня. Най-вече К. се обиждаше често и от сърце. Но иначе се чувствахме добре, К. и другите работеха много и по това време аз също започвах да привиквам към редовен труд.
К. беше подозрителен по природа човек, надушваше оскърбление във всеки и всичко и изливаше съмненията си в ядовити писма, които пращаше препоръчано, експресно, с въздушна поща. От моите познати той пишеше най-много препоръчани експресни писма. По-късно, в чужбина получавах от него подобни писма, будеха ме нощно време с някое от препоръчаните експресни на К., в което ме известяваше всичко на всичко, че заплануваната работа напредва, или, че оттегля своето благоразположение от мен или ме уверяваше, че недоразумението се е загладило, приятелството ни остава неизменно. За него всичко беше спешно. По природа бе свадлив, често се спречкваше с немците и пишеше писма, водеше дела. С графинята се беше запознал в Давос, през войната; и двамата били болни, и в давоския санаториум се породило онова по-неразривно, по-чисто, по-силно от всеки официален съюз влечение за цял живот, което свързало завинаги двамата болни. Имаха две страсти: литературата и обичта към кучетата. Оттогава не съм срещал човек, който да говори с такова смирение на кучетата и с писателите, както К. и неговата приятелка. Животът им бе погълнат напълно от грижата за кучетата и преводът на книги. Превеждаха невъобразимо много и бяха творци в своя занаят. Особен занаят е този и за него са необходими двама творци: преводачът винаги е неосъществен писател, както фотографът е несполучил художник. К. и графинята отдаваха дарбите си за превеждане на чуждите писатели с наистина артистично покорство. Понякога се карахме с часове, докато намерим точното немско съответствие на някое унгарско или английско понятие. К. превеждаше от унгарски и беше първият, който показа на света новата унгарска литература. Официално не го подкрепиха никога; по-скоро го отричаха.
Така живеехме във франкфуртската вила, с кучетата, които К. по цял ден пощеше от бълхи и въшки, непрестанно сред ядовитите препоръчани експресни писма — няма да преувелича, ако кажа, че разноските за марки на такива възмутени писма поглъщаха половината от доходите на К. — в необикновено безпокойство и възбуда, защото край К. атмосферата беше постоянно нажежена. Живеех в таванската стая на вилата и общо-взето по цял ден пишех стихове. К. готвеше обяда сред ръкописи и пишещи машини, обикновено варено телешко със зеленчуци, защото друго не умееше.
Тези двама души, К. и графинята, бяха слети в трогателна спойка, на живот и на смърт. Такава силна човешка връзка по-късно не съм срещал при никого. Не зная дори „дали са живели добре?“ — това, което обикновено наричат идилия, вероятно не е присъщо за такъв съюз. Бяха се срещнали болни, К. по-късно се бе излекувал, жената остана неизлечимо болна. Никога жена не ми е правила толкова силно, така утешително и потресаващо в дълбокия смисъл на думата впечатление, както тази аристократична австрийска девойка. Беше висока и болнаво мършава; на изтлялото й до кости лице грееха само едни възторжени очи, облагородени от смъртния страх, сгрети от човешката солидарност очи. Дрехите си кроеше сама и ходеше с обезпокояващи широки роби, на които немците се удивляваха. Където и да се появяхме в града, ни посрещаха с враждебни погледи, защото в близост до тази жена човек чувстваше изключителното, тревожно-притегателната неповторимост, излъчването на душа, пречистена чрез болката, познанието и страстта. Влезехме ли някъде, хората се умълчаваха. Графинята вървеше отпред, без да поглежда, със сведена глава, прекосявайки някак инкогнито през тълпата; зад нея К. с кучетата под мишница, измервайки непознатите с кос и свъсен поглед, пълен с подозрение и свадлива горчивина, готов всеки миг да напише на мнимите и предполагаеми оскърбители препоръчано експресно писмо. В това шествие аз можех да съм само паж и с достойнство закривах процесията.
Баща й беше един от посланиците на монархията, майка й — австрийска баронеса; графинята бе прекарала своето детство по дипломатическите постове на баща си, във великосветско обкръжение. Омъжила се за балтийски барон, живяла някъде из Литва със съпруга си, откъдето един ден избягала болна, заминала право за Давос, за да не се завърне никога повече в имението на съпруга си. Говореше и пишеше безупречно на немски, френски, испански и английски; превеждаше Ъптън Синклер139 и Шарл Пеги140; Синклер й беше написал обемисто писмо на пишеща машина със ситен шрифт и всеки, който опознаеше веднъж тази душа, й оставаше приятел за цял живот. В политиката изповядваше страстно леви убеждения; дотогава не познавах жена, която тъй удивително да съчетава в поведението си надменността на личността, недостъпните маниери на светска дама със страстната готовност за дела на „функционерка“. Където и да седнеше, около нея моментално оживяваше „салон“; и тези, които я обграждаха — понякога в „салона“ седяха решени на всичко, подозрителни анархисти, защото около К. вечно имаше цял рояк „функционери“ –, сами започваха да се държат по салонному. Всеки следобед седяхме в дневната на графинята с чаша чай в ръце, писатели, работници, революционери, франкфуртски интелектуалци и патриции, умилостивени от атмосферата, чието въздействие никой, озовал се в близост до графинята, не можеше избегне; всички „беседвахме“, както поканените гости трябва да са беседвали в палатата на австро-унгарското посолство в Кайро или Париж на някой от чаените следобеди на посланика, бащата на графинята. „Беседата“ се водеше от графинята — К. се грижеше за кучетата в някой ъгъл и се оглеждаше, изпълнен с подозрения –, а поканените гости умилени следваха реенето на тази неспокойна и изискана душа над полесраженията на живота, литературата и политиката.
Не, тази жена не бе от „всезнаещите“. В крехкото й, неизлечимо болно тяло живееше и въздействаше такава сила, която бе в състояние да разбуни големи човешки общности. Дробовете й бяха почти напълно атрофирали и все пак тя работеше по десет-дванайсет часа дневно, приведена от зори над пишещата машина, с вечно димяща, дебела английска или американска опиумна цигара в уста. На улицата излизаше рядко, страхуваше се от погледите на хората; веднъж ми каза, че „прекалено ги съжалява“. Виждаше отчетливо своята класа, миналото си и ги презираше с някаква ревнива носталгия. Хората, които от време на време се събираха около нея, за да се оттеглят сетне в неизвестността, най-често пристигаха анонимно; революционерите ходеха в салона на графинята инкогнито, почти като на заговор, чиито обстойни детайли не се обсъждаха никога… Един ден в компанията се появи мъж с женствено бяла кожа на лицето, с кестенява брада, с големи, гледани и пухкави бели ръце, седеше със сънлив и притворен поглед, даваше кратички, сухи отговори на въпросите ни и строго пазеше своето инкогнито. Носеше се слух, че е работник в един от автомобилните заводи във Франкфурт; действително ходеше с работническа куртка, но тази куртка от мека тъмносиня материя трябва да бе шита от първокласен шивач и по снежнобелите му ръце с гледани нокти никога не забелязахме следа от смазка или железен прах… Формата на главата му, устните, челото поразително наподобяваха по структура лоба на Хабсбургите, и в нашата общност, разбира се, скоро плъзнаха легенди около неговата личност. Множество подобни мимолетни, анонимни лица се появяваха в магическото обкръжение на графинята.
Наричаше ме „дете“, делеше с мен приготвените от К. ястия, английските му цигари и четива. Живеех смирено край нея, търпях агресивността й, нейните чудатости, никога не съм издържал човек, при това жена, до такава степен безкористно, скромно и тъжно, както тази странна графиня. Съдбата й беше
