отредила страдалчески живот, който тя приемаше с упорство и бунт. Бе аристократка в най-интимния, човешки смисъл на думата. Един ден ни посети Стефан Цвайг и след визитата се разхождахме с часове в дъжда. Цвайг разказа житейската история на тази изключителна жена с обстоятелствеността на биограф и със затрогващ възторг, с какъвто говорим само за хора, които притежават достатъчно съпротивителни сили да запазят равновесие, когато равновесието на класата, принципите, ценностите около тях рухват. Понякога пътувахме из околностите на Франкфурт, в работническите квартали, графинята четеше на глас на работническите вечеринки в голямата химическа фабрика при Хьохст на Майн и „функционерите“ я обграждаха със същата прочувствена обич като човек, когото приемат, макар и да не е напълно и непременно от тяхната среда.
В началото на есента К. се обиди на нещо и ми изпрати от партера препоръчано експресно писмо в таванската стая. Графинята, естествено, беше солидарна с К.; винаги и във всичко оставаше солидарна с него, същността и смисълът на връзката помежду им навярно бе точно тази солидарност, с която извънредно изисканата й душа приемаше неговата наранена и неудовлетворена душа. Тогава се изнесох оттам в един хотел срещу гарата и известно време живях бурен артистичен живот. По това време край мен изкристализира нещо като любов, превърнах се в печален герой на местна авантюра, живеех сред увенчана с раздяла и скандали бъркотия; в поведението ми се бе проявила онази мъчителна невроза, с която реагирах на всяка човешка връзка. Не знаех още, че съм болен, нито пък какви съпротивителни сили има болната ми душа. Във всеки случай чувствах, че пребиваването ми във Франкфурт е към своя край, бях получил от града и от хората тук всичко, което можеха да ми дадат, и бе време да продължа нататък, най- добре нощем и в мъгла. Съвестта ме гризеше, живеех в постоянно чувство за опасност. Не изпитвах солидарност с обкръжението си, не изпитвах солидарност с класите, с кръгове по интереси, с никого. В хотелската си стая, в компанията на кактуса и негъра-фетиш, всяка нощ си лягах с подозрението, че призори ще ме арестуват.
12
И един ден се събудих и забелязах, че годината във Франкфурт е оставила нещо у мен. Бях още неукрепнал, за да мога наистина да пиша, да изразя нещо, което е само мое, и то така, както мога единствено аз. Малките скици, публикувани във франкфуртския журнал, стиховете ми, един опит за драма, всичко това беше все още пелтечещо, понякога многословно пелтечещо проявление на примитивна нагласа за изразяване, което имаше толкова общо с писането, колкото дрънкането на дете с добър слух върху пианото има общо с увереността, с която музикантът овладява инструмента. Забелязах, че годината във Франкфурт смътно е очертала в мене нещо, което е първична форма на работата и навярно не е друго, освен неволно, неясно, плахо поведение. Живеех сред хора, за които нищичко не знаех, живеех в забвението на младостта, в университета ходех като чужд, с напетите си връстници с изсечени лица и войнишко държание не ме свързваха общи радости, нямахме за какво да си говорим, интересуваше ме журналистиката, радвах се на лесните малки успехи, но не ценях високо този тип възможност за изява, и чувствах, че за мен вестникарството винаги ще бъде само средство за препитание. Позицията, писателският атитюд, изстраданата нагласа на светогледа към визията, към „другия мираж“, който се мержелее отвъд хората и явленията и който за писателя е по-истински от осезаемата реалност — обуславяха начина ми на живот. Писането в крайна сметка не е нищо друго, освен поведение, казано помпозно: морална позиция. Проумях, че ми е възложена задача и сам трябва да се справя с нея, без външна помощ; и тъй като се чувствах неукрепнал и неподготвен, тази задача ме изпълваше с боязън, понякога с ужас.
Годината във Франкфурт изобилстваше от хора. Журналът понякога ме пращаше в Дармщадт, където херцогът Ернст Лудвиг живееше неизменно в своя дворец насред града след детронирането и беше устроил своего рода духовен двор, чийто церемониалмайстор бе философът граф Кайзерлинг. Наричаха „школа на мъдростта“ изпълнения с ефеби херцогски дворец, където жадни за мъдрост красиви момчета се разхождаха по кадифени жакети, босоноги в парка и слушаха разсъжденията на Кайзерлинг за живота и смъртта или семинарите на поканените знатни чуждестранни гости. Тук се запознах с Рабиндранат Тагор. Всичко ми бе твърде съмнително, антиевропейско, противоречащо на разума. „Школата на мъдростта“, както и целият двор на херцога бяха отявлено еднополови. Якият Ернст Лудвиг, същински фавън, подпрян на бастуна си, куцукайки се появяваше от време на време сред питомците си в парка, мълчаливо правеше преглед на своя „елитен отбор на духа“, както се наричаше командата, и обгърнат от загадъчно мълчание, се връщаше обратно в замъка сред своите редки книги, порцелани и любими философи. Тези посещения в Дармщадт — трябваше да пиша „репортаж“ за знатните чуждестранни гости или информация за сказките — са ми оставили гнетящ, неприятен спомен. Но и самият Франкфурт беше душен, пренаселен — прекомерно много пари имаше тук, много хора, у които парите предизвикваха страх, ексцентричност, чудатости, претенции. Животът във Франкфурт бе невероятно „интересен“; дните ми бяха изкуствени, сякаш живеех под кварцова лампа, на ултравиолетово осветление. На „Гросер Хиршграбен“, в родния дом на Гьоте, преди сто години трябва да са живели същия претенциозен, маниерен живот, както днес в патрицианските домове край двореца на „Herr Rath“141; от атмосферата на града, която със сигурност беше най-добрата в Германия, рано или късно трябваше да се бяга, тя бе изпълнена с дразнеща до погнуса, сладникава, прекомерна преситеност. Да, във Франкфурт навярно би могло да се направи „кариера“.
Но на мен тогава ми се струваше по-важно да помогна на своята любима във Франкфурт, на дамата в развод да избяга с нощния влак за Берлин. Не се сбогувах с никого, освен с графинята, с К. и кучетата. Дамата в развод беше десет години по-възрастна от мен и цяла нощ лежа във влака с болки в стомаха. Седях до нея в лошо настроение, гледах през прозореца на влака зазоряващата се Германия и не знаех, че напускам едно от най-важните места на моята младост, където след това не се завърнах никога повече. През тази франкфуртска година в мен се изгради онзи светоглед или позиция, които завинаги определиха отношението ми към работата и към света. Тогава осъзнавах само, че съм прекарал цяла година в един чужд град, и вземам за спомен със себе си една жена, която не обичам, и би било добре да се освободя час по- скоро от нея. Бях двайсетгодишен. Животът сияеше с ослепителна светлина. Потеглях на „приключение“.
II
1
Нямам добра памет. Спомените ми безследно отсяват периоди от време, външността на хора, срещи, винаги помня само съвкупността от събития, свързани в големи, рехави масиви. В тези масиви като застинало в праисторическата смола насекомо живее своя символичен живот един или друг човек от миналото. Тези, които съм изоставил, живеят в мен, както покойници в паметта на живите. Неблагодарен съм в спомените. В хаоса винаги се очертава някой човек и отломките от спомени се наслояват като водорасли около него; тъй се налага да разчиствам по-важните спомени за тези хора от отпадъците, с които пороят на миналото ги е затрупал. Бих могъл да изредя навярно стотина имена от този начален период на моята младост в чужбина, жени и мъже, които са играли „роля“ — тогава ми се струваше, че често са изигравали „решаваща“ и важна роля — в моя живот. Сред тях имаше такива, с които съм се бил на живот и смърт; днес си спомням донякъде сцените на боя, но не мога да назова имена. Твърде много жени познавах по онова време; сред тях е и тази, която избяга с мен от Франкфурт, и вероятно ме обичаше; но вече не помня дори малкото й име. От този начален период за мен е жив един-единствен човек — графинята. И след нея, като някаква сянка, преминава Ханс Ерих. Имаше между нас нещо неуредено, бяхме различни типове или чувствата ни са били изопачени, не зная. Дойде подир мен и в Берлин.
Героинята на франкфуртската авантюра потъва, губи се в надпреварата на спомените. Не можах да я заобичам, а иначе не ме интересуваше. Изглежда е била чувствителна и надменна жена, висока и руса. В Берлин я настаних в един пансион, сетне я забравих. Известно време пишеше и ми телефонираше, после обезсърчена се изгуби. Дали е намерила внезапно някого, или е отпътувала обратно за Франкфурт, не зная. Не помня името й, нито очите, нито интонацията й, единствено държането, гордия й вид, дългите бели
