бедра. Любовният поменник на младостта се състои от такива бедра, ръце, жестове. Когато сред частите на тялото се открои лице, дошъл е краят на пубертета и започва зрялата мъжка възраст.
Наех квартира срещу една от станциите на громолящата по високите мостове надземна железница, в построена от червени тухли, напомняща кубичните сгради на Рихтер142 кооперация на „Блюхерщрасе“. В къщата още не беше прокарано електрическо осветление. Дървените стъпала скърцаха на всяка стъпка, къщата ехтеше до сутринта от стъпките на пристигащите, голяма част от обитателите се прибираха у дома призори, беше пролетарски дом, пълен с паразити и всички крепяха жалкото си съществование от отпадъците на нощния Берлин. Тук живееха келнери, танцьори, проститутки. Намерих това място, воден от необясним инстинкт, мигом на първия ден. Бих могъл да живея няколко улици по-нататък, в някоя от безбройните квартири под наем в къщите на аристократичния „Вестенд“. Но на първо време инстинктивно се шмугнах тук, в този архаичен Берлин, където още си светеха с газ, говореха на диалект, всички бяха донякъде съучастници и нощем по улиците отекваше воя на патрулиращите полицейски автомобили. Сега вече знам, че не съм дирел там нито романтиката на големия град, на подземния свят, нито куриози. Търсех човешка топлота, близост, нещо истинско. Страдах от самотата си, от изкуствената самота на псевдокултурата, с която възпитанието ми и след това периодът във Франкфурт ме бяха обградили, както някаква специфична атмосфера около откъснало се от праматерията метеоритче.
Около мен струеше ледена самота. Бе нещо повече от самотата на отчуждението; излъчваше се отвътре, от съществото ми, от спомените ми, стана част от поведението ми, безнадеждната самота на писателя. Всички онези, с които имах „общо“ в рамките на културната посадка, се движеха или пропадаха в собствената си орбита и си пращахме известия само чрез светлинни сигнали. Във Франкфурт стъпвахме на пръсти и, пелтечещи от сериозност, говорехме за танците на Мери Уигмън или за комунизма. Всичко това бе много интересно, имаше информация, човек полека-лека създаваше впечатление, че е посветен. Атмосферата бе натежала от лозунги. Социалисти, комунисти, естети и колекционери на готически скулптури ме учеха да оползотворявам лозунгите, но имах чувството, че и представа нямам за действителността. Усещах, че трябва да се приземя. Да добия опит самостоятелно, по мой си начин. Действителността бе навсякъде и наведнъж: в книгите и салоните, както и в проститутките, в безделничещите войници, с които нощем пиех бира в околностите на „Щетинер Банхоф“, в хазяите-наемодатели, в новоизлюпените ваймарски министри, които ме канеха на „бирени вечеринки“ като член на „чуждестранния печат“, защото бях оставил визитната си картичка на „Вилхелмщрасе“. Хвърлих се в пороя изплашен и решен на всичко. Естествената маневра би била да се отдам на жените. Те са най-близко до действителността, тъй си мислех. Но Томас Ман и въобще литературата също знаеха много за действителността, навярно дори повече, отколкото една жена. Мислех за „Действителността“ като за някакъв нескончаем урок, от който не бива да бягаме безотговорно, но сетне, дойде ли ред на работата, като цяло трябва просто да го забравим.
Имаше някаква плътност тук, по времето на „Блюхерщрасе“, нещо наподобяващо праматерия. Когато графинята ме водеше сред работниците, наред с всичките ни добри намерения за нас това беше и изследователска обиколка. Как живеят работниците. Какъв е любовният живот на работниците. Тези и тези писатели работниците четат с предпочитание. В действителност работниците четяха всякаква, не само „партийна“ литература и вероятно между тях имаше мнозина, които четяха романите на Куртс-Малер143 с истинско желание и наслада. Работниците разсъждаваха за добродетелта, брака и любовта другояче, не според нашите очаквания, за революцията също жадуваха другояче, не по предписанията на социалистическият катехизис и по всяка вероятност сред тях имаше мнозина, които изобщо не смятаха световната революция за неотложна. Повечето от работниците живееха в приветливи къщи, имаха радио, бяха абонирани за журнали, посещаваха театралните представления и кината, а безработните получаваха помощи; не тънеха в благоденствие, но в Германия през тези години никой не умираше от глад. Представите ни не се покриваха с действителността. Това, което ни показваше действителността, бе коренно различно от това, което ни се щеше: понякога по-лошо, друг път по-добро, но винаги различно. Всъщност забелязах, че всички хора страдат от някаква плашеща и всеобща невроза, както работниците, така и графинята или патрициите. „Здравият“ човек беше по-рядък от бял слон; хората се вкопчваха в маниакални идеи и след триста години категорически императив немците започваха да се приучават на политическо мислене. Имаше някакъв автоматизъм, скованост в държанието на хората. Единствено тук чиновниците все още носеха високи, десетсантиметрови, твърди яки; имаше нещо напрегнато, немощно в „свободата“, от която не умееха и не смееха да се възползват.
В Берлин на първо време бягах от самотата. Не потърсих литературните кафенета, тези лаборатории на самотата, не телефонирах на своите познати. „Блюхерщрасе“ ме приюти и скри, като злоупотребил с пари. Стая под наем ми даде един агент, осветлението беше газово, по стената висяха щампи с религиозна тематика, подът бе поръсен със зелен прах, някакъв препарат за дезинсекция, защото в къщата гъмжеше от хлебарки. Никога дотогава не бях живял на такова място. Първите четири дена след пристигането си не помръднах от жилището, купих хартия и писалка и денонощно „работех“. За четири дни и четири нощи написах пиесата, за която се бях готвил цяла година във Франкфурт. Пиесата беше лоша. По-късно я купи един агент, даже бе поставена в експерименталния театър на провинциален немски град и претърпя позорен провал. Тогава не „успехът“ беше важен за мен. През първите четири дена в Берлин за първи път в живота посмях да съградя нещо. След това петнайсет години не посегнах към драмата, пропъждах всяко изкушение. Там, в Берлин, в наетата стая с хлебарките и на газена светлина, за първи път почувствах онова особено вълнение, пронизващата сърцето отговорност, която човек усеща, когато за първи път от нищото сътворява нещо по свой образ и подобие. Нещо, което е несъвършено, но е само негово, нито преди, нито след него никой не би могъл да го направи вместо него. Потресаващо усещане. Който веднъж го е познал, той донякъде е изгубен за живота; губи всичко и дори не знае какво да прави с усещането за живот, което получава в замяна. Четири дни и четири нощи седях в несвяст — леден и много трезв несвяст — в стаята на „Блюхерщрасе“, изписах цели топове хартия, след което затворих ръкописа в куфара си и се помъчих да забравя експеримента. Тръгнах да се поогледам в Берлин. Имаше живот, всичко бумтеше наоколо и ме подтикваше към работа. Чувствах сили, притегляния, големи тълпи, възможности. Започваше нов период от живота ми и не започваше зле.
2
Берлин ме посрещна с неочаквана авантюра: авантюрата на младостта… Сега вече зная, че младостта не е период от живота, измерим с време, тя е просто състояние, чието начало и край не могат да се обозначат с дати. Младостта не започва с пубертета и не свършва в точно определен ден, да речем на четирийсетгодишна възраст, навръх Цветница, в шест часа следобед. Младостта, това невероятно и ни най-малко „вихрено“ житейско чувство, може да ни връхлети, когато не му обръщаме особено внимание и най-често, когато сме неподготвени и не го очакваме кой знае колко. Тъжно, чисто и безкористно е това състояние. Увличат те сили, с които не влизаш в спор. Страдаш, донякъде се и срамуваш, би искал час по- скоро да го преодолееш, да станеш „възрастен“, с брада, с мустаци, с принципи и с жестоки и категорични спомени. Един ден се събуждаш и осветлението наоколо е друго, значението на предметите, смисълът на думите е друг. По паспортни данни и телесни запаси още си млад; може и мъж да не си станал още в истинския, песимистичен и отговорен смисъл. Но първата младост, онзи лек унес, онова състояние на оскърбена невинност вече е отминала. Вместо нея е започнало нещо друго, един от антрактите в живота не се е състоял. Пробуждаш се от вълшебството учуден. Своего рода усещане за „apres“144 е това, не прилича на никое телесно изживяване, но е изгарящо горчиво, на дъното му се таи разочарование. Докато трае, човек е почти неуязвим.
В Берлин за мен категорично започна младостта, състоянието, за което по-късно в живота човек претендира под това име. Всеки ден се събуждах с усещането, че нещо започва. Това, което започна в Берлин и продължи известно време не бе тържество; но не беше и делнично. Бе преходно състояние, с извънредна церемониалност, особена маскарадност и тържествени обрати. В Берлин, където никой наоколо нямаше време за нищо, аз имах време за всичко. Това бе етап в живота на града, когато наред с особения провинциализъм, във върховите си мигове и в някои области на изразността той почти напомняше световен град. Чужденците бяха наводнили всяко кътче. Лабораториите бяха пълни с руснаци и норвежци, всеки учредяваше нещо и немците даваха фундамент на всичко учредено, дори ако иностранецът сам не вярваше
