в успеха на начинанието. Тъпчеха с пари отегчените чужденци. Един следобед в кафенето се заприказвах с двама немци, пристигнали от Вюртемберг в Берлин, и основахме илюстровано „списание“. След две седмици имахме кантора на първия етаж в една кооперация на „Фридрихщрасе“, кантора с много стаи, телефони, пишещи машини, счетоводител, касиер и машинописки. Журналът даже започна да излиза, пълен с изумителни глупости, и доста време процъфтяваше. След излизането на първия брой ги напуснах, защото кухата им предвзетост ме отегчаваше. Градът гъмжеше от подобни „учредявания“. В един нощен бар в пресечка на „Курфюрщендам“ двама пенсионирани немски офицери, които се бяха запознали половин час по-рано, учредиха в мое присъствие предприятие за експорт на моливи с основен капитал от няколко милиона и бяха много учудени, когато взех да се дърпам от участие в тази превъзходна сделка. Няколко месеца по-късно с приходите от експорт на моливи те вече купуваха къщи. Берлин не беше идиличен през тези години. Огромният град бе една обширна лаборатория; чужденецът можеше по свое усмотрение да се гмурне в немските заводи, в театрите, кинематографичните студии, журналите и канторите. Берлин се беше предал, след войната бе капитулирал пред враждебната чужбина. На витрината се бе разположил гешефтарски свят, вонящ на кокаин и ракия, но иззад насладите от прахоляка избуяваха стилове, избистряха се позиции.
Да си млад в Берлин не беше скучно нито за миг. Никога, никъде по-късно не срещнах тъй благонамерени хора, както през онази година в Берлин, сред немците. Бяха тъй обезверени, душите им бяха пълни със смут, страх и желание за мъст. Толкова гладен бе този град, гладен за житейски радости, за стилове, за нови изразни форми. Обичах неговия сплин и непредвидимите му мащаби. Обичах да се разхождам предобед из „Тиргартен“, жени с костюми за езда пристигаха пеша, с камшик в ръце, което можеше да означава и страст към спорта, но понякога се явяваше символ на друг вид страсти, един вид покана за загадъчните валсове macabre145. Немците се цепеха на какви ли не групировки; хомосексуализмът отначало беше просто мода, по-късно — епидемия. Бяха изградени огромни предприятия за изкуственото развъждане на тези страсти.
По това време у мен продължаваше да трепти с особена топлота и сияние онзи плам, радостта на чистия, невъзмутим Ерос, която ми позволяваше да се отдам на любовта, без да изпитвам след това съзнание за вина или махмурлук. Особеното усещане, че след съвокупление трябва да бягам от „мястото на произшествието“, още не беше взело надмощие у мен. Посягах с разтворени ръце към всичко, което Берлин ми поднасяше, без страх и умисъл. Бях толкова истински, толкова подозрително млад… Хората чувстваха младостта ми. Където и да отидех, ме посрещаха с разтворени обятия. Има в живота периоди, когато човек носи у себе си дъха на Ерос, тогава върви между другите като избраник, който не може да бъде нито наранен, нито омърсен.
Първият етап от берлинския ми период беше изпълнен с изненадващи любовни изживявания. Половият хаос се бе възцарил в неспокойния град. Познавах жени, които тайно бяха пруски офицери, зад четирите стени на дома си носеха монокъл, пушеха пури и бяха достигнали в превъплъщението си дотам, че върху нощните им шкафчета се търкаляха военни ръководства. Мъже, които денем ръководеха фабрики, а нощем се преобличаха като факири, укротители на змии. Един безкраен маскарад беше тази берлинска зима. Двойките понякога бяха със страховити маски. Спокойно и ведро минавах през хаотичния бал като човек, който знае със сигурност кого търси и не може да се изгуби във вихъра от умопомрачени двойки. Един ден следобед Лола ми телефонира, че е пристигнала от Каша и би искала да говори с мен. Този ден маскарадът придоби за мен нова вариация.
3
Ханс Ерих вярваше безусловно в класовата борба, в диктатурата на пролетариата, в европейското превъзходство на немския дух; но тъкмо тъй безусловно вярваше в лечителната сила на аспирина или в това, че вълненото трикотажно бельо предпазва своя притежател от настинка през зимата. Търсех с нетърпение компанията му, защото такъв интересен човек, както този увлякъл се по левицата немски буржоазен младеж, не бях срещал дотогава. Не можех да проумея нагласата му, неговите вкусове, наклонности, гледища. В Берлин познавах шведи, французи, румънци, руснаци, но никога, при нито един човешки тип не бях усетил онова притегателно-обезпокоителна чуждост, както у този млад немец. По време на разговор формулираше тезите си с кристална чистота, ала зад кристалната чистота на тезите се кълбеше архаична мъгла, безпомощност и хаос. Беше чел Волтер и Еразъм, но говореше възторжено и за „модерния мистицизъм“ на немски писател на име Валдемар Бонзелс146, у когото бе почувствал „градивни сили“. За мен той беше само един лош, разводнен писател. И двамата четяхме легендите на Мартин Бубер147 — аз се възхищавах на лапидарния му и отсечен класически германизъм, а той се увлече по мъглявостта на кабалите. Разговорите ни, които цяла година прекъсваха всъщност само за малко през деня, бяха продуктивни, защото никога не бяхме съгласни един с друг. Не можех, а и не желаех да се освободя от него, защото в характера и мисленето му надушвах „немската тайна“, онази трудно дефинируема комбинация от език, среда и спомени, от чиято съвкупност някой става така безотказно и необратимо немец, както аз например никога не съм бил нито саксонец, нито моравец, а непременно унгарец — от всичко това заедно бях станал някой, но в същото време можех да си представя, че след двайсет години в Пекин бих могъл съвършено да проумея защо за един китаец дадено нещо е смешно или тъжно.
Какъв ли бе вътрешно този млад немец, когато човек остане неподправен сам със себе си? Не му приляга нищо от онова, което обикновено смятаме за немско. Първо, не беше „типичен почитател на реда“ — истината е, че го глождеше мъчителна носталгия по реда, който той не съумя да постигне в живота и в мирогледа си. Човек никога не може да опознае света, различността на човешките типове — онова нещо, което прави от тях типаж, което ги различава — от литературата, а само лично, лъжичка по лъжичка. Ханс Ерих копнееше за реда, както звяр — за свобода. Но редът очевидно не се предаваше просто тъй, както Ханс Ерих си го представяше; колкото и да живееше по режим, колкото и да се разхождаше всеки предобед от десет до единайсет и половина — нито минута повече –, колкото и да беше обзавел квартирата си с поставка за четки, понеже „четките не бива да се търкалят просто така из комода“, колкото и да отбелязваше с червен молив прочетените книги, очевидно от предвидливост да не би да ги прочете случайно още веднъж: Ханс Ерих си остана вътрешно неподреден. Животът, делото му бяха непрестанно усилие за осъществяване на големия чист идеал на реда. Но онова, което успяваше да постигне, обикновено бе систематичност, никога ред. Съзнанието му бе ангажирано от най-високи идеали: монументални системи, съвършени форми на живот. Възторгваше се от всичко, което бе „голямо“, живееше в опиянение от количеството. Но в малките неща, когато трябва начаса да се вземе решение, в пространството, където цялостният човек се изявява с всички последствия от това, той се измъчваше и се колебаеше. Търсеше „формата“ на всичко и изпадаше в отчаяние, че животът не търпи форми, залива всичко с безформения си хаос, на който само смъртта придава някаква неясна рамка с траурен контур.
Вкопчваше се в детайлите системно, подплашено. Обстоятелствеността му бе потресаваща: потресаващо съвестна и в същото време потресаващо безпомощна. Всеки предобед се качваше при мен, разполагаше се в безредието, сред което се въргалях, установяваше, че това безредие е моята „форма“ — защото не можеше да се примири с факта, че съм неподреден просто тъй, без каквато и да е особена умисъл, търсеше зад това форма, система и изходни точки — и ме питаше къде съм бил вечерта. Ако бях вечерял при приятеля си, адвоката, питаше къде живее, какво е жилището му, колко стаи има, откога живее там? Размишляваше известно време над чутото. Какво сме вечеряли? — питаше сетне. — Пили ли сме и вино или само бира? Кой е седял на почетното място, кой е бил отдясно на домакина? Колко прислужници държат? За какво сме говорили преди вечеря? И сетне, по време на хранене? А накрая? Значи и за Ратенау148 сме говорили? Кой е споменал пръв името на Ратенау? Нима не помня? Да поразровя из мозъка си. Някой от поканените, учителят по музика? Той какъв човек е? Колко е годишен? Колко ли може да изкарва днес един учител по музика? Получават ли и семейни надбавки в градските музикални школи? Как мисля, кое е по-правилно, централизираното държавно обучение по музика или частните музикални школи? Какво е чел учителят по музика за Ратенау? На коя политическа партия е член? Дали е носел значката на петлицата си? (Ханс Ерих носеше.) Как мисля, колко ли може да е днес богатството на Ратенау? Дали съм открил мистични елементи в съчиненията на Ратенау? Дали мога да си представя Ратенау като политик? Дали след вечеря са ни сервирали кафе? Дали на стената са висели
